Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En Levande Själ, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2009)
Корекция
Boman (2009)

Издание:

Пер Кристиян Йершилд. Жива душа

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №99

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Рецензент: Павел Стоянов

Преведе от шведски: Антоанета Приматарова-Милчева

Редактор: Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Шведска, I издание

Дадена за набор на 26.IV.1988 г. Подписана за печат на 26.XI.1988 г.

Излязла от печат месец януари 1989 г. Печ. коли 13 Изд. коли 8.43 УИК 9.13

Изд. №2168. Формат 70×100/32. ЕКП 95366153315637–230–88. Цена 1.50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 839.7

© Антоанета Приматарова-Милчева, предговор, превод, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

c/o Jusautor, Sofia

 

© P. C. Jersild, 1980

En levande själ

Bonniers, Stockholm

История

  1. — Добавяне

41

В лабораторията се въведе разделение на труда. За мое голямо разочарование на Ема отредиха да гледа новия мозък, Омега, а грижите за мен пое Кърт. Различни са и работните смени на двамата. Ема застъпва както и преди точно в седем часа сутринта. А Кърт идва, когато има време. Той работи по научна тема, която винаги е на преден план. Щом засека Ема в моя обсег, аз я моля: „Седни малко тук, толкова ли не можеш да пожертваш една почивка за мен?!“ Но тя клати глава и не спира да се суети между мишките, Ръката и Омега и кифличките за кафето тича да купува пак тя; секретарката е в домашен отпуск, излязъл й цирей на гърдата.

Кърт се домъква с разкопчана престилка, окосменият му корем е почти навън, подава се между свитата от пране тениска и изхлузените джинси. Дървеното му сабо трака по плочките на пода, та разлюлява де що има вода в лабораторията. Без каквото и да е предисловие Кърт ме изважда и разглежда гънките на кората ми с лупа, цялата в отпечатъци от пръсти.

— Ти си идеалният слушател, Айнщайн — подхваща той и пръсва връз мен малко дестилирана вода.

— Не ми викай Айнщайн! — протестирам аз, когато той отново ме цамбурва в аквариума.

А Кърт нарежда ли, нарежда. Дали да го слушам? Нямам друг избор. Вярно, мога да се затворя в себе си. Но затворя ли се в себе си, вече не мога да определя откъде идва дърдоренето му. Кърт кръстосва лабораторията и не млъква. Трябва да знам в кой миг къде стои. Затова попивам думите му с най-голямо внимание. Те стигат до мен като спасителни пояси в мъгла. Когато Кърт се оттегля да работи над темата си, целият съм нащрек. Не бива да ми убегнат отзвучаващите му стъпки или едва доловимото хлопване на асансьора.

— Ти си ми като изповедник — извинително подхваща Кърт при друг случай, след като ме тръшва в една кръгла съдина толкова невнимателно, че тупвам по очи.

В сляпото си око чувствам болка и туптене. Кърт го налага с марля. Марлята е напоена с упойващо лекарство.

— Ама че дяволска работа, Айнщайн, как пък точно по очи тупна — казва той.

Темата, над която работи Кърт, не му дава мира. Непрекъснато я раздували. В началото ставало дума за малка статия. Сега вече прераствала в дисертация.

— Проект за цели десет години — казва той унило. — Джордж намира, че това е чудесно. Вижда бъдеща златна мина. Аз не споделям неговото мнение. Не искам цял живот да се занимавам все с тези маймуни-роботи. Знаеш ли на какво ми се иска да се посветя? На волята. Откъде се е взела тази наша неизчерпаема „сила на волята“? Струва ми се, че в процеса на развитие сме влезли в погрешен коловоз. Забравена е била, тъй да се каже, някаква бариера. Ами да, представи си какво щеше да е, ако волята се регулираше. Натискаш педала докрай, когато е необходимо. Но само тогава. А не като сега — караш през цялото време на пълни обороти. Дявол го взел, нали сам виждам до какво изхабяване води това. За да държиш юздите на една воля, трябва през цялото време да поддържаш друга, противоположна воля. Иначе току-виж обърнеш колата. Това не може да е заложено от природата. Природата е пестелива, Айнщайн. За какво е цялата тази сложна обратна връзка, след като е излишна? Иска ми се да изобретя клапа за волята. Отваряш я, затваряш я. А не като сега тази вечна влудяваща половинчатост… Но знаеш ли какво казва Джордж? Идеята била интересна. Но трудно осъществима. То се знае, но аз искам да направя нещо, което има смисъл, разбираш ли?! Само че няма кой да ми отпусне средства. Виж, за маймуната-робот средства — колкото искаш. Управителният съвет поставя маймуните-роботи на първо място. Каква работна ръка! Върши едно и също, едно и също, докато не й кажеш „Стоп!“ Единственото слабо място на маймуната-робот е, че има опасност да се пръсне, да експлодира при някоя по-тежка работа. Тоест трябва да се внимава. Джордж иска да измисля алармена система. Със стария си обикновен мозък маймуната усеща натрупването на млечна киселина в мускулите. Започва да я боли. Но при мозъчното реле връзката се прекъсва. Следователно трябва да се изнамери средство, с което натрупването на млечна киселина да се отчита от самите мускули. Нещо на принципа на лакмусовата хартия. При интензивно оцветяване маймуната-робот да се изключва от само себе си. Разбираш ли? Да й се дава малко време за почивка. Или да й се инжектира препарат, който да неутрализира киселината. Ако открия такова средство, всичките ми проблеми изведнъж се решават. Бъдещето ми е в кърпа вързано! Това ще е световен патент, Айнщайн! Виж, тогава вече можело да се посветя на волята, казва Джордж. Един вид, като сам израсна до шеф! Самозаблуда, мен ако питаш! Кой шеф има време да се отдаде изцяло на науката си? Погледни Джордж: не му остава време да вдигне нос от цялата бумащина. Чао за днес, Умник! Приятно нещо е да си побъбри човек.

