Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (15)

15

Завчера бях на терморентген. Единственото ми пътешествие до този момент. От самото пътешествие не си спомням нищо, тъй като изключиха електрическото захранване. Включиха ме отново вече в съответния кабинет. Там нямаше нищо особено за гледане. Кабинетът, без прозорци, се къпеше в мъждива светлина. Поставиха ме във въртящ се барабан, който измерва температурата в различни части на мозъка. Така например, когато се задействат слуховите възприятия, в слепоочните дялове се събира кръв, а това вече се отчита от терморентгена. Присъства психиатърката. По време на облъчването тя ми показваше разни снимки: идилични пейзажи, ястия, голи жени, изтезавани хора, но и чисто абстрактни изображения с четириъгълници и триъгълници. Дали съм здрав?

Само денонощие по-късно последваха чувствителни промени в непосредственото ми обкръжение. СЪРДИТКО, СИТИЯ, ЛИПСАТА и УМНИКА изчезнаха под големи, зелени платнища. Сега точно срещу мен внушително се издига алпийски пейзаж със стръмни върхове. Ще речеш, всеки миг от някой тунел ще затрака локомотивът на детско влакче. Само че не са ми монтирали детска железница, което всъщност не би било толкова лошо занимание. Затова пък ми сложиха цветен телевизор. Поставиха го върху СЪРДИТКО, тоест малко прекалено високо, не в най-удобното положение за гледане. Когато следя какво става на екрана, принуден съм от време на време да помръдвам уши, за да се наместя така, че да го виждам под подходящ зрителен ъгъл.

И вчера, и днес гледам детски предавания. Жизнерадостни, направени с много въображение. На екрана не се виждат истински хора, а подвижни кукли от плат. Куклите са всъщност шарени чорапи, нахлузени на ръка до лакътя; чорапите представят жаба, петел, прасе и други. Животните си играят с големи целулоидни букви, с които се лупат по главите. Целта е да науча азбуката. Но тъй като аз си я знам, лентяйствам и си мисля за Ема. Ако ми отнемат Ема, няма да има за какво да живея повече.

Лежа си и зяпам смешните кукли-чорапи. Една от тях е чудовище, ненаситно за сладкиши. Сега то нагълтва микрофона в заблудата си, че е паста. Тайно се надявам да изяде целия телевизор. Забивам око право в челото на лакомото чудовище, за да му повлияя с волята си. Нищо не излиза. То се знае, нали програмата е предварително записана.

Завчера, между две облъчвания на рентгена, открих, че притежавам още едно умение: упражнявам въздействие не само върху движенията на кучета, но и на хора. От доста време ми се случва да изпитвам сегиз-тогиз усещания в ампутирани части на тялото си: я гърбът ще ме сърби, я в крака нещо ще ме бодне, я стомахът ще се обади. Както ме бяха оставили да се поохладя между две облъчвания, изведнъж лявата ръка започна нещо да ме дърпа. Не й обърнах внимание. Но в същото време забелязах, че единият рентгенов лаборант е затормозен от лявата си ръка: беше се вторачил в нея, а тя се сгърчи в лакътя и пръстите й се разпериха. Същото усещане имах и аз за себе си. Скоро се освободих от призрачното чувство, а лаборантът отново се зае с работата си. Малко по-късно в помещението се появи чистач — нисък, мършав чужденец с гарванови коси. Изведнъж той закуцука, а едновременно с това аз почувствах изтръпване в единия си крак, който направо се вдърви. Но все още не съм наясно кой на кого е въздействал — дали аз станах причина за неговото куцукане, или пък той накара моя крак да изтръпне.