Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (38)

38

Днес присъствам на следобедното кафе. Пренесоха ме върху откачената вратичка на един шкаф. Така водата в аквариума не се плиска много и опасността да ме хване морска болест намалява. Ето ме вече и край масата в стаята на персонала. В другия край на масата е приготвена голяма торта. Между тортата и мен стои ваза с изсушени цветя. Букетът ми пречи да видя самата торта. Но тънките розови свещи стърчат над цветята. Тортата има 21 свещи. От тясната страна на масата, на едно детско столче, седи рожденикът. Флинк навършва днес 21 години. Поканата му малко ме учудва. Нали не биваше да издаваме, че сме приятели.

Белите мишки не са зачетени, но затова пък е поканена Ръката. Затворена е в обикновена папагалска клетка, която поставят до моя аквариум. Ръката не проявява особен интерес. Тихичко шумулка из триците на дъното на клетката.

Не виждам Джордж — а съм сигурен, че е поканен. Приветствие към виновника за тържеството произнася наместо това ветеринарният лекар, който се занимава най-пряко с Флинк. Познавам го съвсем бегло. Словото, което държи, навява печал, но е пропито, струва ми се, от най-искрено чувство.

— Скъпи Флинк — подхваща ветеринарният лекар, като забива нос в бележките си, — двайсет и една години, нищо работа, ще рече някой, но за едно шимпанзе това не е малко. На тази възраст човек тъкмо е завършил своето учение. А шимпанзето стои вече на прага на златната средна възраст. За теб, Флинк, животът започва не на четирийсет, а на двайсет години. Както всички знаем, могат да се кажат много, много хубави думи за златните години, които очакват Флинк оттук нататък. Но позволете ми да използвам случая и да пофилософствам. За мнозина, които не са се погрижили за свой дом, средната възраст не е кулминация на жизненото поприще, а задънена улица. Това ми припомня историята за онзи мъж на средна възраст, който цял живот се стремял нагоре. Животът му се струвал дълга, стръмна стълба с мрачни сводове. Но откъм върха на стълбата му се мержелеела светлинка, сякаш там горе имало огряна от слънцето тераса с бухнали в зеленина дървета, цветя и водоскоци. И негова цел в живота станало да се изкачи колкото може по-скоро до тези висящи градини, които си представял като земен рай. Вървял нагоре упорито, без да знае що е нощ и ден. Докато веднъж, на попрището жизнено в средата, стигнал прага на сияйния отвор и вече се канел да излезе в градината на терасата. Но когато взел последното стъпало, ударил на стъкло, което запечатвало стълбата. И това не било обикновено стъкло, скъпи приятели. Там имало всъщност огледало! Светлината, в която мъжът виждал своето бъдеще, била само отражение от входа на стълбището.

А сега вдигам чашата с кафе за теб, Флинк. Нека всички вдигнем чаши за нашия рожденик. Защото сме уверени, че за теб, Флинк, целта на живота никога не са били лъжливите огледала. Макар че стоиш на земята здраво, с два крака, твоят поглед винаги е бил устремен към висините, към откритото синьо, истинско небе!

Всички край масата — ветеринарният лекар, стажантът и една от чистачките, зарязала за момент работа — се просълзяват, когато вдигат чаши за Флинк. Самият той реве така, че пръските от устата му набраздяват водата в моя аквариум с вълнисти кръгове като при дъжд. След това ветеринарният лекар поднася колективен подарък — фотоапарат, който автоматично промива снимките.

— От всички присъстващи! — подчертава ветеринарният лекар, но аз самият не съм давал пари; а и Ръката едва ли има някаква заслуга.

След това Флинк трябва да угаси свещите на тортата. Неловко положение. Устата му е прекалено широка, бърните му не са много подвижни и едва ли ще се справят със задачата. Въздушната струя свисти през тях без определена посока: веднъж отнася част от крема на тортата, при следващия опит подхваща две от сухите, леки като перца цветчета от букета в ниската ваза.

Стажантът иска да помогне, застава зад гърба на Флинк и се кани да духне свещите вместо него. Но тогава решавам да се намеся аз: втренчвам поглед в челото на стажанта и му внушавам своето хрумване. Той почти веднага включва и следва волята ми: отваря клетката, в която е Ръката. Аз направлявам Ръката и тя тръгва като паяк към тортата. Вече при тортата, карам Ръката да подскача и пъргаво да се присяга към свещичките. С палец и показалец тя бързо стисва фитилите и ги гаси. Поопарвам се — нали нямаше как да наслюнча пръсти.

Ръката се заклаща към папагалската клетка, а Флинк получава първото парче от тортата, цяло-целеничко. И лакомо облизва черните си пръсти. Отрязват му второ парче и преди тортата да е разпределена, той вече е изял и него. Флинк изпръхтява от доволство, надига се от бебешкото столче, мята се на лампата и започва да фотографира всички наред с новия апарат. Катери се навсякъде из стаята да хване различни кадри: на етажерката с книгите, върху отдушника над печката, по пердетата, а накрая яхва дори аквариума и изстрелва една светкавица право срещу кората на големия ми мозък.

Щом щракне, Флинк веднага бърза да извади снимката, преди да изчака необходимото време. Но ветеринарният лекар го убеждава да е по-търпелив. Когато снимките са готови, Флинк не ги харесва. Накъсва ги до една и от лампата пръсва парченцата по цялата маса.

Следва прожекция. Флинк е пожелал да види любимия си филм „Коко, горилата, която умее да говори“. Филмът продължава почти час и показва как една научна сътрудничка занимава млада женска маймуна с мимически език. Подробно се проследяват усилията на сътрудничката и не по-малките усилия на Коко. Аз се отегчавам и наместо това подхващам серия от упражнения с Ръката, която карам да се катери из клетката. Искам да проверя силата на мускулите й. Истинско чудо е как Ръката привикна да се движи на сухо. Без да разчита на подемната сила на водата, тя върши сложни движения, които изискват мускулна сила.

Филмът свърши и Флинк тръгва да обикаля масата и да прегръща хората. Изведнъж запокитва фотоапарата по ветеринарния лекар. В следващия миг се вкопчва в пердето и рита по прозореца. Но стъклото не поддава. Тогава се мята към вратата. Само че тя е заключена. Всички замръзват смаяни, без да продумат. Флинк се свива в ъгъла под перваза на прозореца, старчески превитият му гръб остава извърнат към нас.

Ветеринарният лекар започва да се смее. Останалите се присъединяват към него. С един скок Флинк се озовава на перваза на прозореца. Смее се и той — до сълзи. Сетне започва да ръкопляска. И не престава, докато всички не му аплодират.

На вратата се появява професорът. Зад него чака операционният асистент. Ветеринарният лекар хваща Флинк за лапата и го завежда при професора. Професорът взема Флинк на ръце и гали кокосовото му теме. Флинк ни гледа, хили се паникьосано и маха с дългата си лапа. Прекалено големият лигавник виси на шията му като престилка.