Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (8)

8

Не подлежи на съмнение, че имам само едно око. И въпреки това тази сутрин, когато младата жена се появи, ми се струваше, че виждам с две очи. С едното наблюдавах как тя влезе, как изчезна за миг зад бидона с дестилирана вода, за да се зададе сетне победоносно и с бавна крачка по пътеката към аквариума ми. Същевременно не откъсвах другото око от най-долния осцилоскоп, от ЛИПСАТА. Щом младата жена се появи в зрителното ми поле, кривите на ЛИПСАТА се успокоиха. Може би тук се крие обяснението, защо срещите имат по-голямо очарование, преди да се осъществят.

Младата жена не носи вече предпазна маска. Това би трябвало да ме изпълва с непомрачавана радост, но сега пък ден и нощ почти не престава да ме гложди желанието веднъж да я видя и без смешната шапка.

— Добро утро, Ипсилон — казва тя. — Как изкара нощта?

Аз не я занимавам с моите сърдечни трепети и копнения, с изтърканите си измислици, със страха си от мишките и безпокойството си за кучето — вместо да се опитам да й предам всичко това по телепатия, правя учтив реверанс, покланям се леко, като едва забележимо размърдвам уши. Може би я подценявам, може би не е вярно, че прекалена откровеност още в самото начало стряска и отчуждава жената.

Последните седмици сутрешните ни рандевута траят значително по-дълго. Младата жена вече не ме храни разсеяно като тюлен, на който трябва да подхвърли няколко херинги. Преди да стигнем до закуската, разговаряме малко за щяло и нещяло, а след като свършим, тя придърпва столче, взема пластмасова чаша, кутия нескафе и си сипва гореща вода от крана в нишата. Седи облакътена на перваза, обърната в профил, когато отпива от кафето. Иначе ме гледа право в окото и се упражняваме в телепатия, съответно в четене на думи по устните. Винаги я моля да седне колкото може по-близо. Не че съм нещо късоглед, а защото така тя скрива апаратурата на масата зад гърба си. Разсейвам се, ако през цялото време съм принуден да следя душевния си живот по кривите на осцилоскопите.

Обикновено почваме с малко загряване. Защото сутрин, още недоразсънила се, младата жена е много отпусната — особено пък устните й. Очите й са бодри, но не и устните. Налага се да раздвижим постепенно с малко гимнастика и тях, и езика. Прибързаме ли, младата жена веднага завалва думите и нищо не й разбирам. Почна ли да не разбирам, това ме дразни. А щом се раздразня, най-горният осцилоскоп, СЪРДИТКО, тозчас реагира — и край на задушевния разговор.

— Как се казваш? — започва младата жена, както сме се разбрали.

— Викат ми Ипсилон. Това е двайсетата буква от гръцката азбука. А ти как се казваш?

— Мммммммм-а!

Тутакси се разсмиваме и двамата. Тази обща шега много ни сближава.

— Наистина ли се казваш Мама? — предавам аз следващата мисъл.

— Емммм-ммма! — пояснява тя тогава.

— Аз обичам Ема!

На тези мои думи младата жена така се разсмива, че едва не разплисква нескафето. И с всеки изминал ден се смее все по-звънко. Нещата между нас се задълбочават.

Веднъж в седмицата ми се полага къпане. Вече закрепнах и е позволено да ме изваждат от стерилния аквариум. Когато дойде ред на къпането, Ема слага в нишата ваничка с хладка, дестилирана вода. След това внимателно оправя тънките жици и щекерите-бананки. Първите няколко минути са чудесни. Ема ме подхваща с две ръце. Но когато започне да изключва връзките с дясната ръка, съзнанието ми угасва частица по частица. Сякаш съм голяма сграда, из която минава нощният пазач и една след друга гаси лампите в отделните стаи. Когато след това Ема ме прехвърля във ваничката — тя ми е разказвала какво става по-нататък, — вече съм напълно безучастен: отпусната, безпаметна белтъчна маса. Не човек, а по-скоро омлет.

Така ми се иска да изживея цялото къпане съзнателно — от начало до край. Особено ме вълнува как ще се чувствам, след като Ема ме върне в почистения аквариум, напълнен с нов разтвор. Дали ще е като да се мушнеш в постеля с току-що изгладени, приятно хладни завивки. Обсъждахме тази възможност. Но Ема каза, че не смее да нарушава дадените й наставления. И двамата нямаме представа какво би могло да стане, ако не съм изключен, когато ме вади и съответно връща в аквариума. Току-виж, цялото преживяване се оказало пагубно за мен.

След като Ема си тръгва и изкъпан, аз оставам насаме с надеждите си, не мога да се освободя от мисълта за най-новия апарат, т.е. за УМНИКА с двете лампи и стъкленицата с опияняващия разтвор. Струва ми се, че „опияняващ“ е най-точната дума. Питах Ема какво представлява, но и тя не знае. Каза, че на дъното на стъкленицата има етикет. На етикета с червен химически молив била написана дълга химическа формула. Ема многократно ми е чела отделните букви. Но тя самата не разбира нищо от химия, а аз чувствам остра липса от справочници тук, в аквариума.

Малко ме е страх от УМНИКА; не мога да реша за себе си дали той е заплаха, или ми обещава блаженство.

Впрочем отбелязвам ли някакъв напредък? Мисля, че да. С всеки изминат ден навлизам все по-дълбоко в лабиринта на освободените дялове от моя мозък. В дяловете, нервните влакна, центрове и полета, обременени преди с досадни физиологични функции. Бродя насам-натам мълчаливо и без да хлопам. Представям си, че се разхождам из летен дворец, който са затворили през зимните месеци. Мебели, картини, клавесини, лампи, легла, скулптури, прозорци… всичко е забулено с бели платнища. Но ще дойде ден и платнищата ще бъдат смъкнати, всичко ще бъде лъснато, избърсано от праха и ще влезе в употреба; ще дойде ден и прозорците към парка ще се разтворят. Ще започне невиждан бал. От малки салове, които ще плават по езерцата из парка на двореца, към небето ще полетят разноцветни ракети.