Дъглас Престън
Сблъсък (53)

53.

Аби се плъзна върху бар стола в „Мото“, а Форд се настани до нея. Това беше ултрамодерен нюйоркски бар в Уилямсбърг, точно до реката, с черно-бял интериор, с фалшиви раирани паравани шоджи и много черно-бели плочки, матирано стъкло и хром. Зад бара се издигаше стена от бутилки с алкохол, огрявана от хладна бяла светлина. В четири следобед през този дъждовен ден мястото беше абсолютно празно.

Докато се настаняваха, към тях се приближи един бръснат японец с квадратно телосложение и очила с черни рамки, облечен в традиционно облекло. Той плъзна ръка по бара, държейки за ъгълчето малка салфетка, която спря точно пред Аби.

— Госпожице?

Аби се поколеба и реши да не рискува да й искат личната карта.

— Пелегрино.

Ръката се плъзна пред Форд, стиснала друга салфетка между палеца и показалеца.

— Господине?

— Бийфийтър мартини — отвърна Форд. — Сухо.

Последва рязко кимване и мъжът започна да приготвя питиетата с виртуозна експедитивност.

— Вие сигурно сте господин Мото — каза Форд.

— Точно така! — Лицето на Мото се разчупи в поразяваща усмивка, докато със замах изсипваше съставките в шейкъра.

— Казвам се Уайман Форд. Приятел съм на Марк Корсо.

— Добре дошли! Но Марк не е тук. Смяната му започва в седем часа. — Той изля със замах мартинито в чашата, подхвърли шейкъра във въздуха, улови го, изплакна го и го плъзна в стойката му.

— Току-що идвам от Макголрик парк — каза Форд. — Страхувам се, че нося лоши новини.

— Така ли? — Мото се спря, привлечен от изражението на лицето на Форд.

— Марк и майка му са били убити по някое време през нощта или тази сутрин. Нападение и обир.

Мото стоеше, без да помръдва, като ударен от гръм.

— Полицията е там.

Мото удари с длан по бара и се прегърби, притиснал длан към темето си.

— Господи, мили Боже, това е ужасно.

— Съжалявам.

Мото стоеше смълчан, с мрачно лице.

— Бандитска работа е това. И майка му ли?

Форд кимна.

— Бандити. Той беше добро дете. Умно. О, Боже. — Човекът беше дълбоко разтърсен.

Форд кимна съчувствено.

— Като барман ли работеше тук?

— Всяка нощ, откакто се прибра.

— Какво стана, да не е изгубил работата си в Калифорния?

Мото махна с ръка.

— Работеше за Лабораторията за реактивно движение. Уволниха го. Бандитите, хванаха ли ги?

— Не още.

— Дано ги изпържат на стола — обади се Аби.

Мото кимна яростно. Очите му бяха зачервени.

— Марк ми беше много добър приятел — каза Аби. — Промени живота ми.

Форд се обърна към нея и я изгледа строго.

— Помагаше ми по математика в училище. Ако не беше той, щяха да ме скъсат. Не мога да повярвам, че го няма, вчера се видяхме. Разправяше ми как е открил нещо важно в ЛРД. Нещо, свързано с гама-лъчи.

Мото отново кимна.

— Не искаха да му платят обезщетението и той се закани да им го върне. Уволнението го съсипа. Никога не го бях виждал толкова съсипан.

— И как щеше да им го върне?

— Каза, че открил нещо, а те не му обърнали внимание. Щял да ги накара да си платят. Ох, горкото момче, започна да пие на работа. Когато един барман се потопи в алкохола… — Гласът му секна, човекът просто не искаше да говори лошо за мъртвеца.

— Какво е открил? — попита Аби.

Мото избърса насълзените си очи.

— Божичко. Тия бандити.

— Какво е открил? — попита нежно Аби.

— Не си спомням. Не, почакайте — говореше за нещо на Марс. Нещо, което изпускало лъчи.

— Лъчи ли? Гама-лъчи?

— Така каза.

— И как точно щеше да ги накара да си платят?

— Една вечер се беше понаквасил доста и ми показа един твърд диск, който беше отнесъл от ЛРД.

— Как? Какво има на него?

— Каза, че някакъв негов приятел, професор, го отмъкнал и му го дал. На диска имало нещо, което щяло да го направи известен, да промени света, но не ми каза какво. Нямаше много смисъл в думите му.

— Къде е този диск сега?

Мото поклати глава.

— Нямам представа. Има ли значение? Онези бандити… убили са и майка му… Много измет има на тоя скапан свят. — На върха на носа му проблесна сълза.

Чуха се стъпки и звънчето на вратата иззвъня. Мото бързо избърса очите си, издуха си носа и се взе в ръце. Мъжът, който беше влязъл, носеше сиво поло, сако от туид и панталони с цвят каки, и седна на другия край на бара. Аби присви очи; човекът приличаше много на професора й по висша математика в Принстън.

Мото наведе глава.

— Извинете ме — каза меко той, — имам клиент. — Той тръгна към другия край на бара.

Аби се обърна към Форд.

— Ето ги отново гама-лъчите.

— Убиецът е търсил точно този твърд диск, заради него е преобърнал къщата наопаки.

— Да, и се обзалагам, че данните за гама-излъчването се намират точно в него.

Форд не отговори нищо. Аби забеляза, как хвърля погледи към мъжа на другия край на бара — новият клиент, който се беше навел напред и говореше тихо на Мото.

