Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (45)

45

Нощи наред Омега и Ипсилон лежат и се гледат втренчено. О, започвам да се вдетинявам и да говоря за себе си в трето лице. Но можеш ли тук да се държиш като възрастен? Има ли бебе, което да е стояло в инкубатор по-дълго от мен? Ипсилон, неимоверното дете-чудо, заковало се на килограм и нещо.

Ръката спи, свита на кълбо, свила шепа. Никой не спи с разтворена длан, явно никой не иска да се събуди със зелена храчка или люспесто дяволско яйце между линията на живота и линията на щастието. Вече не смея да закачам Ръката. Внушавам си, че докато аз не я разхождам нагоре-надолу, Омега също ще кротува. Мълчаливо споразумение. Но може би и първа стъпка към установяване на контакт. Между нас цари вече не безмълвие, а изчакване.

Животът на острова на маймуните върви по старому. Не съм пораснал от последния път насам. Отношенията с другарчетата ми не са станали нито по-сърдечни, нито по-естествени. Татко все така се съди с някого на Слънчевата скала. Мама се губи с часове, като тръгне за храна и вода. Вечер всички седим край огъня, а старите ни засипват с вечните, неизменни спомени за живота в джунглата. Ако се шмугнеш напред и започнеш да ровиш в огъня с клечка, плесницата ти е сигурна.

Омега дали си има свой остров на маймуните? Или е израснал сред прилепи в някоя плесенясала, влажна и студена скална пещера? Дядо ми по бащина линия е покойник. Когато на острова на маймуните някой умре, погребват го в седнало положение, с лице, извърнато към Африка. Дядо почина отдавна — какво съм седнал да мисля за него. А когато е умрял неговият баща, дори не съм бил роден. Пет пари не давам за стотиците старци, които нося на плещите си, цял стълб, който се губи в облаците. Старци, за които се твърди, че били мои прадеди, и затова трябвало да скърбя за тях и да ги почитам. Какво е островът на маймуните? Коричката на погача, безрадостен полуцивилизован живот. Една зима не бихме могли да изкараме без държавата. Да ловим риба не ни бива. Седнем ли да вадим корени, сами ще подготвим гибелта си. За няколко години нашият шубрачест, песъчлив остров ще се превърне в огромна гола скала.

Надигам се да измеря жизненото си пространство. Аквариумът е дълъг пет мозъчни педи, широк три и висок четири. Място, колкото да се позавъртиш, но само толкова. Седна ли да правя резки завои, току-виж нервите, които обикновено се влачат под мен, се заврели в окото ми. А то може да се нарани, защото нямам мигли, които да го пазят.

Притискам се към дъното като калкан, обръщам гръб на ярките светлини в лабораторията и се провирам под тръбата, която непрекъснато бълва мехурчета кислород. Какво блаженство, когато игривите мехурчета започват да гъделичкат браздите и гънките ми. Лежа, втренчил поглед в плочките на тъмната задна стена на нишата. Когато Джордж завърши опитите си, защо пък да не ми намерят някъде работа като пазач. Същинска миниатюрна подводница или подводна телекамера, аз мога да кръстосвам надлъж и нашир военни докове и пристанища, да надзиравам всяка педя и да донасям за всяка нередност. Трябва ми само още някоя лека, но силна челна лампа — за по-големите дълбочини. Как ли ще понасям студа? Какво ще стане, когато водата замръзне? Ще мога ли да разчитам на чувството си за ориентация, или на нея денонощно ще трябва да работи малък радиофар, за да не се заблудя някъде под ледовете и да измръзна.

Да не бях толкова зависим от течна среда, бих могъл още сега да „натисна газта“, да се издигна над аквариума като на въздушна възглавница и да се движа свободно из стаята. Въпросът е как да се измъкна от лабораторията. Вратите положително са затворени; тук има твърде много скъпа апаратура — а и спирт, химикали и други привлекателни неща. Не бива да забравям и контролната камера. В климатичната инсталация има вентилатор, който ще ме нареже на парчета, ако опитам да се измъкна оттам. Но ако забравят някой от прозорците открехнат! Ще се понеса над озарения от луната парк като топчеста летяща чиния. Ами после? Едва ли някъде ще ме чака готова трапеза — само да ида и да седна. Бих могъл, разбира се, да си потърся някой клон, да го яхна, да полетя към сборището на вещиците на връх Брокен и да се включа във вихъра на тяхната вакханалия. Но Опашатият не може да не ме забележи сред останалите вещици. Къде ще се скрия тогава? При таралежите! По форма и големина си приличаме. Ще се представя за гол, розов таралеж. Положително ще ме приемат, стига миризмата да не ги смути.

