Дъглас Престън
Сблъсък (12)

12.

— Прилича на прасенцето Скуилър — каза Марк Корсо. — Виждала ли си го някога? Голямо, меко, дебело и розово.

Марджъри Ланг се облегна назад и се засмя, разлюлявайки дългата си черна коса, след което вдигна чашата с мартини към свитите си устни. Корсо наблюдаваше как едрите й гърди опъват прилепналата памучна блуза. Седяха в един от онези тематични барове в Калифорния, обзаведени с мебели от бамбук и тис, с покрив от гофрирана ламарина и цветни лампи, натруфени точно като някоя дупка по бреговете на Ямайка. Звучеше реге музика. Защо всичко в Калифорния трябваше да прилича на нещо друго? Той си спомни какво беше казала Гертруд Стайн за Калифорния: „Там няма там.“ Колко вярно беше това.

— Фрийман ме предупреди за него — продължи той.

— По дяволите, как подобен тип е успял да се издигне до такъв пост?

Ланг остави питието си и се наведе заговорнически към него, слабото й, атлетично тяло се огъна като пружина.

— Знаеш ли защо държи вратата си затворена?

— Често си задавам този въпрос.

— Сърфира из порносайтове.

— Наистина ли?

— Онзи ден почуках на вратата и чух внезапно шумолене отвътре, сякаш се беше стреснал. И после, когато влязох, той трескаво си запасваше ризата, а мониторът му беше изключен.

— На бас, че си е прибирал оная работа. Повръща ми се дори само от мисълта за това.

Ланг се засмя звънливо, завъртя се на стола си към него, косата й отново се разлюля, а коляното й докосна неговото. Чашата й беше почти празна.

Той също пресуши своята и махна на бармана за второ питие. Коляното й продължи да се притиска към неговото. Ланг работеше като специалист по метеорология, стаята й се намираше малко по-надолу по коридора. Тя беше забавна и непочтителна, приятно разнообразие след контактите с грубияните, които обитаваха кабинетите в неговия край на сградата. Освен това беше умна. Първо поколение американска китайка, тя беше израснала в задния двор на пералнята, която държаха двамата й родители. Те не говореха английски, а тя беше отишла да учи в Харвард. Корсо харесваше такива истории. Тя приличаше на собствения му дядо, който беше избягал от дома си в Сицилия и беше отишъл в Америка съвсем сам, на четиринайсетгодишна възраст. Корсо се чувстваше някак свързан с нея.

— Прочете ли доклада за Фрийман? — попита той.

— Да. — Барманът плъзна питиетата към тях и тя взе чашата си. — Толкова е зловещо. Двамата идвахме от време на време тук да пием по едно.

Корсо беше чувал, че между Ланг и Фрийман беше имало нещо. Надяваше се да не е вярно.

— Наистина е ужасно да го убият така. — Тя поклати глава и косата й се развълнува. Корсо се възползва от момента и притисна по-силно коляното си към нейното. В отговор усети нейния натиск. Усещаше как мартинито препуска из капилярите му. — Сигурно си го преживял много тежко.

— Така е. Той беше много добър човек. Малко луд.

— Знаеш ли защо го уволниха? — попита тя.

— Не съвсем. Със сигурност не е заради влошаването на работата му. Сигурно е имал някакъв спор с Дирквайлер заради онези данни.

— Какви данни?

— За гама-лъчите. — Корсо осъзна, че нарушава разпоредбите, разговаряйки за данните извън сградата, и то с човек от друга секция. Той отпи от питието си; майната им на правилата.

— А, да — рече тя. — Той говореше нещо за това, но не можах да го разбера съвсем. Та какво за гама-лъчите?

— Като че ли някъде на Марс има източник на гама-излъчване. С постоянно местоположение. И доколкото успях да разбера, след като изчистих страничните шумове, със слаба цикличност.

Тя се наведе напред.

— Чакай малко. Шегуваш се, нали?

Веднага го разбра, помисли си Корсо.

— Не, не се шегувам. Цикълът се повтаря през двайсет и пет до трийсет часа. Което е доста близко до марсианския ден.

— Че какво в слънчевата система би могло да излъчва гама-лъчи? Дори слънцето няма достатъчно енергия за това.

— Космически лъчи.

— Да, но космическите лъчи карат всяко едно тяло в слънчевата система да излъчва слаба, разсеяна светлина. Ти каза, че сигналът е цикличен. Това означава определен източник, който се намира на повърхността на планетата.

Корсо се изуми още повече от скоростта, с която беше разгадала всичко.

— Точно така. Проблемът е, че детекторът за комптъновия ефект на борда на спътника не може да бъде насочван и няма начин да се разбере откъде идват лъчите. Може да бъде навсякъде по повърхността на планетата.

— Имаш ли представа какво би могло да бъде? — попита Ланг.

— Първоначално си мислех, че може да е някой ядрен реактор, който се е разбил на планетата — може би от някой таен правителствен проект. Но когато направих някои изчисления се оказа, че този реактор трябва да е с размерите на планина.

— И какво още?

Корсо отпи още една глътка. Сърцето му биеше ускорено от натиска на коляното му, този път върху вътрешната част на бедрото й. Тя отвръщаше на натиска.

— Направо не ми го побира акъла! Та високоенергийното гама-излъчване се получава само при мащабни астрофизични процеси — свръхнови, черни дупки, неутронни звезди, — такива неща. Или при взрив на ядрен реактор или атомна бомба.

— Това е невероятно. Надушил си нещо голямо.

Той се обърна към нея.

— Според мен може да е миниатюрна черна дупка или много малко неутронно тяло, уловено по някакъв начин на повърхността на Марс или орбитиращо около него.

— Майтапиш се.

Той се взря в греещите й черни очи.

— Не, не се майтапя. „Когато елиминирате невъзможното…“

— „… Онова, което остава, колкото и невероятно да звучи, най-вероятно е истината“ — завърши тя познатия афоризъм вместо него, с широка усмивка на лицето си.

Той снижи глас.

— Ако това е миниатюрна черна дупка или мъничка неутронна звезда, тя може да се разрасне, да погълне Марс и да стерилизира Земята с убийствените си гама-лъчи или дори да избухне. Това не е някакво научно упражнение. Това се случва наистина!

Ланг въздъхна напрегнато.

— Боже Господи.

Той постави ръка на крака й и леко го стисна.

— Да. Истина е.

Тя се наведе напред и приближи лицето си към неговото. Той усети аромата на шампоана й.

— Какво смяташ да направиш по въпроса?

— Това ще бъде темата на моята презентация. — Той плъзна ръка съвсем леко под полата й, която при всяко нейно движение на стола се повдигаше все по-нагоре. След миг тя раздвижи хълбоците си, позволявайки на ръката му да се плъзне още по-нататък. Той усещаше топлината на бедрата й.

Тя се наведе още по-близо към него и промърмори „Ммммм“ в ухото му, а ментовият й дъх погъделичка лицето му.

— Още едно питие? — попита той.

Тя се намести на стола, така че ръката му да хлътне още по-навътре и да усети ръба на бикините й. Тя я стисна между бедрата си.

— Искаш ли да отидем вкъщи? — прошепна в ухото му.

— Да — отвърна той. — Да, искам.