Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (32)

32

Предстои посещение на Управителния съвет — във връзка с определянето на бюджета. Броят на визитациите е удвоен, Джордж минава още веднъж следобед. Дали отбелязвам напредък? Дали са оправдани разходите, свързани с мен? Напоследък повечето време мълча. Иска ми се съвсем да млъкна. Но ако изобщо престана да говоря, рискувам живота си. Близкото до ума ще е те да решат, че са засегнати някои от основните разсъдъчни полета. Не искам да ме изхвърлят при отпадъците.

Управителният съвет е насрочил посещението си непосредствено след обяда. Два часа преди обяда професорът поседя при мен, като ме галеше по гърба. Нежно, изкусно, но преднамерено. Ема твърдеше, преди да излезе в отпуск, че Джордж се слави като голям донжуан. Когато без заобикалки я попитах, каза, че не говори от собствен опит.

След обяда, даден от Управителния съвет, посетителите изглеждат развеселени, сити, а някои и сънливи — като хора с пълен стомах. В Управителния съвет влизат седмина души. Трима от тях са сътрудници на този институт. Те не показват голям интерес. Преглеждат си някакви коректури, докато професорът говори и ме представя. Един неспециалист от Управителния съвет — от табелката с името му се вижда, че той представя администрацията — задава въпрос за „целите“. По лицата и споглежданията на тукашните сътрудници разбирам, че въпросът издава неосведоменост. Но професорът търпеливо обяснява.

Когато смятам, че вече ще се заемат с мен, вниманието им се спира на вентилацията. Един по-възрастен мъж от Управителния съвет е член и на Комисията по охрана на труда. Завързва се дълъг разговор. Надвесват се над аквариума, без да ги е грижа за мен. Осветяват с джобно фенерче тавана на нишата.

Най-сетне някой се сеща и за мен. Ниска, пълничка жена с очила, прикачени към ланеца на врата й.

— Чудно ми е как ли живее без компания — казва тя и се усмихва; не на мен, а на професора.

— Чистият интелект не държи много на социални контакти.

Останалите от Управителния съвет — с изключение на сътрудниците — също се заглеждат. Единият прави кисела физиономия. Другият се подсмихва. Не ме изненадва, че ги карам да се чувстват неловко. На никого не му е приятно да се сблъска толкова пряко и брутално с най-съкровената си същност.

Членовете на Управителния съвет се изнизват един по един от лабораторията, а аз се чувствам забравен от всички. Ема — защо ме изостави? Без външна намеса, без каквито и да е изкуствени препарати потъвам в дълбока депресия. Всичко е безсмислено.

След няколко минути влиза професорът, екипиран за голф. Вдига победоносно палец и се смее:

— Ах ти, хитрецо, покори сърцата им! Одобриха бюджета, както го искахме.

— Не ми изкарвай ума! — казвам аз.

— Точно това се стараем, Умник. Необходим ни е твоят ум. Не ти самият.

Професорът си подсвирква доволно и излиза, преметнал през рамо калъфа със стиковете за голф. Калъфът има формата на дебела тръба. Като по мярка за ракетен снаряд или портативна минохвъргачка.