Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (47)

47

Събуждам се посред нощ от дращене на нокти по стъклото. Откак поемам капките против епилепсия, често съм на границата между съня и бодърстването. Ръката е застанала откъм тясната страна на аквариума с разперени пръсти. Свивам се в единия ъгъл. Дано само са ме заредили с достатъчно лекарства, в случай че Ръката се промъкне тук при мен и ме докара до нов срив.

След първоначалното желание да побягна, опитвам да наложа на Ръката собствената си воля. Пълен провал. Убедил съм се, че нямам влияние над Ръката, ако остана откъснат от сетивните й възприятия, т.е. ако не усещам допир в пръстите и свиване на мускулите. Наоколо цари тишина. Но Ръката все пак пълзи нагоре по стъклото. В другия край на помещението виждам Омега с неизменно втренченото му око. Я, Ръката не опитва да се покатери върху аквариума. Отдръпва се и застава на самия ръб на нишата. Подпира се на палеца, кутрето и самата китка. Останалите пръсти — показалецът, средният и безименният — мърдат във въздуха. Искат да ми кажат нещо. Затруднявам се да разчета посланието им. Жестикулиране само с три пръста е като пишеща машина, на която липсват доста клавиши.

— О-М-Г-А.

Омега? Нима Омега най-сетне е решил да наруши своето мълчание? В отговор се приготвям веднага да изпиша собственото си име — но с какви знаци? Изпускам въздух и потъвам към дъното. Лежа, затиснал собственото си око, тъй че картината се деформира и разкривява. Ръката заприличва на подпухнала сепия с дълги, виещи се пипала. Надигам се и втренчвам поглед в нея.

— О-М-Г-А С-Т-А-Х-В-А — казва тя.

Омега се страхува? Съсредоточавам се да отговоря по телепатия.

— Отговори дали ме чуваш! Кажи „да“, ако ме чуваш!

Ръката отпуска пръсти върху плочките на нишата. След това с големи, усилия повдига безименния пръст и изписва:

— А.

Да? Продължавам да настъпвам с помощта на телепатията:

— Колко е четири по четири?

— Ш-С-Т-Н-С-Т.

Вече няма никакво съмнение — успяхме да влезем във връзка. Омега ме чува добре. Само дето собствените му възможности да се изразява са доста ограничени.

— Не се страхувай. Ще оцелееш, виж мен!

— С-К-Ч-Н-О — отвръща Ръката.

Скучно ли? Ами да, две мнения няма, скучно е! Хваща ме яд — че да не би на мен да не ми е било скучно?! И при това досега бях все сам. Като изключим кучето, Флинк, персонала — и Ръката, която не може да се брои сериозно. Пък и когато ме обучаваха в тази лаборатория, нямах щастието да бъда в компанията на по-опитен мозък.

— Ще свикнеш. И аз трябваше да свикна първо.

— Р-А–З-П-А-В-Я.

Разправяй? Какво ли иска да му разправя — приказка за лека нощ? Глупаво ми се струва да разказвам на… на някаква си машина? А нима Омега е машина? Умее да смята и да задава едносрични въпроси. Но мога ли да очаквам душевност у него? А какво основание имам всъщност да смятам, че Омега е по-разнебитен от мен? Почти никакво. В началото и към мен самия се отнасяха като към малко дете, което прави първите си стъпки. Макар че по интелигентност персоналът изобщо не можеше да се мери с мен. Изведнъж ми хрумва, че Омега може би ме превъзхожда. Може би ми говори по детски, просто за да не ме разстрои. Не искам Омега да излезе с по-голям коефициент на интелигентност от моя. Представата да бъда зависим от него ме плаши повече от сегашната зависимост от професора. Защо? Дали е по-тежко поносимо да бъдеш зависим от себеподобни?

— Ще ти разкажа за острова на маймуните — казвам аз.

— О-С-О-В М-А-М-У-Н! — очаквателно жестикулира Ръката.

