Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (21)

21

Показват ми някакъв филм. Стаята тъне в полумрак. На пътеката между лабораторните маси е сложен статив, на който виси екран. Филмът е цветен, но контрастната и зърнеста картина играе. Не съм сам в стаята. Вляво от мен седи млад човек с разкопчана бяла престилка. На пейката до него седи шимпанзе, загърдено до шия в бяла престилка. Тримата следим филма.

Филмът представя научен експеримент. В началото камерата се разхожда из някаква лаборатория с богата електронна апаратура. После се спира на лабораторна ниша. В нишата е поставен продълговат стъклен съд, пълен с вода. От тавана на нишата към съда се спускат дълги снопове от тънки електрически жици. Появява се мъж в бяла престилка — същият млад човек, който сега седи вдясно от мен; мъжът прави нещо с жиците. В действието на филма има голяма празнина: сега мъжът държи в ръцете си кърпа. В кърпата има жълто-розова пихтия, която той вдига към камерата. Невъзможно е да се определи каква е тази пихтия, която има далечна прилика с парче свинско в прозрачна пластмасова опаковка.

Нова сцена: действието се пренася в малко, продълговато помещение. В средата на помещението има кушетка, покрита с мушама. Кушетката е тясна, с колани за пристягане на ръцете и краката. Откъм страната за главата е поставена жълта метална кутия на високи крака с колелца. В горната част на кутията има две кръгли командни табла. На една кука виси нещо, което много прилича на големи, черни слушалки. Изведнъж мъжът с кърпата застава до кушетката откъм страната за главата. Слага жълточервеникавата пихтия върху кушетката. Сетне взема пластмасово шише с пулверизатор като тези, дето се използват за навлажняване на ризи преди гладене, и пръсва някакъв разтвор върху пихтията. До жълтата метална кутия стои друг мъж с бяла престилка. Изглежда нервен и притеснен. В ръце държи големите, черни слушалки. На втори план се мярка шимпанзето, което се надига на пръсти до кръгъл стол от стоманени тръби.

Нервният мъж закрепва слушалките върху пихтията. Те са скачени към металната кутия с две жици — червена и черна. В стаята влиза по-възрастен мъж. Той е спокоен и приветлив. Поздравява другите двама, прокарва ръка по главата на шимпанзето, навежда се над пихтията със слушалките и проверява дали са закрепени добре. Потупва лекичко пихтията.

Близък план: жълтата метална кутия. Върху нея — въртящ се превключвач с две степени: „вкл“ и „изкл“. Ръката на спокойния мъж завърта черния превключвач от „изкл“ на „вкл“. Близък план: пихтията със слушалките. Повърхността на пихтията ту потръпва, ту се огъва от бавни вълнообразни движения. Процедурата се повтаря три пъти. На екрана се появява и амперметър, чиято стрелка рязко отскача вдясно, а сетне вяло се връща в изходно положение. Последният кадър показва младия мъж до кушетката. Той се усмихва и вдига показалец и среден пръст в победоносен знак.

Това е краят на филма. Лампите светват. Екранът се сваля. Прожекционният апарат, който стоеше точно до мен, изчезва в бяла бакелитена кутия. Всички излизат от стаята, остава само по-възрастният, уравновесен и симпатичен мъж. Застанал е точно срещу мен и държи шимпанзето за ръка. Шимпанзето не сваля предан поглед от лицето на мъжа и хрупа морков.

Мъжът се надвесва над мен и бавно и разчленено мърда устни. Старая се да следя движенията им. Затруднявам се. Знам, че мъжът опитва да ми каже нещо, но не мога да го разбера. Шимпанзето е захапало сега моркова в крайчеца на устата си като дебела пура и жестикулира с лапи. Опитвам да разгадая знаците му. Знам всъщност какво означават, но ми е трудно да ги свържа в думи; мъча се като морски офицер, отдавна излязъл в оставка, който прави опити да разшифрова флагова сигнализация. Изведнъж мъжът пуска ръката на шимпанзето и му се заканва с пръст. Шимпанзето гузно се оттегля на четири крака и се покатерва на един метален стелаж. Гледа начумерено. Мъжът отново се надвесва над мен и движи устни. Струва ми се, че казва:

— Позна ли ме?

Лицето ми е познато. Но не мога да го свържа с нищо конкретно. Мъжът повтаря въпроса си и аз понечвам да му отговоря, но не знам как. Размърдвам уши — не знаех, че мога да мърдам уши, — тоест кимам един вид утвърдително.

Мъжът също кимва, надвесва се още повече и казва:

— Викат ми професора. Но всъщност се казвам Джордж.

Кимам, кланям се и се старая да запечатам името му в паметта си. Изпитвам болка, когато опитвам да си припомня нещо. Усещам цялата си глава доста замаяна, сякаш съм я ударил в стена.

— Утре ще си по-добре — добавя мъжът, който се казва Джордж.

Приближава млада жена, усмихва ми се. Носът й е тънък, устните — месести. Тя се надвесва над мен и казва:

— Здравей, аз съм Ема. Макар че ти едва ли помниш това точно сега. След електротерапията.

Ема и Джордж, решавам да запечатам тези имена в паметта си. И аз бих искал да задам някои въпроси на двамата. Но не успявам да съобразя как. Струва ми се, че имам уста. А в следващия миг от устата ми сякаш помен няма. Усещам само как хладка вода къпе небцето ми.

Джордж — така ли му беше името? — пак говори нещо. Не го разбирам и той се вижда принуден да повтори:

— Умник — казва той и насърчително чука с пръст по аквариума.

Запечатвам го в ума си. Щом той се казва Джордж, а жената… Мама ли беше?, по метода на изключването Умник трябва да е моето име. Жената потапя пипетка в разтвора и взема малка проба.

— Коефициентът му е паднал сега под 200 — обръща се тя към Джордж.

Никак не ме интересуват техните измервания. Наместо това се мъча да наизустя името си: „Казвам се Умник“, повтарям си аз няколко пъти.