Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (14)

14

Нощем двамата с кучето обменяме опит. Аз оставам излъган. И все пак, какво ще му предложа в замяна? Кучето е родено тук. То непрекъснато въздиша по двата щастливи периода в живота си: невръстните месеци като пале и времето, прекарано в кучкарника. Имало още шестима братя и сестри. Майка си никога не било виждало. С най-голяма любов си спомня за времето като пале. Винаги спели скупчени и сгушени едно в друго. На няколко пъти, когато се случвало най-отдолу, за малко да се задуши. Кучето доволно се покашля. Не ме гледа когато разказва спомените си. Просто се вторачва пред себе си; мислен монолог, който не е отправен към определен слушател.

Другото важно преживяване в живота му е кучкарникът. Кучкарникът бил голям, поне два пъти по-голям от сегашната ни лаборатория. Там имало машина, подобна на тези, дето изстрелват гълъби-мишени. В кучкарника машината се зареждала с пръчки и точки. Около нея не се въртели никакви хора. Зареждането и изстрелването се контролирали от електронна техника. За разлика от човека машината никога не се уморявала. Веднъж по Великден забравили да я изключат. Работила почти цяла седмица без прекъсване. Такова апортиране паднало — истински безкраен празник.

Кучето притихва и дъвче с празна уста. Зъбите му май не ги бива. Но те не му и трябват. Засмива се на нещо свое, което не успявам да доловя. Сетне се отпуска в ремъчния пояс. Не знам дали не е заспало. Току се отърсва от летаргията и започва да разказва какви визитации е виждало. Цели три часа обменяме опит за различните начини, по които протича една визитация. Кучето намира, че сега минават прекалено набързо. Навремето толкова много неща се вършели ръчно, че и да не искали, нямало как да не се задържат по-длъжко. А сега можели да си стоят почти през цялото време с ръце в джобовете на престилките.

Не знам какво да предложа на кучето срещу неговите спомени. Но нали мога да си измислям. Разказвам му, че съм получил писмо от майка си. Ще дойде да ме види. Хубаво, нали. Но ме тревожи, че съм се променил. Не очаквам да ме познае. А не искам да я видя натъжена. Или смутена.

Бързо забелязвам, че кучето не ме слуша. Притрябвал му е моят живот. Оставям телепатията да предъвква темата за майка ми. С другото мозъчно полукълбо разсъждавам: Щом всъщност няма зъби, кучето не би могло да ме осакати. Както се е отпуснала старческата му гуша, като нищо ще ме глътне цял. Това може да не се окаже толкова просто и да отнеме доста време. Но едва ли ще е по-страшно от раждане. Веднъж да се озова в стомаха на кучето, все някак ще се оправя. Разяждащи сокове или ензими едва ли ще има след дренажите, които са му правени през всичките тези години. Представям си стомаха му сух и насечен като изцедено докрай каучуково дърво. И тъй, ще се заселя в стомаха на кучето. С малко повече късмет бих могъл да подам едното си око през някоя от коремните му фистули. Оттам нататък остава само по някакъв начин то да се озове на свобода. Случва се да пощадят живота на опитните животни, които излизат от строя след дългогодишна служба. Току-виж, наредило се някак кучето да крета по петите на пазача, който разнася пощата. И някой ден на връщане от пощата, някоя сутрин, когато ръцете на пазача ще са заети с чупливи пратки, колетчета с епруветки и бандероли с предметни стъкла, някой ден, когато пазачът ще се засуети в раздвоение — дали да захвърли важните пощенски пратки, или хич да не преследва старото, излиняло по лабораториите псе, да, тогава ние ще избягаме! Няма да им е много лесно да хванат куче с човешки мозък.