Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- En Levande Själ, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Антоанета Приматарова-Милчева, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пер Кристиян Йершилд. Жива душа
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
Библиотека „Галактика“, №99
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов
Рецензент: Павел Стоянов
Преведе от шведски: Антоанета Приматарова-Милчева
Редактор: Светла Стоилова
Редактор на издателството: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Тонка Костадинова
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Шведска, I издание
Дадена за набор на 26.IV.1988 г. Подписана за печат на 26.XI.1988 г.
Излязла от печат месец януари 1989 г. Печ. коли 13 Изд. коли 8.43 УИК 9.13
Изд. №2168. Формат 70×100/32. ЕКП 95366153315637–230–88. Цена 1.50 лв.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч 839.7
© Антоанета Приматарова-Милчева, предговор, превод, 1988
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988
c/o Jusautor, Sofia
© P. C. Jersild, 1980
En levande själ
Bonniers, Stockholm
История
- — Добавяне
27
Отново на консултация при доцентката. Да ме внесат в кабинета й за разговор насаме е вече друго нещо, не като да наднича иззад рамото на Джордж по време на сутрешната визитация. За пръв път ще разговаряме. Благодарение на моите сребърни антени мога да предавам думите си директно на слушалковите очила, които тя е взела от Джордж — и да възприемам нейната реч, нищо че съм под водата. Иначе ушите ми са напълно в ред. По принцип тя би могла да ме сложи върху кърпа в скута си и така да разговаряме. Но опасното е да не засъхна, особено окото ми. Затова оставам в аквариума. Сега не са ме сложили върху писалището, а върху ниската масичка пред канапето. Това създава по-непринудена обстановка.
Доцентката започва да ми рецитира някакво стихотворение:
— „Големият мечок, мой неизменен тромав спътник по петите; непроницаем, досами мен, мой, само мой и все пак непознат…“ От кого са тези стихове за човешкото тяло, Умник? Може би никога не си ги чувал? За разлика от всички нас ти вече нямаш тяло, нямаш „мечок“, който да крета тромаво по петите ти. Нима това не е неимоверно облекчение?!
Дразни ме, че все гледа тя да поведе разговора. Не съм дошъл да си говорим за поезия. Искам да знам какво ще правят с мен! Какво ще стане със самоличността ми? Мое човешко право е да настоявам за отговор.
— Дойдох при теб, за да поговорим за моето бъдеще — подхващам аз. — Впрочем казвам се Ипсилон, а не Умник.
— Но нали ти сам се кръсти Умник…?
— Какво знаеш за моето бъдеще?
— Това е работа на Джордж.
— Сега питам теб.
— Нищо конкретно. Аз следя само душевното състояние.
— Какво възнамеряват да правят с мен?!
— Ще ти се възлагат задачи, в които има голямо бъдеще. Убедена съм. Но най-напред трябва да ни дадеш възможност да разберем повече за това как си устроен. Тъй че да можем да се грижим правилно за теб. Не би ти харесало да те сложим в прекалено силен разтвор или, да речем, да сбъркаме силата на тока.
— КАКВО ВЪЗНАМЕРЯВАТЕ ДА ПРАВИТЕ С МЕН — крясвам аз така, че тя сваля слушалковите очила.
Разтърква очи, отърсва се, изпъва гръб и отново слага очилата.
— Тук си съвсем по своя воля, не е ли така?
— Ако може да ти се вярва!
— Ще ти докажа. Имаме документ. Подписан от самия теб. В смисъл, че доброволно се оставяш в наши ръце. Ти беше подробно осведомен за какво става дума.
— Каква ще е ползата, след като не знам как се казвам, след като не бих познал собствения си подпис, колкото и да ми го навираш под носа. Че аз съм забравил всичко!
— Нали това е целта. За да ти отворим път към едно блестящо бъдеще, бяхме принудени да изтрием миналото. Трябва да освободим мозъчната ти кора от един куп стари спомени, за да можеш да овладееш нови умения.
— Какви?!
— Нямам право да обсъждам с теб тези въпроси. Джордж е ръководител на целия опит. Но дори да го питаш, не мисля, че ще ти отговори. Така е по договор. Сега си просто друг човек.
Предавам се. Мръдвам лявото ухо, за да се отвърна от доцентката. Гмурвам се навъсен към дъното.
— Не се сърди. Поканих те, за да проверим паметта ти. Пробите сочат, че дори след последната терапия е останало нещо.
— Останало било нещо. Говориш, сякаш съм болен от рак! Мътните го взели, спомените да не са метастази. Пък и Джордж обеща — край на шоковата терапия.
— Добре, сам избирай — казва тя строго. — Можем да се горещим и да се караме. Но тогава ще трябва да извикам някого от лабораторията, за да ти вземе адреналинови проби… Другата възможност е да проверим паметта ти на приятелски начала. Съгласен?
— Съгласен.
— Нося няколко снимки, които искам да видиш. Интересува ме как ще реагираш. Всъщност би трябвало да използваме електроенцефалографа, но това ми се струва много формално. Ако обещаеш, че ще бъдеш напълно искрен, достатъчно ми е да запиша какво ще ми кажеш ти. Така да се споразумеем, а? Съгласен?
— Съгласен.
Тя подрежда върху една малка поставка пред аквариума четири снимки. И на четирите се виждат вече възрастни жени — годините им трябва да са между 60 и 75. Снимките не са стари, лъскавеят като току-що проявени, едва ли не още мокри фотографии.
— Аха — казвам аз. — Четири стари жени. Е, и?
Доцентката държи бележник в скута си и уж записва. Всъщност рисува безкрайна, начупена крива, като си мисли, че не я виждам. Аз наистина не я виждам. Но имам усещане за движението на ръката й: еднообразен зигзаг. Мислено тя е другаде, само ръката й спазва благоприличие.
Аз също се отпускам и зачаквам.
— Е?
— Четири стари жени — повтарям аз.
— Някоя от тях не те ли трогва с нещо?
Отново разглеждам снимките. Едната жена е с очила, втората се усмихва с изкуствени зъби, третата има подчертано ъгловати, мъжки черти, четвъртата е с прецъфтели вече румени страни и леко изкривена брадичка.
— Не…
— Една от жените е близка твоя родственица.
— Кажи ми името й!
— Няма смисъл. Щом не познаваш лицето й, няма да си спомняш и името й. Така е устроен мозъкът.
— Жива ли е още жената от снимката?
— Честно казано, не знам.
— Необходимо ми е нещо, от което да тръгна…
— Нека се придържаме към правилата на играта. Нито едно от лицата ли не ти говори нищо?
Замълчавам. Какъв смисъл има. Нищо не си спомням. И това е самата истина.
— Не искам да ти помагам. Но помисли сам. Казах „близка родственица“. Каква може да ти е тя?
— Майка, дъщеря, сестра, съпруга?
— Точно така, Умник… Ипсилон.
— Но по-точно??
Доцентката замълчава две-три минути, за да ми даде време да си спомня. За миг ме озарява друг образ: когато застава до леглото ми в болницата, жената в черно държи за ръка дете. Но това може и да е измислица.
— Колкото и да се напрягам, нищо…
— Тогава прибираме снимките. Има ли нещо друго, което да ти тежи на сърцето? Можеш да ме потърсиш, когато искаш. И да поговорим. Само кажи по време на визитацията. Съгласен?
— Съгласен.
Когато ме връщат в лабораторията, усилено ме занимават новопридобитите знания за моето минало. Жените от снимките бяха на възраст между 60 и 75 години. Ако някоя от тях е майка ми, аз самият трябва да съм на около 40 години. Но ако някоя от тях е моя дъщеря?