Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleet of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

ISBN 954-585-582-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №118

Английска, първо издание

Превод Владимир Зарков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

39.

— Млади ми Стен, май се позалутахме.

— Но това е гадна нелепост. И двамата завършихме блестящо летателната школа. Как е възможно да се загубим на някакви си три километра от базата? Я дай пак да погледна картата.

Стен и Алекс още веднъж се вторачиха в картата на град Кавит. Хората от екипажа на „Гембъл“ се мотаеха наблизо и се мъчеха да не се присмиват прекалено очебийно на началниците си.

— Добре, още веднъж — предложи Стен. — Тръгваме на юг по Имперския булевард.

— Туй го сторихме.

— Наляво по „Деслър“.

— И там бяхме.

— После надясно по „Гарет“.

— Адски е сигурно, че и оттам минахме.

— Сега трябва да видим тясна пресечка, свряна по средата на „Гарет“, по която се стига направо на авеню „Бърнс“. Поне така е на теория.

— Брей, че скапана теория. Уличката хич я няма!

Проблемът им се състоеше в това, че системата от улици в Кавит не отстъпваше по нищо на заплетения лабиринт в древно Токио. И сякаш за да утежнят затруднението им, уличните банди бяха издраскали или изтръгнали половината табелки.

А в началото нищо не предвещаваше такова бродене. Стен реши да възнагради хората си за работата до изнемогване, като ги почерпи с богата вечеря. Каза им да си изберат което искат място и майната й на цената. Малко се изненада, когато мнозинството наложи избора си. Почти всеки бе решил, че трябва да се натъпчат в таански ресторант. И избраха „Джунглата“ — забутано местенце, което можеше да се похвали с най-пикантните таански гозби в целия град.

Той не възрази, но го гризеше любопитството.

— Защо пък таанска храна? Какво й е на местната?

Отвърнаха му с хоров присмех и той проумя, че тукашните ястия се смятат за мазна гнусотия. Значи щяха да отидат в ресторант „Джунглата“. Стен и екипажът му трябваше да достъкмят някои дреболии по „Гембъл“ в последния момент, затова се уговориха, че другите ще отидат по-рано и всички ще се срещнат в заведението.

Той се стъписа, когато стигнаха до центъра на града. Имперският булевард започваше като широка чиста улица, обрамчена с магазини и хотели от най-висока класа и лъскави офиси. Но гледката нататък заслужаваше най-много определението „зона на бойни действия“. По настилката зееха дупки. Половината магазини бяха или заковани с дъски, или опожарени. Тенекиите на изоставени возила се редяха и от двете страни. Единствените хора, които зърваха (ако не се брояха полицейските патрули от по седем души в пълно снаряжение за борба с безредици), бяха потайни силуети, които се шмугваха навсякъде, щом забележеха екипажа на „Гембъл“.

— Що за гадости стават тук? — поиска да знае Стен.

Фос, който бе обикалял до насита по улиците на Кавит, му обясни. Когато таанците започнали да бият бойните барабани, местните хора адски се изнервили. Отначало малцина, после на цели потоци започнали да бягат, като зарязвали и бизнеса, и домовете си. Безработицата нараснала жестоко, а от нея здравата набъбнали уличните банди. Таанските квартали в града пък се превърнали в обсадено западнало гето, оставено в ръцете на шайките, които тръгнали да пребиват таанци.

— Искаш да ми кажеш, че ресторантът е насред район с безредици?

— Нещо от сорта, сър.

— Чудничко се натресохме. Следващия път ще ядем мазни гнусотии.

В момента обаче нямаше какво да направят, освен да упорстват в ориентирането си по картата, с която според часовия на портала в базата нямало как да се заблудят, дори много да се постараят. Стен вече размишляваше с копнеж какви връзки да използва, за да разжалва тоя скапаняк в редови космонавт втора класа.

Тикна картата в ръцете на Алекс и изсумтя:

— Сбъркали сме някой завой. Остава ни един-единствен избор — да се върнем на „Дреслър“ и да опитаме пак.

Всички изохкаха.

