Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (32)

31.

Още докато влизаше през бароковия портал в територията на офицерския клуб, Стен започна да обяснява сам на себе си що за тъпанар е. Зад огромния, грижливо поддържан парк (не се съмняваше, че тази работа вършат под натиска на началниците си редови флотски нещастници) виждаше разкошното, ширнало се здание на клуба.

Имаше богаташки вид дори по мерките на Първичен свят с многото си колони и девствената си белота. Осветяваха го шарещи по фасадата лъчи на прожектори. Над централната част се издигаше купол с медножълтеникав цвят, който подозрително напомняше за позлата. Стен заскърца със зъби, щом пресметна колко кораби са можели да бъдат оборудвани на цената на това крещящо разточителство.

Долавяше шума от забавленията на своите братя и сестри по офицерска съдба. Незнайно защо чуваше смеха прекалено силен, а веселите подвиквания — твърде пискливи.

Едва не се врътна да си тръгне. После си рече: „Майната му“. Беше дошъл да отпразнува с много вкусни гозби и повечко пиене. Продължи към целта, решен да се отпусне. Пък и нали не беше възможно всички в щаба на Дорман да са гадняри? Непременно трябваше да са останали поне няколко интересни същества, нали?

Близо до него отляво имаше голямо дърво, обвито в мрак. Тъкмо го подминаваше и от сенките се показа някаква фигура. Стен се извъртя, ножът изскочи в дланта му. Фигурата като че се хвърли към него и той тъкмо се канеше да замахне, но надуши странна смесица от силен алкохол и замайващ парфюм. Вместо да удари, Стен подхвана… и в ръцете му изведнъж попадна изобилие от изненадваща мекота.

Младата жена вдигна унесен поглед към лицето му и с леко изкривена усмивчица му показа, че май го разпознава смътно.

— О, ти ли си бил? — изкикоти се тя. — Дошъл си да ме гушнеш, а?

В ръцете му беше Бриджит ван Дорман. И то здравата накъркана.

Той отчаяно се мъчеше да я изправи по-далеч от себе си. Много се стараеше, но безуспешно, да не пипа където не бива. В ума му се премятаха картинки с наказателни взводове.

— Ама к’во ти ста’а? — възрази Бриджит. — Ти не си ли виждал момиче да си мръдне… да бе, да си сръбне повечко?

— Моля ви, госпожице ван Дорман… — замънка Стен.

Бриджит залитна към него, той се опита да я хване, а тя му се изплъзна като намазана с грес и се пльосна на моравата. Изведнъж я напуши смях, прекъсван от хълцане.

— Направихме си съ… хлъц!… със… състезание. Над… хлъц!… надпивахме се. Аз победих.

— Личи си — увери я Стен.

— На него не му хареса.

— На кого?

Бриджит внезапно заговори много официално.

— На моя годеник. Онзи де, как беше… Рей. Вярно, Рей Хал… ъъ, Халдор. Моят много, много, много скъп любим.

Наказателните взводове изчезнаха от въображението му, замести ги видение как прокарват една фигурка под кила на кораб. И фигурката доста приличаше на самия Стен.

— Защо не отида да повикам Рей? — предложи той.

— Не, не, не. Той е с татко. А татко също не одобрява, че пия.

В по-прелестна тъпотия от тази едва ли би могъл да се забърка, реши Стен, но само до мига, когато Бриджит ревна. Не с приятно и тихо хлипане, подобаващо на дама, а с гръмогласен вой. Няколко души любопитно занадничаха през прозорците.

— Хайде да ви заведа в дома ви — измисли друго Стен.

Тя незабавно млъкна и го изгледа съучастнически.

— Вярно бе. У дома. И никой няма да научи.

— Съвсем вярно — потвърди той. — Никой няма да научи. Добре, сега ставаме и тръгваме.

Похаби поне пет минути да я изправя, от което нямаше никаква полза, защото тя всеки път се свличаше. Накрая я грабна и я понесе обратно през портала към гравиколата си.

Едва се отлепиха от земята и момичето изпадна в напълно безчувствено състояние. На Стен му идеше да се пръсне от яд. Ама че скапана малка… Все едно, по дяволите. Щеше да намери пътя. Набра името й в справочника на гравиколата, откри адреса и го пусна в автопилота.

Докато фучаха през града, имаше време да я огледа подробно. Освен лекото зачервяване на лицето и подпухналите устни нищо не подсказваше, че се е натряскала.

Че какво пък толкова, като се е натряскала? Стен предполагаше, че не е особено приятно да си близък роднина на ван Дорман. Значи просто бе решила да се напорка. Има право, нали?

В съня си Бриджит имаше много кротък вид, направо невинна като момиченце и… и… „Я се стегни, Стен. Мацето е трепач. Но освен това е и дъщеря на адмирала, забрави ли? Без такива мисли. Ама изобщо!“

Бриджит тъй и не се събуди, когато пристигнаха пред дома й, наложи се той да я отнесе горе и да я сложи на леглото. Докосна превключвателя, за да угаси светлините, въздъхна и се измъкна навън.

До гравиколата завари вбесен русокос мъж с униформа. Беше капитан трети ранг. Стен го бе видял пред кабинета на ван Дорман — тогава съпровождаше Бриджит. Не се наложи да напряга способностите си за дедукция, за да познае кой е пред него.

— А, ето те, гадняр такъв! Ще те науча аз как се…

Мъжът замахна нагоре, като се оттласна с цяло тяло. Стен полека се отдръпна и другият едва не се просна от силата на движението си.

— Ти сигурно си Рей Халдор — подхвана Стен. — Годеникът на Бриджит.

— Адски си прав — потвърди Рей и пак понечи да го удари.

Стен се наведе и протегна двете си ръце в жест на помирение.

— Слушай, Халдор, нямам нищо общо с тази история. Тя се е напила. Намерих я. И я докарах дотук. Точка по въпроса. Друго няма.

Халдор го нападна с диво размахани ръце. Стен се помъчи да отскочи встрани, но единият удар го закачи по ухото. Болката беше пронизваща.

— Добре бе, гнусник — промърмори Стен.

Едната му ръка се напрегна, дланта се стрелна и другият мъж се озова по гръб, зяпнал тъпо.

— Ти… ти ме удари — установи изуменият Халдор.

— Адски си прав, че те фраснах, капитане. Станеш ли отново, още много неща ще ти направя.

— Искам да знам името ти. Веднага, скапаняко!

— Скапанякът, на когото говориш, е капитан трети ранг Стен, на твоите услуги.

— Тепърва ще се разправяме — увери го Халдор.

— Бива.

Стен се намърда със скок в гравиколата. Едва не потроши пулта за управление, докато набираше кода, за да се прибере.

„Върхът си в запознаването с нови хора, Стен. Страхотно са ти оправили възпитанието, докато беше на Първичен свят“.