Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (19)

19

Това не може да е електротерапевтичното отделение Намирам се в огромна метална сфера, която се върти. Вътрешността й лъщи със стоманен блясък. Тънки, червени линии я разчленяват на паралели и меридиани. Виждам собственото си отражение, което кръжи из мрежата им. Вече не съм във вода, а витая във въздуха, в пълна безтегловност. Сферата е космическа центрофуга.

В огледалото виждам, че са прикрепили към мен два магнита, които приличат на малки слушалки. Вероятно за да ме оттласкват от стоманените стени. Металната сфера се върти с голяма скорост, но червените линии не помръдват. Те не са начертани върху самата сфера, а са нещо като вътрешна мрежа.

В огледалото мозъчните нерви стърчат встрани, същински четинест ореол. Имам далечна прилика с едно олтарно изображение, с триъгълното око господне, от което бликат златни лъчи. Какво блаженство да витаеш във въздуха! Чувствам се всемогъщ. Правя бавен лупинг; кухините на мозъка ми, моето вътрешно равнило, отчитат всяка промяна в положението ми. Сетне се разполагам във фокуса на сферата. Навярно тъй е започнало и сътворението на света: от развихрен вакуум със златна лъчева звезда в центъра му.

Представям си, че мога да говоря — от устните ми се излива поток от букви и думи. Те се подреждат около мен в орбити. Сетне взривяваме заедно центрофугата и завладяваме още пустата Вселена. Аз си търся селение по мой вкус. Не, не сред шумоленето на дъбравата, а в поляризираните пролуки между власинките на листата. Вече не ми е необходимо нито тяло, нито мозък. Оттук нататък се рея свободно. Най-често се скупчвам на едно място като пчелен рой, който пази своята царица. В случай на нужда се съсредоточавам в едно клетъчно ядро. Или простирам мислите си да се сушат между небесните тела. Друг път се разточвам на тъничко послание, не по-голямо от оризовите листчета в пратките на пощенските гълъби. Нощта прекарвам в някаква библиотека. Прониквам през кориците и хартията и се скривам между страниците. Пръсвам се между буквите като шепа метални стружки.

На следния ден мисленото ми пътешествие продължава, нощувам в някакъв магнетофон или в паяжина. Понякога живея във въздуха, друг път между бодливите антени на ръжените класове; един студен следобед се мушвам между оловните плочи на обикновен автомобилен акумулатор. Много обичам водата. Чувствам се по-сигурен в течна среда, отколкото сред акварелнолилавия газ, който обгръща Млечния път. Преди всичко държа на мен да не се гледа като на нещо завършено, нещо абсолютно. Предпочитам да бъда предложение, подхвърлена дума, която трепти във въздуха; черен прах от мисловен кондензат или безкрайно фина, бяла пепел от далечна експлозия.

Но засега съм тук — пленник на блестящата сфера, която кръжи все по-бавно и по-бавно, като панаирджийска въртележка след ударилия гонг. Гравитацията отново си казва думала: пропадам надолу. Улавят ме, преди да се блъсна в стената. Техникът прошепва на ухото ми: — Нищо няма да си спомняш от всичко това след електротерапията.