Дъглас Престън
Сблъсък (55)

55.

Форд подкара взетия под наем мерцедес по криволичещите улички на богаташкия вашингтонски квартал около улица Квебек, докато не намери къща, в която се провеждаше вечерно парти. Паркира колата си до другите и излезе в топлата нощ, закопчавайки сакото си. Елегантните къщи в джорджиански стил бяха подредени покрай спретнати полянки, прозорците им светеха в летния здрач. Къщата, в която се провеждаше партито, беше по-ярко осветена, и докато минаваше край нея, той чу от вътрешността да се носи приглушена джаз музика. Обикаляйки бавно улицата, пъхнал ръце в джобовете си като съсед, излязъл на разходка, той изчака, докато не се убеди, че е сам, и бързо сви в гората, прекоси потока и стигна до задния двор на номер 16, „Хилбрук лейн“. Беше почти полунощ, но той извади късмет: на алеята беше паркирана само една кола. Локууд беше все още на работа. Несъмнено е бил много зает през последните дни… и нощи.

Обиколи двора, но не откри никакви следи от активно наблюдение или охрана. Къщата беше тъмна, светеше само горният прозорец — най-вероятно съпругата му четеше в леглото. Лампата на входа също светеше. За негов късмет научният съветник на президента не се ползваше с привилегията да бъде охраняван от тайните служби. Но въпреки това може би имаше аларми или сензори за движение, които включваха осветлението — обичайните неща — но докато се движеше бавно, той можеше да сведе до минимум риска от включването им. Успя да стигне незабелязан до предната алея.

Избра си скривалище сред групата тисови дървета край алеята и се стаи в очакване в най-дълбоките сенки. Имаше вероятност Локууд да остане да работи цялата нощ, но той познаваше навиците му достатъчно добре, за да знае, че човекът никога не оставаше да спи в кабинета си. Все по някое време щеше да се прибере.

Форд чакаше.

Мина един час. Той се размърда, опитвайки се да разтъпче схванатите си крака. Прозорецът на втория етаж угасна. Мина още един час. Най-накрая, малко след два часа, той видя по улицата да се задават автомобилни фарове и се стресна при трополенето на автоматичната врата на гаража, която започна да се вдига.

След миг фаровете се плъзнаха по алеята и една тойота хайлендър мина покрай него и влезе в гаража. Форд се измъкна от скривалището, залепи се за задната броня на колата и зачака. Минаха няколко минути, лявата врата се отвори и един висок мъж слезе.

Форд се изправи и излезе иззад колата.

Локууд отскочи стреснато назад и се втренчи в него.

— Какво, по дяволите…

Форд се усмихна и подаде ръка. Локууд го гледаше.

— Изкара ми акъла. Какво правиш тук?

Запазвайки приятелската усмивка на лицето си, Форд отпусна ръка и пристъпи напред.

— Искам да си отзовеш човека.

— За какво говориш? Какъв човек?

Нещо в гласа му накара Форд да му повярва.

— Човекът, който уби Марк Корсо и се опита да убие мен и асистентката ми днес следобед в Бруклин, който откри стрелба в един бар и уби бармана. Ще прочетеш за всичко това в „Таймс“. Предполагам, че е от Управлението. Търсеше един твърд диск.

— Мили Боже, Уайман, знаеш много добре, че никога не се забърквам в такива неща. Ако някой се опитва да те убие, той не е от нашите. По-добре ми разкажи какво си направил, за да провокираш това.

Форд погледна Локууд. Мъжът изглеждаше развълнуван и объркан. Оперативната дума беше изглеждаше. След осем години във Вашингтон хората стават много добри в заблудите.

— Все още работя по случая.

Локууд сви устни, размишлявайки.

— Ако някой те гони, той не е от ЦРУ. Те не работят толкова грубо, а и ти си един от тях. Естествено, може да е някой от РУМО^[1]. Черното управление. Кучите синове не отговарят пред никого. — Лицето на Локууд почервеня. — Веднага ще проверя и ако са те, ще взема необходимите мерки. Но за Бога, Уайман, какви ги вършиш? Задачата ти отдавна приключи. Предупредих те да не се занимаваш повече с нея. Сега пак ти го казвам: откажи се, или ще те съсипя. Ясно ли е?

— Не е. И още нещо: асистентката ми е двайсетгодишна студентка, която няма нищо общо с тази работа.

Локууд наведе глава и я поклати.

— Ако е някой от нашите, ще го намеря и ще раздуя тая работа, повярвай ми. Но ако бях на твое място, щях да помисля хубаво кой друг би могъл да бъде — някой извън правителството. Но пак искам да те попитам: защо се занимаваш с това? Нямаш никаква полза от тази надпревара.

— Няма да ме разбереш. Дойдох за още информация. Кажи ми какво става, кажи ми всичко, което знаеш.

— Сериозно ли говориш? Нищо няма да ти кажа.

— Дори и в замяна на онова, което аз знам?

— А то е?

— Обектът не е паднал в океана край Мейн. Паднал е на остров.

Локууд пристъпи напред и снижи гласа си.

— Откъде знаеш?

— Бях там. Видях дупката.

— Къде?

— Това е информацията, която ще получиш в замяна на твоята.

Локууд го изгледа свирепо.

— Добре. Нашите физици смятат, че онова, което е преминало през Земята, е къс странна материя.

— А не миниатюрна черна дупка?

— Не, разбира се.

— Какво се разбира под странна материя, по дяволите?

— Това е свръхплътна форма на материята. Състои се само от кварки. И е изключително опасна. Аз самият не я разбирам съвсем — поразрови се малко, ако искаш да разбереш повече. Това е единственото ново нещо, до което се добрахме. И така… Къде се намира островът?

— Казва се Шарк. В залива Мъсконгъс, на около осем мили от брега. Това е малък, безплоден остров — ще откриете кратера на най-високата му част.

Локууд се обърна, извади куфарчето си от колата и затвори вратата. Форд се обърна да си ходи, но Локууд изненадващо го хвана за ръката.

— Бъди внимателен. Ако открия хората, които те преследват, кълна се, че ще ги спра. Но имай предвид, че може да не са от нашите…

Форд мълчаливо се обърна, промъкна се под вратата на гаража, прекоси двора и се изгуби в тъмния парк. Тръгна към потока, където гората беше най-гъста, прекоси го и излезе на пътеката. Появи се на улица Квебек, поотупа се, изпъна сакото си и прокара пръсти през косата си. Отново се престори на разхождащ се съсед и тръгна бързо надолу, придържайки се в сенките, за да избегне патрулиращи полицейски коли. След няколко завоя той стигна до паркинга, където беше оставил колата си. Прикрит зад дърветата, той погледна натам. Лоша работа. Две полицейски коли бяха спрели от двете страни на колата под наем и очевидно записваха номерата. Може би Локууд беше повикал полиция? Или може би колата му беше останала на паркинга твърде дълго; партито в къщата отдавна беше свършило и някой параноичен съсед се беше обадил на ченгетата. За нещастие той беше наел мерцедеса с истинското си име — нямаше друг избор.

Проклинайки под носа си, Форд се скри в мрака и тръгна през задните дворове и парка към Американския университет и автобусната спирка на Масачузетс авеню.