Дъглас Престън
Сблъсък (30)

30.

Към три часа следобед Марк Корсо вече дишаше по-леко. Когато онази сутрин, след кошмарното събрание, се беше прибрал в офиса си, той с облекчение видя, че на бюрото му няма розов плик. Цял ден обработва като пощурял данните от SHARAD и беше успял да завърши всичко. И то много добре, не можеше да не си го признае: графиките и всичко останало бяха прегледно подредени, подвързани, прибрани в отделни джобчета и защипани в отделни папки, изображенията бяха кристално ясни, изчистени от всякакви странични шумове и дигитално обработени.

Дирквайлер не го беше посещавал да го мъмри, нито му се беше обаждал, за да му отправя последно предупреждение. Въобще не го беше виждал. Беше направил грешка при изчисляването на цикличността, но определено не беше сбъркал с гама-излъчването. То съществуваше, той беше убеден в това, и се надяваше все пак Чодри да помисли върху презентацията му и да реши, че си заслужава по-сериозно проучване.

Марк Корсо пъхна папките под мишница, преглътна тежко и тръгна по коридора към кабинета на Дирквайлер. Почука леко, чу неговото „влез“ и отвори вратата с трепет. Дирквайлер седеше зад бюрото си, на мантата под мишниците му бяха започнали да се образуват потни петна.

— А, ти ли си, Корсо…

— Нося данните от SHARAD — каза Корсо колкото се може по-хладнокръвно. Потупа по папките под мишницата му и преглътна тежко, повтаряйки изреченията, които беше упражнявал цял следобед. — Бих искал да се извиня за случилото се на събранието. Наистина се увлякох по гама-излъчванията. Искам да ви уверя, че това няма да се повтори.

Дирквайлер го гледаше. Не се беше вторачил в него, а просто го наблюдаваше със зачервени очи. Изглеждаше така, сякаш не е спал цяла нощ.

— Господин Корсо… Съжалявам, че трябва да ви го съобщя. — Дирквайлер въздъхна и сложи ръцете си върху бюрото. — Вчера подготвих всички документи… за прекратяване на трудовия ви договор с нас. Много съжалявам.

Корсо се почувства като ударен от гръм и просто не знаеше как да реагира.

— Ние сме полуправителствена организация и е необходимо известно време, за да може прекратяването на трудовото правоотношение да премине през цялата система. Съжалявам, че се наложи да чакате. Но мисля, че и двамата сме наясно, че това няма да се получи. — Погледът му се задържа върху Корсо, неподвижен и студен.

— Но доктор Чодри…

— Двамата с доктор Чодри сме напълно единодушни по въпроса.

Корсо отново се опита да преглътне. Чувстваше се неспособен да помръдне. Беше като закован оловен войник.

— И така — каза Дирквайлер, потупвайки по масата за последен път. — Това е всичко. До края на деня трябва да опразните кабинета си. Съжалявам, но смятам, че така е по-добре.

— Но… вие все пак искате данните от SHARAD, нали? — попита Корсо, осъзнавайки колко глупаво звучи въпросът му.

На лицето на Дирквайлер се изписа раздразнение, той се пресегна и взе папките.

— Предполагам, че не сте чули какво казах на събранието: че сам ще обработя данните от SHARAD. Цяла нощ не съм спал, за да успея да приключа с тях. — Той протегна ръка над кошчето за боклук и пусна папките вътре. — Нито имам нужда от тях, нито ги искам.

Корсо усети как се изчервява от безпардонния му жест. Дирквайлер продължи да го гледа.

— Има ли още нещо или приключихме с това?

Корсо се обърна вдървено и тръгна да излиза.

— Моля, затворете вратата зад себе си.

Корсо я затвори и остана треперещ в коридора. Първоначалният шок и отказ да повярва в случилото се преминаха в гадене, а след това и в ярост. Това не беше правилно. Беше несправедливо. Да изхвърли работата му в кошчето… Това беше своеволие. Не можеше да го позволи.

Той се обърна и отвори вратата — само за да хване Дирквайлер наведен над кошчето да вади папките му.

— Ти… Ти, дебел плъх такъв.

— Моля?

— Чу ме много добре. — Всъщност кой говореше в този момент? Какви ги говореше? Нито веднъж през живота си не беше изпитвал такава ярост.

Дирквайлер почервеня и остави папките да паднат обратно в кошчето, след което се облегна назад и постави ръце зад главата си, разкривайки изцяло потните си подмишници.

— Тръгваш си с гръм и трясък, ясно. Искаш ли да добавиш още нещо?

— Да, по дяволите, искам. Изненадан съм, че въобще си бил приет на работа тук, камо ли да ти поверят контролен пост. Та ти си самата посредственост. Ти и Чодри, и двамата. Дадох ви доказателства за това, че нещо опасно, дори катастрофално може да се случи на Марс. Пред очите ви е, а дори не го забелязвате. Не сте по-различни от Инквизицията, която осъди Галилео.

— А, значи сега си Галилео? — Студена усмивка изкриви лицето на Дирквайлер и изчезна за миг. — Виж какво, Корсо, след като вече си изля яда върху мен, веднага отивай в кабинета си и остани там. Имаш петнайсет минути да си събереш нещата. След това охраната ще те отведе до изхода. Ясно ли е?

Той се завъртя на стола, обърна дебелия си гръб към Корсо и започна да пише нещо на клавиатурата.

Петнайсет минути по-късно Корсо вървеше към изхода на лабораторията, придружаван от двама охранители. Той носеше малка картонена кутия, в която беше събрал оскъдните си принадлежности: поставените в рамка дипломи от „Браун“ и МТИ, голяма друза, която му служеше за преспапие и снимка на майка му.

Когато излезе под горещото слънце и тръгна към морето от блестящи автомобили, наредени на гигантския паркинг, Марк Корсо получи прозрение. Той се спря рязко и едва не изпусна кутията. Спомни си един малък, привидно незначителен факт: Деймос, едната от луните на Марс, обикаляше около планетата за трийсет часа. Това обясняваше цикличността на аномалията.

Източникът на гама-излъчване не се намираше на Марс — беше на Деймос.