Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- En Levande Själ, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Антоанета Приматарова-Милчева, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пер Кристиян Йершилд. Жива душа
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
Библиотека „Галактика“, №99
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов
Рецензент: Павел Стоянов
Преведе от шведски: Антоанета Приматарова-Милчева
Редактор: Светла Стоилова
Редактор на издателството: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Тонка Костадинова
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Шведска, I издание
Дадена за набор на 26.IV.1988 г. Подписана за печат на 26.XI.1988 г.
Излязла от печат месец януари 1989 г. Печ. коли 13 Изд. коли 8.43 УИК 9.13
Изд. №2168. Формат 70×100/32. ЕКП 95366153315637–230–88. Цена 1.50 лв.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч 839.7
© Антоанета Приматарова-Милчева, предговор, превод, 1988
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988
c/o Jusautor, Sofia
© P. C. Jersild, 1980
En levande själ
Bonniers, Stockholm
История
- — Добавяне
54
— Съвземаме ли се вече?
Десетина души стоят изправени наоколо. Всички са облечени в тюркоазени гащеризони. Носят и предпазни маски, чашки от пресован картон, които приличат на намордници. Въпреки това гласовете се чуват ясно. Един от хората в тюркоазени гащеризони е лекар. Той стои най-близо и се чеше по главата с електронна слушалка. Тюркоазената шапка е нахлупена до веждите му. Но и така личи, че се усмихва — по бръчиците в крайчеца на очите му. На диагонал зад него стои медицинска сестра, притиснала папка към гърдите. Останалите присъстващи гледат с разширени от учудване очи, но се държат на разстояние.
— И горе главата! — казва лекарят.
Визитацията прекосява стаята. Неколцина се надвесват — над какво? Сетне приближават прозореца и поглеждат навън.
— Зимата вече си отива — казва лекарят.
Визитацията завива наляво. Насреща има легло. На леглото се вижда полуседнал възрастен мъж. Очите му са притворени. Темето и ушите се губят под гипсова превръзка. От едната ноздра излиза тънко маркуче. То се извива като дъга към бузата, за която е залепено с лейкопласт; от бузата надолу маркучето виси и изчезва под леглото. Гръдният кош на мъжа е разголен. Към него са прикрепени многобройни тънки жици в най-различни цветове. Жиците се събират в сноп, който е отведен към осцилоскоп над главата на мъжа. На екрана на осцилоскопа бие сърцето му. Ръцете на мъжа са привързани с бинтове към страничната рамка на леглото. Бинтовете не са много стегнати — едната ръка мачка чаршафа и си играе с него. Другата, синьочервена на цвят и подпухнала, не помръдва. От ниската табла на леглото се издига метална конструкция, подобна на телевизионна антена. По напречните й пръчки висят найлонови торбички, пълни с течност. Всички течности са с цвят на вода — с изключение на една, която е яркочервенооранжева като пикринова киселина. Тънки маркучи водят надолу към основата на антената, където има стъклен балон. От този балон излиза по-дебел маркуч, който отива към единия крак на мъжа. Между двата крака е поставена възглавница.
Отляво се задава жена с широка тюркоазена престилка, облечена над другите дрехи. Тя тръгва първо към леглото на полуседналия мъж, но сетне спира на средата и завива надясно. В ръка стиска букетче от подбел. Дръжките на цветчетата са увити в станиол. Жената придърпва стол и сяда.
— Как се чувстваме в интензивното, а?
Това е Ема. Оглежда се къде да остави букетчето, но не намира подходящо място.
— Първият подбел тази пролет! — казва тя и помирисва цветчетата.
Ема седи, седи, пък почва да се върти притеснено на стола. От леглото насреща долита хриптене и тя се обръща. Сетне поглежда часовника си. Става и протяга полуразтворена длан, сякаш се кани да погали някого по бузата. Но ръката й увисва във въздуха.
— За съжаление трябва да вървя вече.
Ема маха и си тръгва. И сега не знае какво да прави с букетчето. Отнася го със себе си.
