Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (63)

62.

Таанската бойна кола даде на Стен и неговите корабни смотльовци не само подвижност, но и прикритие. Той си представяше логиката на таанците: всички цивилни возила или са спрени от движение, или са конфискувани, а имперските грависледове са в обградения Кавит. Следователно който пътува пред очите на всички, е таанец.

Все пак се погрижи за лека маскировка — щом натовари хората си, намери най-прашния път наблизо и мина три пъти на сантиметри над повърхността му. След това се понесе към града — поредният изтормозен водач на бойна кола се мъчи да откара поверените му прашни войскари до фронтовата линия.

Единственият възможен проблем бяха полицейските контролни пунктове точно зад фронта… но те биха проверявали пропуските и документите на онези, които се отдалечават от битката, а не на стремящите се към грохота на оръжията.

После им провървя още повече. Един патрулиращ на пътя таанец им махна да отбият, за да профучи с предимство конвой от тежки товарачи. Возилата изобщо не спазваха дистанцията, промеждутъците между грависледовете се проточваха на стотици метри. Стен лесно се вмъкна в опашката на конвоя и още по-лесно кривна в една пресечка, щом стигнаха до предградията.

Имперският периметър се бе смалил. С огромното си числено превъзходство таанците стягаха обръча. Стен успя да се изплъзне на три улични патрула и накрая прецени, че достатъчно си е насилвал късмета.

На два километра от бойните линии натика грависледа в третия етаж на едно порутено здание и се зае да мисли тактически. Отсега опасността щеше да нараства непрекъснато — таанските части щяха да се озъртат за патрули, проникнали в техните позиции, а ничията земя между враговете криеше още по-големи рискове.

Никак не беше изключено да ги гръмнат собствените им хора — Стен нямаше как да се досети що за пароли и сигнали използват.

Изходът от техните затруднения беше въплътен в човек от охраната, който носеше бяла униформа.

„Бели униформи ли? — замисли се Стен. — В зона на бойни действия?“

— Тука ще да си имаме тузари и кухи церемонии — отбеляза Килгър и дръпна бинокъла от очите си. — Що не се възползваме?

— Килгър, ти просто си търсиш повод да очистиш още някой голям началник.

— Вярно. Ама нали ще е разкошно?

Беше прав.

За пореден път Стен и Алекс отидоха да разузнаят — от покрив на покрив се добраха до място, откъдето ясно виждаха часовия. Втори часови стоеше от другата страна на бившата градска улица, сега представляваща по-малко затрупана ивица от развалините.

Зад военните полицаи личаха две позиции на сдвоени скорострелни оръдия. По-назад имаше танкове и ракетни установки, разположени около куп верижни машини. Явен команден пункт — от гъсеничните возила стърчаха повече антени, отколкото от гнездо на малки скариди. Тук се намираше командният пункт на бронираната бригада, която подкрепяше десантните корпуси на таанците. Точно между Стен и имперските позиции.

— Да се пъхнем ли под носа на тия пазачи?

Можеха… и го направиха.

По-неопитни и не толкова цинично настроени войници сигурно щяха да заобиколят командния пункт. Но Стен и Алекс съзряха своя шанс.

Според знанията, натрупани лично от тях или преподадени им в „Богомолка“, около щабовете има засилена охрана. Съставът й може и да е подбран в началото по способности и умения, но неизбежно се превръща в сбирщина, стремяща се към спретнатост и блясък. Най-вероятно я командват млади офицери, изгарящи от амбиции или разчитащи на дебели връзки. Техните части бавно и почти незабележимо се превръщат от бойни в парадни.

Войниците в тях получават повишения и похвали за сиянието на ботушите си и лъскавината на копчетата си. След много часове в усилията да се издокара такъв човек никак не е склонен да гази в калта просто защото е чул странен звук.

Не биваше да се пренебрегва и самонадеяността — кой би посмял да нападне могъщите?

Стен и Алекс имаха намерение да злоупотребят с тази самонадеяност.

