Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (58)

57.

Вечният император обмисляше как би могъл да опише правдиво сегашното си настроение. Гняв… не. Бе минал далеч отвъд гнева. Ярост. И това не подхождаше — не проявяваше изобщо чувствата си. Или се надяваше да е така. Стандартната галактическа реч не му помагаше много. Порови в някои по-екзотични езици, които бе научил от не по-малко необичайни същества.

Да. Матанската дума „к’лоор“ пасваше. В свободен превод означаваше състояние, поравно причинено от безпокойство, недоволство, омраза и гняв, но същото това състояние позволяваше и пълна яснота на мислите, както и способност за мигновено достигане до заключение и действия, съобразени с него.

Описанията обаче не оправяха настроението на Императора.

Този бяс беше насочен предимно към самия него. Непрекъснато бъркаше в преценките си кога таанците ще са готови за битка, какво е положението в собствените му въоръжени сили и колко лукави ще се окажат някои от най-доверените му съюзници.

А към това се добавяше фактът, че крачеше насам-натам пред двореца на спорта и го наблюдаваше престарял пазач със сурово лице, въоръжен с огромен боздуган — едва го носеше. Прахосваше си времето.

И за протакането пак беше виновен самият той.

Вечният император си бе подготвил много резервни позиции. Например дори при пълно унищожение на командния център под Аръндел можеше да разчита на подобни центрове в над десет свята. Имаше и три секретни центъра, известни единствено на него.

Бе осигурил и други резервни центрове, персонал и заповеди за останалите елементи от своята администрация. Бе пропуснал само един.

Вероятно от надежда, а може би и от цинизъм не бе предвидил втора заседателна зала за парламента. Дали не се надяваше, че ако сградата бъде разрушена, в нея ще се намират и законодателите, чието присъствие му беше непоносимо противно? Но зданието от другата страна на планината бе останало цяло-целеничко, макар и малко радиоактивно. А когато таанската ракета се взриви, в него се навъртаха само шепа парламентаристи.

Докато не бъдеше обеззаразено, отделиха за парламента един от спортните центрове на Първичен свят.

Фактът не обясняваше необходимостта Императорът да чака пред входа. Но и нея дължеше отново на себе си.

Вечният император вярваше, че заедно с управлението поданиците му трябва да получават и малко блясък и изтънченост. Затова копира церемониала от някакъв древен режим на Земята.

На теория го допускаха в парламента само с благоволението на мнозинството. Това означаваше, че церемониалните стражи му препречваха пътя, той настояваше, че като Император е в правото си да влезе, а те му отказваха. После заявяваше, че е в правото си да влезе със силата на оръжието. И получаваше втори отказ. Едва след третата молба със смирени слова му позволяваха да влезе. И целият този дракх се извършваше с цветисти речи и още по-нелепи церемониални движения.

Преди Императорът се гордееше с това. Смяташе церемониите за безсмислено занимание на безделници и ги отбягваше, доколкото е възможно. Налагаше му се да посещава парламента само два пъти годишно, и то в грижливо организирани случаи. Истинската работа по управлението се вършеше в двореца, на заседания на комисии или с указ, съставен след внимателни пазарлъци.

Но сега извънредното положение го принуждаваше да говори пред парламента, а се сблъска с тази… тази дивотия, която бе измислил лично.

Хвърли поглед към капитан Лимбу и втория гурка, които го охраняваха, сякаш ги предизвикваше да покажат поне искрица веселие. Императорът беше наясно, че за непалците почти всичко на този свят е смешно, особено ако засяга посрамването на началник. Лицата им сякаш бяха издялани от махагон. Императорът изсумтя и пак се обърна към парадния вход. Тъкмо преди вратата да се отвори и старият пазач да отдаде чест с боздугана — едва не го изтърва, — той си помисли, че гурките са сърдити, защото по неволя се бяха разоръжили.

Отново сгреши. Те просто бяха големи майстори в прикриването на чувствата си. А и за тях нямаше значение, че не носят своите уилигъни, гранати и кукри. И двамата имаха миниулигъни под туниките — според имперското разузнаване тези оръжия можеха да бъдат открити само със старателно претърсване до голо.

Императорът остана извън наредените в полукръг кресла, докато министър-председателят го приветства тържествено, увери го в неизменната подкрепа на неговите поданици и го покани да ги обогати с мъдростта си.

„Неизменна подкрепа ли…“ — повтори наум Императорът, докато вървеше по пътеката между редовете. Присъстваха по-малко от половината законодатели. Цели галактики, които преди войната гръмогласно му даваха подкрепата си, сега бяха обявили неутралитет или открито се бяха присъединили към таанците.

Той носеше обикновена бяла униформа с петте звезди и клонката на всеки еполет, обозначаващи го като главнокомандващ на флотовете. Можеше да облече всяка от хилядата униформи на главнокомандващ в различните сили на Империята, но отново бе избрал простотата.

