Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (37)

37

Слепците имат обикновено кучета-водачи. Но аз не съм сляп — какво е тогава Ръката за мен? За мен тя не е овчарско куче, а възможност да имам пръст в някои неща. Вечер. Персоналът си тръгна и аз се съсредоточавам в Ръката. Тя лежи в аквариума срещу мен. На полицата под нея има птичи кафез. Използват го да я пренасят само на по-кратки разстояния.

— Махни! — мисля аз и Ръката маха.

Малко непохватно, защото няма лакът, на който да се поклаща. Отстрани изглежда по-скоро като че ли напада стъклото.

— Излез! — мисля аз и Ръката подхваща мъчителни опита да се прехвърли през ръба на аквариума. Никак не й е лесно, защото няма от какво да отскочи. Имало едно време една жаба и случило се тъй, че паднала във ведро със сметана. Стените на ведрото били толкова гладки, че нямало как да се покатери по тях. Нямало и издатина, от която да отскочи. Но жабата не се давала, плувала, плувала, докато избила сметаната на масло, а сетне се покатерила върху бучката и с един скок, право навън. Но какво да правиш с ръка в стъклена вана, пълна с подсолен разтвор? Не върви да искаш от нея да подкваси морето.

Над аквариума на Ръката стои бял пластмасов бидон — резервен пълнител с вода. Когато нивото в аквариума спадне, вентилът му автоматично се отваря. Карам Ръката да гребе водата встрани от дълбокомера, тъй че да го надхитрим. Така успяваме да повдигнем нивото на водата в аквариума почти до ръба. Сега Ръката се хваща с два пръста за ръба и започва да се надига. Успя! От аквариума Ръката се строполява върху покрива на кафеза. За миг застива. Щом се съвзема, слиза от кафеза и продължава надолу. Вече не я виждам. Но я привличам към себе си като магнит. Тя се лута по плочките на пода. През цялото време чувствам как разстоянието помежду ни се скъсява. Пръстите напипват тръба и започват да се катерят, Ръката достига една полица и тръгва по нея рачешката и на верев. Тържествувам, когато тя изведнъж се появява в нишата точно пред мен.

На следващата нощ карам Ръката да повтори точно същото упражнение. Не можем да рискуваме. Най-пагубно би било, ако Ръката не успее да се върне в убежището си. Ако се заклещи някъде или нощният пазач я стъпче. Не успее ли да се върне за закуска, тоест за инжекцията, много скоро ще хване гангрена и ще умре.

И така всяка нощ. Едно и също, едно и също. Но на седмата нощ вече се чувстваме готови. През две врати, до стаята, където се събират в почивките на кафе, се намира канцеларията на секретарката. При всяко излизане от аквариума съм се старал да опозная по-добре близкото обкръжение. На седмата нощ изпращам Ръката в канцеларията. Тъй като тя не вижда, ще трябва да се ориентираме по чувство и интуиция. В часовете на самота съм залягал да развия особено интуицията в освободените мозъчни полета. Изработил съм си не само шесто чувство, но в зародиш вече и седмо, осмо. Задачата на Ръката е да отмъкне от канцеларията молив, бележник, плик, а по възможност и марки.

Първата нощ Ръката домъква плик и гордо ми го показва. Заедно се възхищаваме на придобивката почти цял час, сетне идва време да помислим къде да скрием плика. Мушваме го под моя аквариум. Между дъното и плочките на нишата има половинсантиметров процеп.

На следващата нощ Ръката се връща с молив, който обаче е прекалено дебел, за да влезе в процепа. Ръката отнася молива със себе си и го пуска между триците на дъното на кафеза. Накрая успяваме да задигнем и телефонен бележник. Него вече няма как да го скрием. Оставяме го ей така и разчитаме на небрежността, която се шири сред персонала. Двете заместнички, които си делят часовете на Ема, досега не са се проявявали като особено амбициозни.

Няколко нощи подред се упражняваме в благородното изкуство на краснописа. Резултатите след първата седмица са ужасяващи. Лишена от горната си част, ръката е принудена да пълзи с молива по мъничките листчета на телефонния бележник. Олюлява се като шотландец под тежестта на дълъг 25-килограмов прът, който трябва да се метне възможно най-далеч. Друг проблем, който предвиждах, но все пак съм подценил, е какво да правим с изподрасканите листчета. Не можем да ги оставим да се търкалят наоколо. И на това се намира разрешение — на връщане Ръката се отбива в съседното помещение и дава на мишките да изгризат хартийките.

След една седмица почеркът ни е вече четлив, само толкова. Но на кого да пишем? Дали до Радиото, да си пожелаем любимата песен? Или до някоя организация, като се оплачем от условията, при които сме поставени? Безсмислено. „Биомаш“ членува в международен профсъюз на научните работници. Няма съмнение, че Джордж и фирмата спазват съществуващите правни норми. Дори да не е така, положително имат адвокати, които ще ги оправдаят.

Една нощ решавам, че можем да си пишем с някого. Заедно съчиняваме обявлението за рубриката „Запознайте се“:

Довършваме писмото следващата нощ и залепваме плика — това не се оказва толкова просто. Сега вече остава само марката. Знам, че в канцеларията има, в металната каса, но тя за съжаление е заключена. В очакване да се сдобием с марка, мушваме плика в скривалището под аквариума. Като че ли най-сетне ще започне истинският живот.

На следващата нощ Ръката измъква писмото. И го хвърля на мишките да го изгризат. Не искам никакво сърдечно запознанство! Искам да се върне Ема.