Туристите се блещят, когато военните сменят караула. Това се прави пред дворци, с парадни униформи, с голяма помпозност и в уречено време, и то с много дрънчене на оръжие — колкото се може по-хромирано и старовремско. Тази работа не бива да се върши по същия начин, ако има риск наоколо да се навъртат лоши типове… но традицията си е традиция, дори да е само от седмица.

Стен и космонавтите му се възползваха до дупка от шанса.

Смяната на караула около таанския генерал се извършваше от няколко взвода, маршируващи в стегната колона до всеки пост, където с викове и трясък началникът на караула провеждаше строеви преглед на стария часови и го освобождаваше. Той удряше в земята приклада на оръжието си и напето отиваше в края на колоната. После поставяха новия часови и взводовете с тропот се понасяха към следващия пост.

Естествено смяната ставаше в определен час с безукорна точност.

Стен знаеше, че човешката душа е в най-плачевно състояние около четири сутринта. И тогава направи своя ход.

Дрънчене… тракане… изкрещени заповеди… и тринадесетте души на Стен се прокраднаха безшумно край току-що застаналия на пост, прозяващ се часови, право към сърцето на командния пункт на Атаго.

Маршируваха открито под строй (Стен пламенно се надяваше, че неговите смотльовци вървят горе-долу в крачка) и минаха, без никой да ги спре.

Първи етап — изпълнен. Втори етап — да си намерят скривалище.

Килгър подбра брониран транспортен гравислед, спрян на земята на около 150 метра от верижните машини на началниците. Плъзна се през незалостения входен люк с кукри в ръка. Стен чакаше отвън, за да помогне при нужда.

Чу само едно предсмъртно хъркане, преди Килгър пак да подаде глава. Ножът му не беше окървавен. „Не е зле — каза си Стен. — Момъкът още е пъргав“.

Махна на останалите единадесет да влизат. Свряха се да чакат зората.

Стен, Фос, Килгър и Тапиа се изреждаха да дежурят пред екраните на грависледа. Планът вече се превръщаше в дебнене на сгоден случай. Рано или късно, предполагаше Стен, може би на свечеряване, щяха да преместят войски напред. И пак щеше да настъпи хаос. Никой не би се усъмнил в група войници, които отиват от командния пост към предната линия. Поне така се надяваше.

Щяха да се придвижват в таански униформи. Отначало Стен реши, че всеки мъж и жена ще бъдат предрешени така — в един товарен отсек беше пълно със запечатани пакети, надписани „Униформа, нисши чинове, мод. 113“. Само че бе добавено и „Пълна парадна, умерен климат (бяла)“.

Стен реши, че ако облече корабните си маймунки в тези униформи, вероятно биха се измъкнали без проблеми от командния пункт… но нищо не пречеше да си навлекат неприятности при срещата с първия таански фронтовак.

Щеше да има обаче и друг шанс.

В ранния следобед Стен помисли, че го е открил. Откъм предната линия изсъскаха бойни коли и от тях слязоха таански офицери.

„Щабно съвещание — досети се той. — Щом започнат да се разотиват, ще можем да се вдигнем от земята и да потеглим“.

После се разнесе тътен и голям войскови гравислед изфуча към командния пункт. На хиляда метра над него скимтяха два тежки кръстосвача на таанците.

— Адска гнус — обади се Алекс, който се взираше в екрана през рамото му. — Идват големи клечки.

Грависледът докосна земята и спусна рампа. По нея на бегом слязоха таански войници в бойни униформи.

— Хе, де да знае човек, че таанците отглеждат голиатовци!

Войниците бяха много високи. И много широки в раменете.

Великаните се строиха в две редици по дължината на рампата.

И Стен вече знаеше какво ще се случи.

Извърна се от екрана и се взря в Алекс. Мъжът от тежкия свят бе пребледнял.

— Момко, нямаме избор, а? — прошепна той.