Картината със стаята и мъжа в леглото избледнява, накъсва се. Очертанията не са вече така ясни. Сивото се размива в черно, а то на свой ред в снежнобяло.
— Добър вечер, Кортекс!
Това е професорът. Той не е облечен в тюркоазени дрехи, а в старата си обичайна бяла престилка. Предпазната маска закрива само брадичката му.
— Чуваме ли се? Браво…
След това професорът вдига картон, на който е написано КОРТЕКС.
— Чети!
— Кортекс.
— Точно така. Браво. Новото ти име е Кортекс.
— Новото ни име е Кортекс.
Професорът оставя табелката на стола и се приближава.
— Всичко протече дори по-добре, отколкото очаквахме — казва той. — Ще те информирам накратко: Операцията, която предприехме вчера, мина по вода. Според предвижданията трябваше да продължи осемнайсет часа, а тя не отне дори половината от това време. Истински триумф, Кортекс! Резултатите от всички изследвания са добри. Как сме със зрението? Образите да не се раздвояват?
— Не.
— Браво. Очаквахме всъщност, че ще мине време, докато се оправиш напълно. Такова бързо възстановяване не съм виждал друг път… Я кажи пак новото си име, така, за проверка?
— Кортекс.
— Кортекс означава кора, кора на големия мозък. Хитро, нали? Сами го измислихме. От езиковата лаборатория половин година умуваха и когато завчера им поставихме ребром въпроса: „Е, измислихте ли име на Ипсилон и Омега?“, те знаеш ли какво ни отговориха? — „Засега още не можем да излезем със становище по въпроса.“ Добре, казах аз, тогава ще си решим въпроса сами, тъй като операцията е вдругиден. А с чувствата как си: тъжно ли ти е, или ти е радостно?
— Не разбирам въпроса…
— Браво. Изследванията също потвърждават това. Та докъде бяхме стигнали? Кратка информация: Мда, как да ти кажа… Просто ви съшихме. Най-напред ви разполовихме, разделихме двете полукълба. След това взехме лявата половинка на Ипсилон и я съшихме с дясната половинка на Омега. И тъй като Омега е левак, дясната му половинка изпълнява функциите на лявата. Сега имаме две леви половинки. За пръв път в историята на науката! Ще ти призная: Най-трудният проблем досега беше да намерим донор-левак. Докато накрая извадихме големия късмет.
Професорът изведнъж млъква и се отдръпва малко назад:
— Кортекс, ще ти кажа честно: започваш да ме плашиш. С кого разговарям сега: с двоен интелект без чувства. Как да не ме полазят тръпки по гърба.
— Ще ни свириш ли пак на чело?
— Не, Кортекс. Музиката я забрави… Ще ти липсва ли?
— Липсва?
— Не разбираш въпроса ми? Добре, добре. След една седмица ще те приберем. Ако дотогава завършим ремонта. Но все нещо ще се нареди. Оттук отивам на малка вечеря с Управителния съвет. Всичко ще се нареди, Кортекс! За пръв път в историята на неврофизиологията! Сега вече финансовите помощи ще почнат да валят като коледни картички. Вълнува ли те нещо?
— Несъществен въпрос. Отговорът е не.
— Говориш като програмиран компютър със стандартни въпроси и отговори. Но не забравяй нито за миг, Кортекс: ти не си компютър! Ти си нещо безкрайно по-сложно: функциониращ двоен интелект. Нещо да ти липсва… Не, глупав въпрос. Искам да кажа: Мога ли да направя нещо за теб?
— Искаме шах.
— Да, сигурно е ужасно скучно да лежиш тук. В такава компания…
Професорът хвърля бегъл поглед към полуседналия старец. След това вади бележник и молив:
— Шах. Компютърен или от старите, с дървени фигури?
— Дървените фигури няма как да ги местим. Искаме модерен шах със светващи и изгасващи полета.
— Компютъризиран?
— За какво ни е компютър? Нали сме двама.
Професорът се разсмива и записва. След това протяга длан да се здрависа, но се опомня и сам стисва десницата си. С тържествено изражение в този кратък миг той се самопоздравява.