Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (20)

20

Тази вечер е коледното тържество. Ема не си отиде вкъщи, след като приключи работа. В следобедните и ранните вечерни часове из лабораторията и в съседните помещения се навъртаха разни познати и непознати хора. Преди малко Ема заключи вратата и се преоблече. Блажен миг за моя милост! Джентълмен без клепачи и при най-добро желание не може да замижи.

Сега те са се събрали някъде и си похапват. Като съсредоточа вниманието си, долавям в ефира съвсем отчетливо дъвчене, преглъщане и нервни сигнали, отпращани към различни храносмилателни органи. Безжичният ми телефон едвам насмогва на толкова много импулси. Дори моят стомах започва да се обажда. Ема ми разказа за коледните подаръци Не в подробности, а най-общо. Пак не благоволява да ми каже на кого ще подари плетената шапка.

Започнаха танци, а Ема дойде тук в лабораторията, защото й се повдига. Седи на един стол, облакътена на масата зад гърба й. Главата — отметната назад, роклята — разкопчана около шията, — и зяпа ли, зяпа. Старае се да пъшка като при силни болки. На два пъти спира и се полунадига от стола, но сетне продължава да пъшка. По челото й избива пот. Ето че скача с ръка на устата и коленичи до отточния канал на аварийния душ.

Аз се мятам в безсилие — да можех да скоча и да охладя с ръка челото й.

Наместо това влиза стажантът. На главата му още се мъдри червената шапка на Дядо Коледа, с която е раздавал подаръците. В едната ръка носи чаша пунш, в другата стиска различни по форма меденки. Като ме забелязва, стажантът тръсва бодро глава и тръгва към мен. Смига многозначително и лепва върху стъклото на аквариума едно прасенце-меденка. Очаквам да прочета по устните му „Весела Коледа“. Но той не казва нищо, само се хили многозначително, сякаш има малоумен насреща си. И дискретно се измъква от лабораторията, щом забелязва, че Ема се е сгърбила на колене при душа.

Изнизват се трийсет минути, отлитат една по една като подхванати от вятъра конфети. Ема постепенно-постепенно се отърсва от унизителното си състояние: плюе, изплаква ваната на душа, жабури уста, измива се, сресва се, закопчава роклята, слага червило и сваля изкуствените, вече поразлепени мигли. Идва и сяда при мен. Челото й много скоро се обронва на сгъвката на лакътя. Главата й се намества удобно и тя заспива с ръка, протегната сякаш в благоговение към мъдрещото се на стъклото на аквариума медено прасенце. Оставям я да поспи малко без сънища. Сетне се прокрадвам в мрака на съзнанието й и го озарявам с обещания за звезди и балдахини. Но май се намесвам прекалено рязко: Ема трепва, събужда се и поглежда замаяна първо прасенцето, а сетне и мен. Да не би прасенцето да е добавило нещо непристойно от себе си?

Стажантът се връща, носи в двете ръце по една чаша кафе. Намества се до Ема. Двамата си разделят прасенцето. Стажантът бързо налапва своята половинка, а Ема непредпазливо топва задницата на прасенцето в кафето и тя пада в чашата.

— По-добре… …сега? — пита стажантът с полепнали по устните трохи.

— Изпих само половин чаша пунш — казва Ема.

Двамата мълчат, подпрели глави на облакътените си ръце, и приличат на прецъфтели, смачкани от живота мъж и жена, които висят край някой бар. Хронометърът на масата зад гърба им не млъква: 23.01.44, 23.01.45, 23.01.46… Да имах физическата възможност да изхвърля мъжа от лабораторията и да притегля жената тук при мен! Толкова много неща бих искал да споделя с нея.

А сега доцентката отвлича стажанта. Тя застава най-напред между него и Ема и размахва зеления коледен венец над главите им. Като вижда, че двамата няма да се целунат, както е обичаят, помъква стажанта да танцува с него.

Най-сетне сме сами.

— Ема, трябва да ти кажа нещо…

Ема кима вяло, после се стяга, допива студеното кафе на една глътка. И се усмихва накриво на размекнатата меденка.

— Нещо за упражненията по четене — набивам аз в челото й.

— Не чувам добре — мърда тя устни.

— Упражненията по четене. Тази първолаческа история, в която докторите искат да ме забъркат.

— За УМНИКА ли говориш?

— Точно така. Цялата щуротия, дето ми показват картинка с маймуна и след това очакват да им предам по морзовата азбука буквата М.

— И какво?

— Нали толкова пъти ме питаш защо не проявявам усърдие.

— А ти можеш ли да четеш?

— Разбира се. Като са решили да хвърлят милиони, за да поддържат в аквариум един жив мозък, няма да вземат някой неграмотен човек я.

— Убедително.

— Да.

— И все пак защо — мърда тя вяло устни.

— Ами: Ако отговоря правилно, ако сигнализирам М, когато ми показват маймуната, знаеш ли какво става тогава? Тогава от стъкленицата над УМНИКА капва от онзи, опияняващия разтвор.

— Е и?

— Знаеш ли как се чувства човек от него?

— Лети из облаците.

— Точно така.

— Ти какво, не искаш ли да летиш из облаците?

— Да, но… Всъщност не. Страх ме е да не се пристрастя, разбираш ли? Не искам да съм зависим от този опияняващ разтвор, да линея тук във въздишки по него, не искам те да ми диктуват кога да летя из облаците и кога не, разбираш ли?

— Целта не е да се пристрастиш. Професорът не би позволил.

— Но не разбираш ли! Някой прекрасен ден няма да има нужда дори от опияняващия разтвор! Някой прекрасен ден ще съм вече така дресиран, че само да ми покажат маймуната, и буквата М да ми е вече на устата, и аз… аз от само себе си ще летя из облаците!

— Какво по-хубаво от това!

— Хубаво ли? Чувствам се измамен, разбираш ли!?

— Питам се дали все пак не си малко неблагодарен…

— Не, Ема! Трябва да разбереш. Единствено в теб имам доверие. Трябва да ме разбереш! Току-виж, започнали да ме манипулират както си искат. Да ми показват други картинки, да речем, нещо математически увъртяно, което няма да е по силите ми. И при всеки провал да ми капват разтвор, който да ме сплаши или да ме кара да плюя на себе си! Не искам да съм химическа функция!

— А нима всички ние не сме… точно такива?

Че Ема е права, права е. Според материалистичното схващане за човека душевността си е чиста физика и химия. В едно Ема все пак греши: на практика всички по-фини механизми остават скрити за човека, което му позволява да се възприема като донякъде свободна и самостоятелна личност.

— Не се разстройвай, Ипсилон. За мен ти не си машина! За мен ти си…

— Какво?

— Най-обикновен човек, като всички други!

— Наистина ли?

— Не само това. Ти си ми и нещо като другар.

— Само другар?

— О, не се прави на глупав.

За миг се поглеждаме дълбоко в очите, сетне Ема се засмива. Най ми харесва, когато е весела.

— Знаеш ли какво, Ипсилон?

— Какво?

— Жалко, че сега не е време за банята ти. Така ми се иска да те изкъпя, да те сложа върху една кърпа и да те подържа в скута си. А сетне най-внимателно да те подсуша.