Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (47)

46.

Вечният император зърна нещо и се заклатушка натам в тромавия си антирадиационен скафандър през ядреното опустошение, останало от огромната розова градина. Зад него с готови за стрелба уилигъни се придвижваха двама гурки в скафандри — капитан Лимбу и един наик. Над тях и малко по-назад се рееше бойна кола, оръжията й се въртяха, покривайки околността.

Лимбу успя да натика Императора в оборудваната с генератор на Маклийн тръба, която се спускаше 2000 метра до подземното убежище и център за управление под замъка, после се гмурна след него. Устойчиви на радиация въздушни шлюзове се затваряха с грохот над тях.

От останалите на повърхността оцеляха малцина — шепа гурки, един мижав взвод от наскоро реорганизираната преторианска гвардия и само десетина служители в замъка.

Аръндел и всичко в близост до него бяха изравнени със земята. Външният слой от стените на двора се изпари, но в скритите зад тях административни сгради почти нямаше щети.

Единствената непокътната постройка на територията на двореца беше Имперският парламент на десетина километра от епицентъра. Във факта имаше ирония, защото оцеляването му се дължеше на нежеланието на Императора да вижда средището на политиците. Затова бе издигнал между двореца и парламента планина, висока цял километър, и тя отклони ударната вълна на двойната бомба.

На планетата имаше съвсем незначителни жертви сред цивилните, защото разрушенията се съсредоточаваха почти изцяло в отделената за Императора зона от петдесет и пет километра.

Той се наведе, непохватно взе нещо от земята и го показа на гурките, за да му се насладят. Една-единствена роза някак се бе превърнала мигновено в пепел, оставайки цяла. Гурките се взряха в розата, лицата им зад плочките на шлемовете останаха безизразни, после те изведнъж се извъртяха, защото чуха скимтенето от генератор на Маклийн, и вдигнаха оръжията си.

— Не! — викна Императорът и те отпуснаха уилигъните.

Към него се носеше капсула с формата на сълза. Императорът различи през прозрачния нос черното тяло с червени шарки на манаби. В момента това можеше да е само сеньор Еку.

Сълзата застина над земята на дипломатично разстояние от три метра.

— Вие сте жив.

Фактът бе установен с невъзмутим тон.

— Жив съм — съгласи се Императорът.

— Споделям тъгата ви. Аръндел беше много красив.

— Лесно е да изградиш наново дворец — безстрастно отбеляза Императорът.

Капсулата помръдна леко от ветреца.

— От името на таанците ли говорите? — попита Императорът.

— Така биха искали. Аз отказах. Пожелаха да предам ултиматум… но без да ми дадат достатъчно време за пътуването от Хийт до Първичен свят.

— Да, подобна постъпка им подхожда.

— Сега говоря от името на манаби. И от свое име.

„Ама че интересно“ — помисли Императорът. Манаби почти никога не се изявяваха като единна култура.

— Може ли първо да задам няколко въпроса?

— Питайте. Аз може и да не отговоря.

— Разбира се.

Еку завъртя скафандъра си, сякаш се озърташе към гурките.

— Не се притеснявайте — насърчи го Императорът. — Те също като вас не биха се разприказвали.

Това беше самата истина — нито гурка, нито манаби би споделил информация, освен ако не изпълнява изрична заповед. И двете раси не се поддаваха на изтезания, наркотици или психологически похвати в разпитите.

— Току-що пристигнах на Първичен свят. Как преценявате положението?

— Същинска гадост — откровено отговори Императорът. — Загубих поне пет-шест флота. Най-малко четиридесет звездни системи вече са превзети от таанците или ще бъдат в техни ръце съвсем скоро. Гвардейските ми дивизии понасят огромни загуби. И ще става много по-лошо.

Еку обмисли чутото.

— А вашите съюзници?

— Те — започна сухо Императорът — все още обсъждат събитията. Доколкото се досещам, по-малко от половината така наречени мои приятели ще обявят война на таанците. Останалите ще изчакват накъде ще задуха вятърът.

— Какви са прогнозите ви за крайния изход?

Императорът се вторачи задълго в розата от пепел.

— На този въпрос няма да отговоря.

— Разбирам. А сега говоря — официално изрече Еку — от името на своите предтечи, на своите събратя и на поколенията, които тепърва ще бъдат заченати и излюпени.

Императорът примига. Еку наистина говореше от името на цялата раса манаби.

— Ние не сме войнствен разумен вид. В това противоборство обаче заявяваме подкрепата си за силите на Империята. Ще се постараем да запазим привидния си неутралитет, но вие ще имате достъп до цялата информация, която сме събрали или ще съберем.

Императорът за малко не се усмихна. Единствената добра новина в иначе трагичната за него вселена.

— Защо? — попита той. — Изгледите са за победа на таанците.

— Невъзможно — отсече Еку. — Може ли да разговаряме напълно поверително?

— Вече ви казах…

— Повтарям молбата си.

Императорът кимна. Прът от вещество, подобно на метал, се протегна от скафандъра на сеньор Еку (Императорът пак заповяда с жест на гурките да свалят оръжията си) и докосна шлема му.

— Според мен — отекна гласът на манаби — дори най-верните ви хора не бива да чуят следващите думи. Бихте ли се съгласили, че според таанците е възможно Антиматерия Две да бъде възпроизведена или при тяхна победа те да научат къде се намира източникът й?

Отново последва продължително мълчание. Въпросът къде и как бе възникнала Антиматерия Две беше най-строго пазената тайна на Империята, защото единствено АМ2 поддържаше целостта й, макар и крехка.

— Може и да си го мислят — призна накрая Императорът.

— Те грешат. Не си правете труда да възразявате. Ние сме убедени, че единственият, подчертавам — единственият източник на АМ2 сте самият вие. Не разполагаме нито с информация, нито с догадки как се случва това, но стигнахме до това заключение. И поради тази причина предвиждаме само два възможни резултата от войната: или вие ще победите, или таанците ще я спечелят. А тяхната победа ще означава пълно опустошение на сегашната цивилизация, колкото и ниско да е равнището й.

Прътът се прибра и краят му се плъзна по розата.

Сух прашец като пудра обсипа ръкавицата на Императора.