Само емблемата на дипломиран корабен инженер украсяваше гърдите му отляво. Веднъж спомена пред Махони, че от всички измислени награди с тази се гордее най-много, и обясни — само нея бе заслужил, вместо да му я дадат като подкуп.

Императорът заговори, вперил поглед право в публиката — не в законодателите, а в червената светлина на сим-камерата, поставена над тях. Това бяха истинските зрители и слушатели. Речта му щеше да бъде разпространена за минути из цялата Империя, преведена от сим-мрежата на половин милион различни езици. Започна без встъпителни слова:

— Преди един цикъл нашата Империя бе прободена с нож в гърба от онези, към които се отнасяхме като към равни. Таанците ни нападнаха без причина, без предупреждение и без милост. Тези същества се покланят с окървавени ръце пред своите богове — боговете на заразите, опустошението и хаоса.

Няма да ви заблуждавам, съграждани. Удариха ни, където сме уязвими. И не безуспешно. Съветвам ги да се порадват на пламъчето на тази свещ. Защото светлинката на успеха им наистина ще е мимолетна.

Войната е върховното зло. Но понякога се налага да воюваме. Дори на войните, водени с най-себични цели, се приписват благородни подбуди. И най-жестокият тиран ще се стреми да намери искрица почтеност в сърцето си, която да оправдава започнатото от него клане.

Но не и таанците. Някои от вас може би са видели пиратските предавания на тяхната пропаганда. Какво искат те?

Искат да разгромят нашата Империя.

Искат да унищожат мен.

Но какво предлагат? Какво обещават?

Ако се вярва на таанците, тяхната победа ще даде на всички същества равен дял от величието им. И какво величие обещават? То не е повече храна. Не е по-голяма сигурност. Не е увереност, че още неродените поколения няма да са изложени на опасностите, сред които живеем. Не. Те не споменават такива неща.

Само величие. Понякога го наричат предопределението на цивилизацията. Но на тяхната цивилизация.

Световете и народите, покорени от таанците и стенещи без надежда и без свидетели под бича им, биха могли да ни разкажат какво им е донесло това предопределение.

Отчаяние. Нищета. И накрая смърт — единственото благо, което таанците всъщност даряват, защото единствено смъртта е избавление от тяхната тирания.

Вече казах, че постигнаха победи. Споменах и че е най-добре да им се насладят по-бързо. Защото сега вълната се обръща.

Сега говоря на народите, потиснати от таанците. Не губете кураж. Не сте забравени. Те ще бъдат прогонени. И отново ще има мир.

А сега желая да се обърна към онези, които се оставиха да бъдат примамени от увещанията на таанците, сякаш са кучета, привлечени от сладникавата смрад на разложението. Замислете се за таанците и техните нрави. Преди тази война съюзите, сключени от тях, бяха потъпквани при първия удобен случай. Единственият съюз, който те признават, е между господаря и роба.

Проучете миналото им. И си спомнете старата поговорка: „Ако желаеш да хапнеш на една трапеза с дявола, носи си много дълга лъжица“.

Ще се обърна пряко и към враговете.

Хвалите се на висок глас със силата си. Разтръбявате завоеванията си. Дърдорите колко сте близо до победата.

Хвалете се колкото си искате. Но докато протягате ръце към последната цел, ще виждате как тя ви се изплъзва все по-надалеч.

Войниците от вашите армии и флотове ще срещат само смърт във всичките й неприятни образи. Ще се сблъскват не само с противник, въоръжен страховито на бойните позиции, но и с гибелния гняв на онези, които разяриха с наглостта си. Тежка ще е участта и на онези сред вас, които не се сражават. Напразно ще чакат техните младежи да се приберат у дома. А след време ще видят как собствените им небеса пламват.

Империята ще се завърне с огън и меч.

И накрая се обръщам към военните предводители на таанците, чиито уши може би са глухи от презрение към думите ми. Вие посяхте този вятър. И ще пожънете ураган.

Който ме познава, е убеден, че аз не давам обещания, ако не мога да ги изпълня. Затова днес обещавам едно-единствено нещо. След едно поколение думата „таанец“ ще бъде лишена от смисъл освен за историците, които бродят из тъмните коридори на миналото.

Вие започнахте тази война. Аз ще я завърша. И таанците с цялата си мощ ще бъдат повалени в праха на забравата!

Вечният император се обърна рязко и слезе от подиума.

Още докато пишеше речта си, знаеше колко е добра.

Беше я изпипал умело — всички в парламента му ръкопляскаха прави. „Само така, че иначе…“ И тогава забеляза, че и техниците от сим-мрежата — най-отегчените наблюдатели, крещят, забравили за записа.

На Вечния император му оставаше само да измисли как да спази обещанието си.