Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleet of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

ISBN 954-585-582-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №118

Английска, първо издание

Превод Владимир Зарков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

73.

От три дни въздухът над град Кавит напомняше за сивкава гъста супа с фиде. Това беше част от заблудите, които прикриваха евакуацията. Пътническите кораби не само трябваше да се промъкнат през таанските патрули отвъд Пограничните светове (с което се справиха успешно), но и да кацнат и да останат незабелязани толкова дълго, че да натоварят бежанците.

Пълното таанско въздушно надмощие също помогна мъничко. Имперските кораби излитаха толкова рядко, че таанците само от време на време проверяваха какво показват наблюдателните устройства и скенерите.

Кълбящите се пушеци над имперския периметър рязко ограничиха видимостта, а „супата с фиде“ заслепи почти всички останали детектори.

Тя се състоеше от отражатели — изобретение, предшестващо дори появата на самия Император. Първите отражатели били тънки ивички алуминий, които трябвало да пречат на радарите. Режели ги с дължина наполовина от дължината на вълната, която трябвало да блокират, и ги пускали от самолетите. На екраните отражателите изглеждали като плътен непроницаем облак.

Днешните отражатели бяха несравнимо по-усъвършенствани, можеха да направят безполезни не само радарните, но и инфрачервените и лазерните сензори. И си оставаха практически невидими — хиляди ивички биха се промушили заедно през иглено ухо.

Изстреляните в горните слоеве на атмосферата контейнери се взривиха и парченцата бавно се зареяха към град Кавит. Макар че бяха невидими, никак не улесняваха дишането.

Таанците вдигнаха обща тревога, когато изведнъж престанаха да получават данни от сензорите си, но с времето стигнаха до извода, че и тази тактика не е нищо повече от опит за забавяне на неизбежната последна атака срещу града.

Изобщо нямаха нужда от сензори — знаеха къде са имперските войски. Отражателите се превърнаха в досадна дреболия.

И тогава прозвучаха други тревожни сигнали.

Патрулите извън планетата внезапно съобщиха за вражески сили. Колкото и да не беше за вярване, на екраните се показаха два пълни имперски флота, устремени към Кавит — флотове, които според таанското стратегическо разузнаване не можеха да съществуват.

Вдигнатите по обща тревога таански кораби излетяха в космоса.

Разузнаването даваше правдиви сведения — единствената имперска ескадра в този сектор от пространството оставаше в резерв. Таанците бяха „нападнати“ от четирите разрушителя, придружили пътническите кораби до Пограничните светове. Четири разрушителя и почти хиляда малки безпилотни сонди.

Сондите бяха ракети от клас „Измамник“, натъпкани с електроника, която ги представяше като пълноценни бойни кораби в целия спектър освен във видимия му диапазон.

И поне веднъж на Империята й провървя.

Атаго престрои корабите си за сражение и полетя срещу нападателите.

А пътническите кораби се спуснаха с рев към град Кавит.

Разбира се, таанската пехота ги видя и съобщи незабавно, но докато докладът стигне до Атаго, тя беше на шест часа полет от планетата. И си имаше много по-сериозни проблеми от някакви си транспортни съдове, които според нея докарваха подкрепления за имперските наземни части.

Едва след час щеше да открие какво представляват тези щурмуващи я флотове на Империята.

Седем часа за евакуацията на един свят…

Реквизираните кораби на Суламора с корпуси като тъпоноси торпеда се наместиха на космодрума в базата и разтрошиха с тежестта си парчетиите.

И тогава влезе в действие евакуационният план на Килгър. Накрая той бе разделил цивилните на групи по петдесетима и във всяка се смесваха мъже и жени, които щяха да образуват гръбнака на новата дивизия. Цивилните си носеха само каквото можеха да натъпчат в малки еднодневки. През последните часове бяха прехвърлени в укритията най-близо до космодрума. Убежищата бяха съвсем набързо стъкмени и мнозина мирни граждани загинаха под непрекъснатия обстрел на таанците.

