Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (31)

31

Сложиха паравани, за да не ми „пречел“ ремонтът в другия край на лабораторията. Това, разбира се, не ми харесва, боя се, че само ще подхранва мнителността ми. Докторите споделят моите опасения. Не мина много време и визитацията забеляза, че нещо става. Всеки ден вземат проби от водата, в която се намирам. Следи се за хранителните вещества и електролитите — но също така и за секретите, които отделям аз самият. От няколко дни се забелязва покачване на „параноидните титри“. Всички ние знаем какво означава това: вътрешно самозареждане.

Но този път визитацията не прибягва до успокоителни средства, за да уравновеси нарастващата ми мнителност. Погрижиха се да ми намерят „друга занимавка“ — ако ни провърви, тя може да има ефект на психофармакологично средство. А нали всички сме загрижени да не стана зависим от прекалено много лекарства. И така, снабдиха ме с четящо устройство. Поставиха до мен в нишата прожекционен апарат за диапозитиви. От тавана, пред параваните на строителните работници, провесиха, екран. Необходимо е само да задействам със собственото си движение фотоклетката в аквариума, и четящото устройство се включва: върху екрана започват да се редуват страница след страница. Отначало вървеше ужасно бавно. Но сега диапозитивите с поредната страница се сменят на всеки три секунди. Освободената ми памет действа на ейдетична основа, ще рече, запечатва всичко като камера.

Все още ми позволяват само определени четива. Три вида засега: старите обикновени търговски каталози, нотни партитури и учебници за централната нервна система.

— Колкото повече знаеш за това как си устроен и функционираш, толкова по-спокоен ще си — смята професорът.

Може би. Но може да стане и обратното: който е надниквал в кутията на цветен телевизор, като нищо ще остане с впечатление, че той всеки миг може да даде стотици дефекти. Или ако човек се замисли за собственото си сърце, за безкрайно сложния координационен процес, който предхожда всеки негов удар — нима това ще го успокои? Но за себе си мисля, че наистина се поуспокоих, откак започнах да се ограмотявам. Пък и химическият анализ на отделяните от мен секрети с нищо не противоречи на тази оптимистична констатация. Човек се чувства по-сигурен, като знае, че нервните клетки или „разсъдъчните клетки“, които изграждат мислещата част на мозъка, не са по-малко на брой от небесните тела на Млечния път. И че между тези нервни клетки, или неврони, съществуват 1.000.000.000.000.000 синапси или връзки. От това дали се помъдрява? Кой знае. Кой може да каже всъщност колко място изисква една мисъл или един спомен. Да вземем острова на Флинк, дали се вмества в една-единствена нервна клетка, или му е необходима цяла планетна система от неврони? Питах професора тази сутрин. А той само се разсмя и каза:

— И ти задаваш този въпрос на нас! Не мислиш ли, че по-скоро ние би трябвало да го зададем на теб?

Дали мозъкът служи на тялото, или обратното? Никой от учебниците не отговаря на този въпрос, макар че в библиотеката на „Биомаш“ би следвало да има и такава литература. Ако мозъкът служи на тялото, той следва да се разглежда като придатък, орган наравно с много други органи, система за обратна връзка и контрол, регулатор или просто реле, без което тялото ще се върти като свредел, ще заври или ще изсъхне.

Може би съм пристрастен, но за мен е естествено да разсъждавам в обратната насока: тялото, което съм напуснал, където и да се намира то — на гробището, във формалинов разтвор, камера за замразяване или дори да броди нейде като възкръснал зомби — това тяло за мен не е нищо друго освен сложно изработен костюм. Система от протези и спомагателни двигатели, която също като при тениса само подава топките, които ще разиграе мозъкът, тоест моя милост. За да ям, необходими са ми ръце, уста, стомах и тъй нататък. За да стигна до масата, необходими са ми крака. Почти всичката храна се изразходва от тялото, но за да се поддържа необходимият гликозен процент в мозъка — мозъкът усвоява само въглехидрати, — е необходима цялата тази многосъставна система, това уязвимо, капризно, досадно и глупаво тяло. Тялото е глупаво. Глупаво като ряпа или като дърво.

Мозъкът — това съм аз. Но къде точно в мозъка се намирам? Питах визитацията. Както винаги, когато възникват въпроси от по-общ характер, отговори професорът:

— Честно казано, Ипсилон, веднъж зададох на бившата си жена същия въпрос. И знаеш ли какво ми отговори тя? Никога не се била замисляла. За нея отговорът бил ясен: някъде в главата седяло бяло човече и управлявало цялата машинария също като техник пред пулта на атомна електроцентрала. И това човече било нейното „аз“.

Бяло човече? Може ли това да бъде утеха за един простосмъртен? Значи когато умираме, това човече напуска кораба? А как изглежда то отвътре? Има ли мозък, мускули, стомах? Може би в мозъка на бялото човече на свой ред има още по-малко, зелено миниджудже, което се разпорежда с цялата машинария от въртящия си стол. А вътре в него да се крие червено, в червеното — лилаво човече, и тъй нататък — докато се изредят всички цветове на спектъра.

Вечер понякога се излягам мислено на гръб. Настанявам се удобно с ръце под главата и леко присвити колена. Лежа си аз и не откъсвам поглед от свода на моето звездно небе. По него не се виждат обичайните съзвездия; няма ги Голямата мечка, Плеядата, Орион и Малкото куче. Затова пък моето небесно покривало, изтъкано от неврити, е изпъстрено с безброй шарки на една по-различна бродерия. Жалко само, че нямам хартия, писалка и силен телескоп.