— Имаше преди време едно шимпанзе на име Флинк. Живееше тук, в сградата на лабораторията. Сприятели се полека-лека с персонала и минаваше заедно с визитациите. Всички мислеха, че се присламчва към визитацията, защото скучае и иска да среща хора. Но това беше само половината истина: Флинк си търсеше другар, с когото да сподели историята на своя живот. Защото Флинк не беше обикновена лабораторна маймуна. Той беше израснал на свобода или поне под открито небе. Родното си място Флинк наричаше острова на маймуните. Не знам къде се намира този остров, но по някои откъслечни подробности съдя, че трябва да е из архипелага или пък насред някое от големите езера. И тъй, на малък остров със заоблени скали, сухи шубраци, единични борове и широколистни дървета, както и с плитка пясъчна ивица, Флинк живеел с майка си и баща си…

— М-А-М-А Т-А-Т-О.

— Точно така, с мама и татко. По-късно, когато пораснали, проличало, че е сред даровитите деца от своето поколение. Флинк трябвало да напусне острова на маймуните и да тръгне на училище. Да ти разкажа ли какво става по-нататък с острова на маймуните? Една нощ през есента се извива силна буря и наводнява целия остров. Мнозина се удавят, но някои успяват да се вкопчат в изпотрошени кучешки колиби и повалени от вятъра дървета, за да се доберат накрая до сушата. Самият остров се откъсва от скалната си основа и се превръща в играчка за морето. Месеци и години го подхвърля то, докато накрая островът засяда на дъното на няколко километра под морското равнище. Това става в един от топлите световни океани. Старият остров най-сетне намира пристан. Дълбоководни риби и мекотели започват да се навъртат край него, но не се решават да се заселят. Островът се различава от всичко друго, което са виждали. Напомня им донякъде на потънал кораб, но морските животни избягват потъналите кораби. Те често са натоварени с отрови и нефт, които проникват наоколо, щом почнат да ръждясват цистерните. И тъй, никой не иска да се засели на потъналия остров, докато един ден из дълбините се появяват две странни същества. Те си приличат като две капки вода, но не са никакви капки. Големи почти колкото щраусови яйца, те влачат подире си дълги шлейфове като медузи. Тези две същества знаят, че островът на маймуните не е опасен. И решават да се заселят в два от скалните му процепа, на няколко метра един от друг. А знаеш ли как се казват двамата приятели? Казват се Ипсилон и…

— О-М-Г-А.

— Казват се Ипсилон и Омега. И не са сами — съпровожда ги като приятел и закрилник същество, съвсем различно от тях — по-скоро морска русалка. Е, не златолюспеста и с опашка като на риба. Но с подводна маска на лицето, кислородна бутилка на гърба и плавници на краката. Странната русалка се казва…

— Е-М-А!

— Казва се Ема и е най-добрата приятелка на Омега и Ипсилон. А сега мисля, че е време за сън. Поуспокои ли се?

— Л-К-А Н-О-Щ.

Вече сме двама. Навярно не бива да възлагам прекалено големи надежди на Омега, но спокойно мога да кажа: ние сме двама. Едва сега се отърсвам от опасенията си. Виждах в лицето на Омега свой заместник. Мислех, че в „Биомаш“ са ме отписали като провал. Че само чакат Омега да се посъвземе, за да ме ликвидират. Как иначе да си обясня къде са изчезнали Алфа, Бета, Гама и т.н.? Всички мозъци, които са треперели тук — от колко време насам? Години? Десетилетия?

Утре вечер ще си поговоря вече сериозно с Омега. Две неща са задължителни: трябва да действаме сплотено, но и да се покажем усърдни пред нашите работодатели. Да спечелим уважението им с умения. Да станем незаменими за тях. Никой с пръст няма да ни пипне, докато имат нужда от нас. И усърдието ни не бива да се свежда до задължение. Никой няма да има полза, ако лентяйстваме и се задоволяваме само с най-необходимото. Обратното, трябва да ги спечелим изведнъж. Никъде не е казано, че в крайна сметка в подчинение ще се озовем именно ние. Току-виж сме станали бъдещите господари. Безспорно зависими от медицинското обслужване, но все пак с властта да се разпореждаме. Нали господството на човека над животинските видове по земята се дължи именно на интелектуалното му превъзходство. Но човек може да запази надмощието си само докато има преднина. А двамата с Омега принадлежим към вид, който превъзхожда човека.