— Ама те ще са изплюскали всичко, докато стигнем при тях — оплака се Фос и се опомни. — Моля за извинение, сър.

— Какво друго можем да направим?

— Винаги мога да ви разкажа вица за петнистите змии — предложи услугите си Килгър. — Един вид да повдигна духа де.

Преди Стен да е започнал да го души, иззад ъгъла се показа една от платените мацки. Носеше може би най-мръснишки разголващите дрешки, които Стен бе виждал. И за разлика от останалите хора, които срещаха тази вечер, май не беше плашлива. Ходеше нехайно — но той не пропусна да забележи огромния пистолет на кръста й.

— Ъъъ… извинете, госпожице.

Платената мацка го огледа от главата до петите, после огледа и останалите.

— Стига майтапи бе. Не мога да се оправя с толкова фуражки наведнъж. После една седмица няма да ставам за работа.

— Не, не, разбрахте ме неправилно — възрази Стен. — Просто имам нужда от малко помощ.

— То си личи.

Стен накрая успя да привлече вниманието й, като размаха под носа й няколко кредита. Обясни затруднението си. Жената поклати глава, учудена от тъпотията им, и посочи провиснала порта, наполовина закрита от ръждясал гравислед.

— Пъхате се там, после наляво, пак наляво и ще си блъснете кухите чутури в кръчмата.

След две минути вече надигаха пенливи халби в „Джунглата“, за да наваксат изоставането.

Името на ресторанта му подхождаше. Под малкия му купол наистина се криеше тропическа гора. Масите бяха пръснати между дървета и до кротки водопадчета. Отнякъде повяваше ветрец. Пъстри птички и огромни насекоми с крилца като дантела пърхаха над посетителите. Съдържател беше някой си сеньор Тиге — застаряващ благ таанец, които май искрено се радваше на удоволствието, разляло се по лицата на клиентите, докато се тъпчеха лакомо с неговите гозби.

Менюто не отстъпваше по екзотика на обстановката и наброяваше над тридесет ястия. Храната беше от умерено пикантна до просълзяващо люта и се предполагаше, че ще бъде поглъщана с изобилни количества таанска бира. Повечето порции се поднасяха по семейному в огромни гювечи.

Стен изпъшка, поглади се по леката издутина под колана и се облегна на стола.

— Още един залък и се превръщам в летало с горещ въздух.

— Какво има, капитане? Не сме във форма, а? — ухили му се Луз и започна да пресипва поредната купчина в чинията си.

— Ама ти къде побираш всичко това?

Стен не се шегуваше. Не можеше да проумее как тъпче толкова ядене в стройната си фигура.

— Сър, ако ви кажа, че го пъхам в дървения си крак, ще повярвате ли?

Тази вечер Луз носеше цивилни дрешки, тоест бюстие, което едва покриваше малките й хубави гърди, и най-късите бели шорти оттук чак до Първичен свят. Краката й бяха дълги, загорели и гладки. Стен сведе поглед към тях — как да не им се възхити? — и завъртя глава.

— Не. Изобщо не бих казал, че е дървен!

После се усети и се изчерви. „По-полека, Стен — скастри се. — Не можеш да си го позволиш!“ Луз забеляза изчервяването му и се усмихна. Знаеше какво си мисли. Погали го дружески по ръката, извърна се любезно и подхвана разговор за дреболии със Сека. Стен прозря, че по някакъв странен начин го е отървала от положението, и му стана още по-симпатична.

Разнесе се трясък, последван от силни крясъци. Стен се сепна и вдигна поглед — ужасена млада двойка трепереше, току-що нахълтала през входа. Лицето на мъжа беше окървавено, а дрехите на жената — разкъсани. Младежът беше таанец. Чу се пращене на плас, когато нещо тежко халоса вратата.