Стен крачеше напред-назад в командната зала на „Блатен паток“. Всички екрани светеха и показваха човешките потоци, напиращи към корабите, и небето, през което може би щяха да стигнат до спасението.

Чувстваше се гол в тази командна зала — намираше се в едната „пагода“ извън бронята на кораба. Приличаше повече на декор за сим-филм. Заемаше два етажа, обрамчена от всички страни с огромни екрани. Фос, когото Стен повиши с временните си пълномощия и назначи да командва комуникационния отсек, беше на над двадесет метра от него.

Стен наблюдаваше гъмжилото и се молеше на някой все още непознат му бог по някакъв начин всички да се натоварят, преди таанците да връхлетят. Намери местенце в молитвите си и за желанието Алекс също да влезе в корабите, докато гледаше неумолимото отброяване на хронометъра, който показваше времето до излитането на „Блатен паток“ и останалите от флота.

Щом бездруго се бе захванал с това, той добави още едно искане към небесата — Бриджит да е сред тези цивилни. Видя как натовариха Махони в един пътнически кораб — генералът лежеше в безсъзнание на надуваемата носилка.

Хронометърът изцеждаше последните секунди.

На екраните космодрумът на Кавит беше гол и безлюден, сивееше под стелещите се облаци дим и го осветяваха проблясъци от долитащите таански ракети.

Подофицер Алекс Килгър застана до него.

— Качих ги, момко. Всички са вътре.

Стен докосна бутона на комуникатора, окачен на гърдите му.

— До всички кораби. Тук „Блатен паток“. Излитаме!

Прахолякът се вдигна на кълба по натрошения бетон — пътническите кораби се издигаха.

— По моя команда… главен двигател… три… две… едно… Нула!

Пътническите съдове и четирите кораба, останали от 23-ти флот, изчезнаха.

Под тях започна последната таанска атака.

По-малко от две хиляди войници на Първа гвардейска отбраняваха рехавите фронтови линии. Най-добрите им съратници се евакуираха по заповед. Останалите бяха под командването на началник-щаба. Той наруши същата заповед, която командирът му щеше да пренебрегне, и не напусна войниците си.

Таанците нападаха вълна след вълна.

И измираха.

Първа гвардейска загина на Кавит.

Сбъдна се обаче пророчеството, което Стен чу преди години от първия си сержант в новобранската рота: „Бих се за Империята на стотина светове, ще се бия на още стотина, преди някой урод да ме опържи… Но ще стана най-скъпата мръвка, която е изкасапил“.

Три таански десантни корпуса кацнаха на Кавит. Единият беше разгромен. Другите два проведоха окончателното превземане на град Кавит.

Победиха.

И вече не съществуваха като боеспособни части.

 

 

Бриджит ван Дорман не беше сред евакуираните.

Ранените бяха подложени на най-мъчителното пресяване. Изоставиха умиращите и — още по-жестоко — онези, които никога нямаше да се възстановят, за да влязат в бой.

Някой трябваше да е с тях, за да поддържа живота им. Доктор Морисън остана доброволно.

Бриджит също.

Първата таанска зашеметяваща граната разпиля двамата санитари, които пазеха до входа на подземната болница. После вратата се пръсна навътре и нахлу таанска щурмова група.

Доктор Морисън застана пред тях с разперени ръце.

— Тези хора са ранени — каза тя бавно и спокойно. — Нуждаят се от помощ. Те не са войници.

— Отдръпни се — заповяда капитанът, командващ групата, и вдигна оръжието си.

— Те не могат да се сражават — започна пак Морисън. — Тук няма да срещнете съпротива, нито ще намерите оръжия…

Откосът почти я разкъса на две.

Бриджит изкрещя и се хвърли към капитана.

Той само се изви в кръста и стреля отново.

Трите куршума прерязаха Бриджит.

Офицерът отпусна оръжието си към пода и се обърна към един сержант.

— Имперската курва каза, че тук никой не може да носи оръжие. Значи не са ни необходими.

Сержантът отдаде чест и насочи огнехвъргачката.