Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (25)

25

Днес е неделя. Нахрани ме един от външните дежурни. Дълго се суети, прелиства указанията и бърника пипетите върху количката. Да го заговарям, нямаше никакъв смисъл. Някой е заключил слушалковите очила за уикенда. Но младежът все пак се справи, нищо че това му отне време, три пъти повече от нормалното. След това и двамата изпитахме облекчение; младежът отвори една бира, а аз се отпуснах на дъното на аквариума, за да съчиня на спокойствие нещо за Флинк. Току-виж пак довтасал да ме врънка с неговия „договор за съхраняване на паметта“: аз като ти разказвам, и ти трябва да ми разкажеш нещо.

Ала не се радвах дълго на спокойствие. Щом дежурният се отдалечи с количката, влезе Джордж и внимателно затвори вратата след себе си. В лявата ръка носеше обикновените очила за четене, със стъкла-полумесеци, а в дясната — тежката черна рамка на слушалковите очила. Придърпа си столче, намести се, сложи слушалковите очила и ги настрои, сякаш се готвеше за цигулков концерт.

— Да не ти преча??

— Ни най-малко — отвръщам аз; сега, когато разговаряме непосредствено, се чувствам по-неуверен и уязвим — докато общувахме по старите обстоятелствени начини, оставаше ми повече време да размисля.

— Не е приятно да си шеф, на никого да не смееш да се довериш — казва Джордж. — Колегиалните взаимоотношения тук са добри, работим чудесно като екип, но от мен да го знаеш, Ипсилон — пред подчинени човек трябва да си мери думите. А пък пред ръководството на концерна… По-добре да не започвам тази тема. Мога ли да разчитам на твоята дискретност?

— Не.

— Не ли??

— Сам прецени. Откъде да знам доколко защитен е мисловният ми капацитет? Ами ако ти и твоите сътрудници можете да бъркате в мен като в магнитна информационна банка, стига да знаете верния шифър?

— Фантасмагории! — смее се той. — Досега никой не е успявал да надзърне в мозъка.

— Ами паметта ми? Ами предписанията за електротерапия?

— Край вече. Не постигнахме това, на което се надявахме.

— И какво беше то?

— Накратко казано: да освободим капацитет в мозъчната ти кора. Наивно си представяхме, че като размагнетизираме паметта ти, ще спечелим свободни полета.

— Все едно че изтривате запис от касета, така ли??

— Признавам, теорията ни беше малко опростена.

— Значи край вече на електротерапията?

— Ако имаше как, бих ти стиснал ръка в знак на честната си дума. Да, подведохме се, признавам… Можем да заличим част от паметта ти безспорно. Но празнините проявяват неимоверна склонност да се самозапълват с псевдоспомени, с произволни измислици. Освен това няма как да запазим паметта, която изтриваме от мозъка ти. Тя изчезва като дим.

— Мислех, че аз ще съм обектът на този разговор?

— Тъй като днес е неделя, нека поговорим за мен… Стига да нямаш нищо против?

— Може би е време да се опознаем взаимно?

— Правилно, Ипсилон. Не знам само откъде да започна. Глупаво ми се струва да те занимавам с „Биомаш“ и лабораторията. Затова нека ти разкажа нещо лично: Всеки от нас има някаква мечта, нали?

Отвръщам му с мълчание. Пък и той не очаква да чуе нещо от мен. Има хора, които след всяко изречение питат „нали?“ Само ще се раздразнят, ако им отговориш.

— Бил ли си в Париж?

Отново замълчавам.

— Ако си бил в Париж, Ипсилон, не може да не си ходил в Musé de l’Homme^[1], в двореца Шайо срещу Айфеловата кула, нещо като Мека за антрополозите, мен ако питат. Там може да се види всичко — от африкански фризури до полинезийски канута. Но на всеки бих препоръчал неофициалната експозиция. Ако намери връзки, разбира се. Французите си падат малко бюрократи. Който обича зловещото, не бива да подминава сбирката съсухрени глави от Нова Гвинея или стъклениците със спиртосани глави. През времето на колониализма се наблюдава нещо като събираческа треска. От всички краища на Френската империя пристигат отсечени глави на престъпници, какви ли не куриози и уроди. Обяснявам си го единствено с това, че вероятно са били отпуснати средства за научни колекции. Но до спиртосаните глави се намира един много по-интересен отдел — Френологичния. Чувал си, нали, за вдлъбнатини и изпъкналости по черепа или мозъка и зависимостта на човешкия характер от тези особености. Позволи ми да отворя една скоба — това схващане започва да се възражда в невроанатомията. Но там, Ипсилон, в отделна зала се помещава и най-хубавата сбирка от мозъци на бележити хора.

— Спиртосани?

— Предимно във формалин. Е, Айнщайн не влиза в тази сбирка. Мозъкът му, казват, че се съхранявал замразен в Уичито. Но затова пък имат други, да речем, Пол Брока.

Джордж се навежда напред и ме поглежда очаквателно.

— Ако мислиш да ме подлагаш на изпит, безсмислено е, Джордж…

— Брока открива центъра на говора в човешкия мозък, Ипсилон. И с него започва период на плодотворна картографска работа. Това е най-великият невроанатом на деветнайсети век. Нещо като Нютон, само че невролог! Сега всяка година се откриват нови и нови мозъчни полета и техните функции. Не само груби функции като мускулните… Функциите на паметта, центровете на заучаването. Излязохме вече — както беше казал някой — от Колумбовата епоха. Вече не пътешестваме наслуки из двете полукълба. Преминахме към землемерска дейност и побиваме колчета за все по-малки, точно локализирани парцели. И всичко това води началото си от Брока!

— А мечтата ти??

— Всеки има някаква мечта. Сътрудниците ми ще се разсмеят или ще се усмихнат снизходително, ако споделя с тях моята. Нобеловата награда вече не носи слава. Превърна се в отличие за колективни постижения. Пътят към славата минава през по-тънки иглени уши: след като умреш, да те поставят на една полица редом с Брока.