Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (42)

42

Нощ като толкова много други нощи: Омега и аз лежим и се гледаме втренчено. И на него са му оставили ушите. Но той рядко ги използва; с часове лежи отпуснат на дъното. „Той“? Мисля, че съм на прав път. Жените имат, общо взето, по-малки и по-заоблени уши, които напомнят маймунските. А ушите на Омега са дълги и отпуснати. Може би Омега вече е стар? С годините ушите на мъжете провисват.

Досега търпя неуспехи в опитите си да вляза в пряка връзка с Омега. Той не отговаря на никакви сигнали. Не се поддава на телепатия. Известно време смятах, че е изключил. Но не е. Денем участва в познатата ми тренировъчна програма: гледа телевизионни програми и доцентката седи край него с Роршаховите тестове в прозрачни папки.

Тази нощ за пръв път от дълго време насам Ръката отново се разхожда навън. Върти се около аквариума на Омега; опипва стъклото, използва китката като опора и прави опити да се катери. Случва се да се задържи с някой от запотените си пръсти за стъклото, но при следващото движение отново се изпързулва до долу. Тъй като Омега се е потопил в пълно мълчание, аз се съсредоточавам върху Ръката. Бързо влизам във форма, чувствам Ръката съвсем като своя. Отвеждам я във вътрешността на нишата, където се намират кислородният апарат и терморегулаторът. Там е монтирана и малка зелена кутия, честотомер. Ръката се качва върху честотомера и продължава да се катери по терморегулатора. Когато отново се появява в зрителното ми поле, тя вече е върху аквариума на Омега, проучва го.

Изведнъж Омега реагира: отдръпва се назад и се накланя, показват се нагънатият овоид на малкия и широката основа на продълговатия му мозък. Сетне се отмята назад, така че да улови Ръката в зрителното си поле; единственото му око се поклаща над водата като малка шамандура. Оставям Ръката да припълзи, тъй че Омега да я вижда добре. После я карам бавно и ясно да изжестикулира:

— Р-а-з-б-и-р-а-ш л-и м-е. Д-а-й м-и з-н-а-к.

Пак нищо. Омега не помръдва, без да откъсва поглед от Ръката; прилича на жаба, готова да изстреля лепкавия си език към месесто насекомо. Но атака не следва.

— К-а-з-в-а-м с-е И-п-с-и-л-о-н. А т-в-о-е-т-о и-м-е е О-м-е-г-а.

Никакъв отговор. Но нали не бързаме. Може да прекараме още години в тези единочки. Разполагаме с много време, за да измислим нов затворнически код, който да си предаваме с почукване по тръбите.

Изведнъж Ръката се озовава отново долу върху честотомера, без да съм й заповядал да слезе. Нареждам й „Спри“, но тя не спира. Вече се смъква върху папагалската клетка. Предавам се. Никога не съм имал абсолютна власт над Ръката. Нека си почине пък! Омега продължава да лежи в същото смешно положение, полупреобърнат. Решавам да не се занимавам повече с двамата, отпускам се на дъното и притискам око към стъклото, за да подремна.

Събужда ме рязко Ръката, която се е заловила с пръсти за ръба на моя аквариум. Виси там и непрекъснато бие длан в стъклото, тъй че водата бучи. Да не е полудяла?! Изтеглям се назад и впервам поглед в нея:

— Аз съм твоят господар! И ще слушаш мен!

Нямам никаква власт над Ръката. Със закривени пръсти, тя шари по четирите стрини на аквариума. Не престава да размахва китка и да блъска стъклото. Опитвам да се движа заедно с нея, за да не я изпускам из поглед. Ушите не ме слушат. Нервирам се и махам с тях като неопитен гребец. Сам не разбирам как се преобръщам на гръб.

Вече не мога да следя Ръката с поглед. Но усещам как шари по аквариума. Подскача насам-натам; разлюлява водата. Прилошава ми. А ударите не секват. Сякаш изведнъж са ме свързали с голямо, пулсиращо сърце. При всеки удар ми причернява. Между ударите пред погледа ми мержелее лабораторията. Омега не лежи вече, зареял поглед нагоре. Стои до стъклото на аквариума и ме пронизва с изгарящи си поглед.

Идвам в съзнание едва при сутрешната визитация. Професорът, доцентката и Кърт са се скупчили и ме зяпат. Сетне професорът внимателно ме обръща в нормалното ми положение. Оглеждат ме загрижени. Доцентката отива да вземе електроенцефалографа, включен при Омега.

— Ксилокардови капки! — разпорежда се професорът и Кърт донася от хладилника шишенце с пипетка.

Слагат от капките в разтвора. Чувствам се разнебитен и замаян. Доцентката включва електроенцефалографа. Апаратът заработва. Вдигат широката хартиена лента и я проверяват. Професорът отбелязва отклоненията на кривата с червен химически молив. Мълчаливо си кимат.

— Ипсилон — казва професорът. — Смятаме, че си прекарал епилептичен припадък. Нямаме представа дали става дума за случайно проявление. Нямаме представа какво го е породило. За всеки случай известно време ще бъдеш на ксилокардови капки. Искам освен това да следиш дали ще се появят някакви промени в състоянието ти. Особено внимание обърни, ако видиш чудновати светлинни петна, чуеш писукане и скърцания, доловиш странни миризми или ако изобщо ти се стори, че губиш съзнание: Това може да са симптоми на нов припадък. Наричат се аура. Но най-важното е да не се тревожиш. Дори да си получил припадък, няма страшно. Ще държим епилепсията в шах. Впрочем знаеш ли, че едно време са я наричали „Свещената болест“. Това не е какво да е заболяване — човек почти може да се гордее с него.

Иде ми да им кресна: „Аз съм велик, неповторим! Макар че в началото съм бил едно нищо, някакво си клетъчно надебеление. Но постепенно ставам неврална плоча, тръба, глава на карфичка, от която се оформя гладкият, невинен ембрионален мозък. Бил съм непоквареният мозък на малко дете, разпнатият мозък на ученик, угриженият и нагънат мозък на юноша, а сега съм съвършената мислеща машина, укротен и умиротворен като атомен реактор. Само внимавайте, мътните ви взели, някой ден аварийният охладител да не излезе от строя!“

Толкова съм уморен. Нямам сили да помръдна разнебитената си плът. След като визитацията излиза, лежа лениво и зяпам Ема, която чете на глас заради Омега. Той наднича през рамото й, втренчил в мен змийския си поглед както през нощта.