Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (4)

4.

Имам чувството, че навън цяло лято — а дали е лято? — не спира да вали. Сивота, дъжд бие по стъкло. Представям си как излезе ли вятър, водни струйки шибат прозорците на талази, на талази. Дори да можех, нямам никакво желание да изляза на балкона, за да проверя какво е времето. Нямам сили да бодърствам, а пък не ми достига и леност, за да заспя.

Повдига ми се от околния свят. Ако имах клепачи, нищо не би могло да ме накара да ги отворя. Сега окото ми бди денонощно като контролна камера. Но когато не искаш, можеш, разбира се, и да не виждаш. Един полукръг на въртящия се стол, обръщаш гръб на действителността, ставаш и се оттегляш… в собствения си мир. Не е разумно да залагаш прекалено големи очаквания на вътрешните си селения. Мозъкът е като хълмист, гол остров, захвърлен сред Северния Атлантически океан. Само в най-дълбоките му гънки ще откриеш оскъдна зеленина — с изключение на едно местенце, където се издигат няколко хилави трепетлики. Когато вятърът свири в клоните им, все едно чуваш шуртене на чешма. Напразно ще търсиш багри. Всичко е от сиво по-сиво — единствено слънцето се белее като топка тесто. Впрочем целият мозък прилича на щедро замесено, но сурово печиво, на олющена, напукана гипсова погача от краеведски музей със съкратен бюджет.

Какви ли разтвори са ми добавили днес? Аз съм разголена и напълно беззащитна жертва на телесните сокове. От истинските телесни сокове няма, разбира се, и помен. Поднася ми се синтетичен ерзац, противно парливи химикали с изкуствен плодов привкус.

Дали съм потиснат или прозорлив? На този въпрос не може да отговори нито една електроенцефалограма. Сякаш съм уморен от живота. Струва ми се, че експериментират върху мен два разтвора — единия черен, другия сив.

Черният разтвор, черната жлъч ме кара да пропадам в дълбока, студена, катранена бездна. Пропадам ли, пропадам, но никога не стигам до дъното, та да се пребия, което би ми донесло безкрайно облекчение. Когато слагат от чернилката, сякаш ме сковават в железни вериги. Едно-единствено желание може да ме накара да въстана срещу оковите, и то е: да сложа край на живота си. Но дори за това нямам сили да се боря. Черната жлъч облива душата ми като отработено машинно масло. Цяла нощ. На зазоряване мозъчните гънки са запушени от катран, черни водорасли и умиращи птици.

Не, днес са оставили душата ми да се къпе в сивия разтвор. Сивата депресия не е бездна, в която да се хвърлиш. Затова пък тя е гол връх, който си принуден да покориш. Погледът ти прониква на много мили през пушеците. Пейзажът е застинал, безмълвен, безкраен. Няма и помен от нюанси, пълно еднообразие. Близките предмети изпъкват с непристойна отчетливост. Камъните по земята се превръщат в застиналата лава на нечие гадене; бялата точка на един нокът бие на очи болезнено, натрапчиво и омразно. При сивата депресия времето спира да тече. Нищо, дори страх не изпитваш.

Когато започна да изхвърлям веществото, обикновено след около четири часа, изпитвам неутолима жажда за цветове. Най-често жадувам за жълто и червено. Дали цветовете съдържат витамини? Иска ми се някой да включи терморегулатора на максимална степен. Сварете ме, нека коагулирам, нека стана искрящо жълт и червен като рак!

Толкова съм погълнат от меланхолията си, че не съм забелязал кога в лабораторията е влязла доцентката психиатърка. Придружава я непозната млада жена. Младата жена крепи табла, отрупана с епруветков статив, малки стъкленици, пипети, пластмасови спринцовки и разни други материали-еднодневки. Най-напред вземат проби от течността, в която съм поставен; засмукват по няколко сантилитра и ги впръскват в различни епруветки. Старателно бележат епруветките с тайнствени цифрови шифри.

Сетне младата жена нахлузва гумени ръкавици, потапя ръце в аквариума и ме подхваща внимателно, но здраво, както се държи нежен плод. В това време психиатърката работи с някакъв блестящ инструмент с 25-сантиметрова лъскава игла. Нищо не усещам. Мозъкът е безчувствен към физическа болка. Биха могли бавно да ме стържат с ренде, без да изохкам дори. Но сега правят само две пункции — дългата игла засмуква микроскопични частици от моята тъкан.