Разговорът продължи известно време и Мото започна да повишава глас, в тона му пролича раздразнение, но думите все още не можеха да се различават. Аби се опита да не им обръща внимание, опитвайки се да се съсредоточи върху проблема с гама-излъчването от Марс, но забеляза, че Форд се е втренчил в мъжа и се зачуди какво ли толкова интересно има в него.

— Нищо няма да ти кажа, боклук такъв! — внезапно извика Мото.

Непознатият каза нещо с тих глас.

— Няма да отговарям на въпросите ти! Махай се или ще извикам полиция! — Мото извади мобилен телефон от джоба си и започна да натиска бутоните. — Набирам 911!

Мъжът замахна, изби телефона от ръката на Мото и в същото време бръкна под сакото си и извади голям пистолет.

— Сложи си ръцете на бара — каза той и когато японецът се подчини, махна с пистолета към тях. — Вие двамата сте ми ясни. Махайте се оттук.

Преди Аби да успее да отговори, Форд скочи, дръпна я от стола и я блъсна на пода зад извивката на бара. След миг мъжът започна да стреля, разнесе се странно пронизително клинг, клинг, клинг, и стъклото зад бара се срина, натрошено на парчета. Форд я повлече по пода.

— Размърдай се! Пълзи!

Клинг! Върху тях се сипеха натрошено стъкло и алкохол. Аби чуваше как Мото ругае, като думата „бандит“ се различаваше сред останалите. Последва серия изстрели от друг пистолет, много по-силни. Бум, бум, бум, последвани от изкрещяната дума „Бандит!“.

Тя бързо пълзеше след Форд към задната част на заведението.

Клинг, клинг! Отново се посипаха стъкла, смесени с дървени тресчици и парчета изолация. Мото изрева нещо на японски.

Клинг, клинг! Барплотът над главите им избухна, разхвърчаха се трески, парчета метал, мазилка и изолация.

— Връщайте се тук! — изкрещя мъжът.

Внезапно пред тях се появи Мото, който вървеше залитайки, хриптейки и кашляйки, а от устата му течеше кръв. В ръката си стискаше огромен револвер — обърна се е стреля още два пъти, без да се цели.

Клинг, клинг — дойде отговорът и Мото, улучен в гърдите, политна назад към разбитата стена и се строполи на земята.

Клинг, клинг! Малкият хладилник на бара се търкулна на пода пред нея, от няколкото дупки по стените му пръскаше фреон — и там, на гърба му, залепена с тиксо, стоеше тънката, лъскава алуминиева кутийка с гравирано лого, от което Аби забеляза само инициалите ЛРД.

Почти без да се замисля, тя я дръпна и я пъхна в колана си.

— Бягай! — извика Форд и обръщайки се към нея я хвана за ръката. Двамата изтичаха през задната врата и се озоваха в малък склад, пълен с кашони. В дъното имаше друга врата — Форд я разби с ритник, те хукнаха надолу по тесните стълби и се озоваха в тесен подземен коридор. Завиха зад ъгъла, изкачиха се по други стъпала и се озоваха в задна уличка. Без да пуска ръката й, той я повлече по улицата и щом завиха зад ъгъла на къщата, те се озоваха на оживено кръстовище. Спряха се там, задъхани.

— Добре ли си? — попита Форд.

— Не знам. — Тя дишаше тежко и сърцето й препускаше като лудо. — Кървиш.

Той извади носната си кърпа и избърса лицето си.

— Нищо ми няма. Трябва да се махаме оттук. — Той вдигна ръка и махна на едно такси.

Тя изтръска стъклата от косата си, опитвайки се да придобие приличен вид. Ръцете й трепереха. Пред очите й бяха убили човек и тя се чувстваше ужасно. Сети се отново за Уърт, как лежеше на палубата и от разбитата му глава шуртеше кръв. Тя се наведе и повърна върху тротоара.

— Такси! — извика Форд, подавайки й кърпата.

Тя изпъшка, опита се да се изправи и избърса устата си с кърпичката.

— Такси!

— Няма ли да изчакаме полицията?

— В никакъв случай! — Той спря едно такси, отвори вратата и я вкара вътре. — Ла Гуардия — каза на шофьора. — Минете по „Гранд“ и „Флъшинг“. Не се качвайте на магистралата.

— Както кажеш, мой човек. С десет минути повече е пътят.

Таксито се вля в трафика.

— Защо бягаме? — почти извика Аби.

Форд се облегна назад, по лицето му изби пот. От раничката на носа му шуртеше кръв.

— Защото не знаем кой се опита да ни убие току-що.

— Да ни убие? Защо?

Форд поклати глава.

— Не знам. Но беше професионалист. Ако нашият смел покоен приятел не криеше оръдие под барплота, досега да сме мъртви. Трябва да те отведа на сигурно място. Въобще не трябваше да те замесвам в това.

Аби поклати глава. Усещаше я как пулсира от болка.

— Това е лудост! Какво става, по дяволите?

— Някой друг търси този твърд диск. По думите му съдя, че мисли, че дискът е у нас.

Аби бръкна под якето си и измъкна алуминиевата кутия, омотана с тиксо.

— У нас е. Беше залепен за хладилника.

Форд се втренчи в нея.

— Стрелецът видя ли те да го взимаш?

— Така мисля.

— По дяволите — каза тихо Форд. — По дяволите!