Но предпочитам да видя Бог. Господ-бог живее на небето; само в началото на Стария завет е все още на Земята. През деветнайсети век, около девет милиарда години след Сътворението, Бог изпраща в южната част на Тихия океан Чарлз Дарвин — да направи опис на тогавашното състояние на нещата — дали до следващата основна инвентаризация на еволюцията ще минат още толкова години?

На какво ще се натъкне тогава Дарвин? След девет милиарда години. Когато при следващото си посещение затърси кораб, който да го отведе на любимите му Галапагоски острови — как ли ще изглеждат тогава сипките? По законите на борбата за съществуване и на естествения подбор за тези милиарди години следва всички живи твари да направят голяма крачка напред. Достатъчно е да се обърнем назад и да сравним: къде ги днес динозаврите, летящите чудовища, еднорозите, саблезъбият тигър и неандерталецът? Мисля, че аз съм предвестник на ново време. В бъдеще цялата Земя ще е под вода. Всички бозайници, птици и насекоми ще водят мирно съвместно съществуване в един огромен воден басейн — ако слънцето все още грее, забележете; иначе всички ние ще си лежим дълбоко замразени като в забравена хладилна камера.

Радиацията безогледно спъва развитието и мутациите. Най-често води до уродливост, обречена на смърт. Но единични сполучливи образци ще оцелеят и ще имат повишена жизнеустойчивост. Как ще изглеждаме някой ден? Новите същества ще бъдат опростени и по-малко уязвими. Кръвта, костният мозък, черният дроб, сърцето и бъбреците — всички тези органи, които олицетворяват именно уязвимост, не на последно място за отрови и радиация — ще изчезнат. Човек винаги изхожда от себе си в полетите на своята фантазия. Накарайте го да ви нарисува марсианец и ще ви предложи набито, зелено същество с уши, щръкнали като на елф и голямо око по средата на челото.

На свой ред моето въображение се ограничава от сегашния ми начин на живот. Когато Дарвин номер две, синът на Дарвин или както ще да се казва той-тя-то, се върне на Земята, там, където ще се плиска само приятно топло, леко солено море — каква флора и фауна ще завари? По това време всички животински видове са се отърсили от телата си. Никой не се мъчи вече с дълги крака, щръкнала перушина, чувствителни перки, очукани рогове или люспи, почернели поради недостиг на витамини. В топлото море всички живеят в разбирателство. Не ще и дума, че себеподобните се събират предимно на семейства и родове, но без да водят борби и войни с околния свят. Това, което е останало от всички нас, са само мозъците, с по едно око и уши, разбира се. Плуваме не защото трябва да ходим на лов за прехрана, а защото трябва да сме поне дотолкова подвижни, че да не стоим цял живот затворени в един и същ скален процеп. Тръгнеш ли да обикаляш, срещаш мозъци на китове и слонове, притиснати едни до други като възглавници под главата на спящ човек. Малки мозъци на сипки подскачат насам-натам, а по повърхността на водата мозъци на делфини описват изящни дъги. Мярка се тук-там и някой мозък на акула със съсухрена перка, клепнала на темето му. Никой не се нахвърля да яде другите. Захар и соли се съдържат в самото море и се поемат от хрилете на малкия мозък.

Известен проблем остава любовта. Не е възможно да няма двойки. Но тъй като по принцип всички се радват на вечен живот, близко до ума е, че след стотина-двеста години и най-стабилните двойки се разделят, като си засвидетелстват взаимно уважение. Споровете за периметъра на действие и съперничеството в любовта са ограничени до словесни двубои. Ами завърналият се Дарвин? За разлика от предишното си пътешествие той не може да обиколи света с ветрохода „Бигъл“, но може да си запази място в някоя подводница; защо пък не при капитан Немо?