— Питам се накъде вървим? — подхваща Кърт следващия път. — Има нещо гнило. В каква игра участваме в крайна сметка? Какво гарантира собствената ни сигурност? Цялата тази система, Ипсилон. Не е възможно да си вътре в нея и да не участваш. Докъде ли ще я докараме, питам се често аз. Ще направим ли човечеството по-щастливо? Ако ли не, питам се: щастието изобщо постижимо ли е. Може би винаги сме се борили за една бита карта. Джордж е по-голям оптимист. Мисли, че и с лоши карти заслужава да се играе. Като в крайна сметка премахнем и самия човек, така ли, питам аз. Той не се наема да ми отговори. Това са само отделни стъпки, нека не прибързваме с обобщенията, казва той. Да, но стъпка по стъпка можем да изминем цяла миля. И къде ще се озовем тогава? Понякога се питам какво ли мислиш ти, Айнщайн? Питам се какво мислиш ти. Нали и без това нямаш друга работа. Просто да ти завиди човек. Искаш ли да се разменим? Ти ще поемеш маймуните. А аз ще легна в твоя аквариум със скръстени ръце. И ще мисля. Накрая ще разреша всички загадки на всемира. Ще можете да ме използвате като кристална сфера. Гложди ме само, че фирмата, или Управителният съвет, както казват те, ще прибере цялата печалба. Държавниците ще се редят на опашка пред вратата. Франция, това съм аз — нали така беше казал кралят-слънце? В Америка са свързали челния дял на един мозък с магнитна памет. Известно ли ти е това Умник? Но мозъкът май отхвърлил магнитната памет. Получил се оток. Просто невероятно как понесе антените. Би трябвало да се надуеш като диня. Иде ми понякога да пиша до вестниците за теб. Питам се дали твоят случай не е пример за незачитане на правата на човека. Ти лежеше под апарат за изкуствено дишане, абсолютно парализиран от брадата надолу. Тогава те накараха да подпишеш декларация. Как, биха се запитали мнозина. Тъй или иначе: подсигуриха си юридически валиден документ. Но ти знаеше ли какво те очаква? Не. Как би могъл, след като те самите не бяха наясно. Питах Джордж. Той ми обясни, че фирмата имала много опитни юристи. Ние биолозите нямало какво да се бъркаме в правото. Нека юристите си се грижели за закона. Нали и ние за нищо на света не бихме се съгласили адвокатите да дойдат при нас и да си врат носовете из нашите епруветки. В това отношение Джордж е прав. Две мнения няма. И все пак имам чувството, че се върши нещо нередно. Когато се съберете повече мозъци, би трябвало да си създадете профсъюз — мен ако питаш. Никога не се доверявай изцяло на специалистите. Това е моето мнение. Всички хора са продажни. Въпросът е само на каква цена. Седя си аз и не млъквам. Ти май не си от бъбривите, Айнщайн?

Окото ми отново тупти и Кърт го налага с упойващата марля. Как забелязва, че ме боли?

Една вечер, след края на работното време, Кърт казва:

— Ти се състоиш всъщност от две половини, Айнщайн. В едната е съсредоточен емоционалният живот. В другата, тъй нареченият интелект. Но досега още никой не е успял да раздели мозъка на две и да накара двете половини да действат самостоятелно. Това ще е истински удар! Аз самият не бих имал нищо против да се отърва от чувствата. Бих искал да имам две леви половинки, два интелекта. Да видиш тогава как ще тръгне дисертацията ми.

— Стига празни приказки! Разправи ми по-добре какво стана с Флинк.

— С Флинк ли?

— Шимпанзего, което ходеше по петите ти.

— Назря време на Флинк да се поставят по-сериозни задачи — отвръща неохотно Кърт. — Не знам дали се предвижда някой да дойде на негово място. Интересът към големите маймуни намаля. Тези, които са по-вътре в нещата, твърдят сега, че ние хората сме по-близо до малките маймуни. Предразсъдъци били това — за родството ни с шимпанзетата. Но едно е вярно, Флинк беше забавен. Как само умееше да подражава.

— Флинк участваше ли в твоя проект за подмяна на маймунския мозък с мозъчно реле?

— Не, глупости. Питай шефа. Ако в залисията не съм се побъркал напълно, мисля, че пратиха Флинк в телевизията. Да играе в някакво детско предаване за Дарвин.

— Но преди това го подложихте на операция? Точно след честването на рождения му ден?

— Не знам. Но едно е сигурно, не са го пуснали току-така. Като имам предвид какъв беше. Флинк знаеше почти всичко за нас и работата ни. Навсякъде си вреше носа. Следователно е трябвало да размагнетизират промишлените тайни. Иначе Флинк би могъл да се продава като стока на черния индустриален пазар. Нямаш представа какви форми взема индустриалният шпионаж.

— Сигурен ли си, че няма да се върне?

— Отпиши го.

Кърт си тръгва. Аз потъвам в размишления. Възможно ли е аз самият — с контактите, които поддържах с Флинк — да съм допринесъл за неговото отстраняване? Дали са открили, че той крадеше досиета? А сега какво да правя със спомените му? Ще ги съхраня, пък защо да не ги превърна в мои спомени — с удоволствие бих заменил тази лаборатория с острова на маймуните.