Отвън се носеха вопли:

— Изхвърлете ни го тук… скапани таанци, занасят се с нашите жени…

Сеньор Тиге посочи една врата отзад и двойката хукна натам. Но тъкмо в този миг разбиха входа и в ресторанта нахлуха четирима улични биячи. Зърнаха двете жертви, нададоха ликуващ вой и препуснаха към тях. Сеньор Тиге вдигна ръка да ги спре, но един грубиян го просна на пода. Другите, предвождани от грамаден побойник, размахал подходяща за размерите си сопа, напираха към двойката.

— Първо ти, боклук такъв — изръмжа той на таанеца. — После и твойта курва.

— Момко, пречиш ни да хапнем на спокойствие — чу се тих глас с шотландски акцент.

Биячите се извъртяха към Стен и Алекс, застанали точно зад тях.

— След като платите за нанесените щети — добави Стен, — можете да си вървите.

Смехът на онзи със сопата заехтя из залата.

— Я, още от тия, дето си падат по таанци.

Стен видя как екипажите му се надигнаха от столовете си и им махна да стоят настрана, после подхвърли на Алекс:

— Той май се опитва да ни обиди, а?

— Ъхъ. Тоз момък е отгледан като голям простак.

Без предупреждение едрият мъжага завъртя сопата към Алекс с всичка сила. Килгър дори не понечи да се наведе или да отскочи. Хвана сопата насред удара и я изтръгна сякаш от ръчичката на дете. Могъщият замах обаче запрати бияча към него. Жителят на тежкия свят го сграбчи за лакътя, завъртя го и го запрати с крак към вратата. Ритникът вдигна мъжагата над пода и той се заби с главата напред в стената, после се свлече.

Вбесени, другите трима нападнаха. Стен се гмурна под удар с нож и остави противника да вие на пода със счупена китка. Заби три стегнати пръста в гърлото на следващия. В последната частица от секундата сдържа силата си, за да не му смаже гръкляна. Завъртя се на пета, за да се разправи с последния, но нямаше нужда — Алекс бе провесил грубияна над пода, хванал колана му, и говореше помирително:

— Виж к’во, момко, знам, че всички яко сте си сръбнали. Няма да ви държим сметка. Дай си кредитите и си върви по живо, по здраво.

Мъжът беше прекалено уплашен, за да отговори. Алекс губеше търпение, затова го обърна с главата надолу и започна да тръска. На пода изпопадаха кредити. Накрая Килгър доста небрежно запрати своя човек през вратата. Двамата със Стен претърсиха останалите, прибраха им парите и ги изхвърлиха с ритници.

Стен отиде при сеньор Тиге, който утешаваше мъжа и жената, и даде кредитите на стария таанец.

— Ако не стигат, сър, моите екипажи и аз охотно ще съберем още, за да възстановите повреденото.

— Много, много ви благодаря, младежо — отвърна съдържателят. — Но вие трябва веднага да си тръгнете. Преди онези да са се върнали с други като тях.

Стен вдигна рамене.

— Е, и? Силите ни са предостатъчни да се справим с такава тълпа.

Старецът завъртя глава.

— Не, не. Нямате представа какво става тук…

Навън се надигаше гневно бучене, Стен изтича към вратата и видя за какво говори таанецът.

За толкова малко време отвън се бе струпало гъмжило от над стотина имперски заселници. И те беснееха от жажда за кръв. Стен виждаше, че иззад ъгъла притичват още мнозина. А най-смахнатата подробност в сценката беше полицейската кола съвсем близо до множащата се тълпа. До нея си стояха половин дузина ченгета и насъскваха сганта.

Някой дръпна Стен за рамото.

— Знам как да се справя с това — увери го старецът.

Натисна един превключвател до входа и дебели стоманени щори се спуснаха и се заклиниха в издълбаните за тях дупки в пода. Навсякъде около купола дрънчеше стомана, закриваща прозорците.

— Излизайте — подкани ги съдържателят. — Моля ви, излизайте. Ние сме в безопасност тук. Но ако вие останете, ще ви арестуват.

Изтръпналият Стен не усети как се измъкна през задната врата заедно с екипажите си.

— Да знаеш, момко — сниши глас Алекс, — хич не съм убеден дали сме на страната на добрите.

Стен не измисли и една дума в отговор.