„Нямаме“ — безмълвно потвърди Стен.

Взе уилигъна, подпрян до пулта под екрана, провери прицела и заряда. После се премести при входния люк и го открехна предпазливо.

Стен се стремеше да оцелее.

Но освен това беше офицер на Империята.

Описание на ситуацията: Спретнати телохранители пред очите му. Чакат. Събраните старши офицери — също.

Извод: Ще се появи високопоставен тип.

Въпрос: Кой е той?

Отговор: Лейди Атаго. Или Деска.

Въпрос: Смъртта на Деска желателна ли е… макар че ще се пожертваш?

Отговор: Вероятно.

Въпрос: А желателна ли е смъртта на лейди Атаго?

Отговор: Безусловно.

Независимо от цената ли, капитан трети ранг Стен?

Независимо от цената.

Той припряно омота ремъка около ръката си, подпря се на люка и се прицели, като внимаваше цевта на уилигъна да не стърчи.

Ако слезеше по рампата, Атаго щеше да умре.

Скоро след нея щяха да умрат Стен и неговите космонавти, които толкова се стараеше да опази живи.

Килгър шаваше зад него, раздрусваше хората да се събудят и им шепнеше.

На сто и петдесет метра от тях телохранителите и таанските офицери се изпънаха като статуи.

И лейди Атаго тръгна надолу по рампата.

„Прицели се старателно, Стен. Ако е тъпо да умреш, дваж по-тъпо е да умреш, след като не улучиш“.

Кръстчето на мерника се плъзна по червеното наметало на Атаго и спря в средата на зелената й туника. Куршумът с Антиматерия Две щеше да пробие в зеленото дупка колкото юмрук.

Стен вдиша, после издиша половината въздух. Пръстът му обра свободния ход на спусъка.

И тогава телохранителите на Атаго се раздвижиха с ловкостта и умението на кордебалет, събирайки се около своята повереничка. Стен вече виждаше само бялото на униформите им вместо зеленото.

Изпсува и вдигна поглед над мерника.

Атаго си остана в техния кръг. В същия строй белите великани влязоха в една от командните машини, таанските офицери ги последваха.

Стен наведе уилигъна. Дишаше тежко като след петкилометров крос или след секс. А онази част от съзнанието му, която завинаги щеше да си остане улична кримка, му четеше конско: „Ей, ти. Разочарован си, защото още живееш ли? Какво те прихваща бе? — После този зает с оцеляването дял от мозъка прихна. — Извинявай, готин. Не се сетих, че забави изстрела, за да си сигурен, че няма да те очистят още тук. Не исках да се заяждам“.

От тази мисъл се вкисна още повече.

Може би наистина това беше причината.

До края на деня Стен остана безмълвен и замислен.

Килгър пое шетането. Смъкна униформите от труповете на таанския екипаж, който бе изтребил, и заповяда на петима от групата да ги облекат.

 

 

По здрач съвещанието свърши. Лейди Атаго се върна в своя гравислед сред плътния щит от телохранители. Нямаше нито минута, през която Стен отново да си опита късмета.

„Тъй дя, к’во да праиш?“ — би казал някой джан. Сега трябваше да се безпокои за бъдещето… и за оцеляването.

В суетнята на отпътуващите офицери и търчащите войници беше съвсем лесно да излязат от района и спокойно да потеглят към предната линия.

Килгър намери кратер от експлозия, където изчакаха да притъмнее съвсем, припълзя до него и му прошепна:

— Момко, не се коркай. Пак ще ни падне.

Стен само изсумтя.

— Шефе, да ти река и една дреболия. Не знам как да го кажа… ама си имах разправии с червата.

— Е, и?

— Помниш ли ония купчини бели униформи?

— Казвай де.

— Вече хич не са толкоз бели.

Стен се върна в действителността и успя да се усмихне.

Опряха до последното си опасение — да не бъдат пречукани от своите.

Стен си мислеше, че ако сега командва секция от „Богомолка“, имперските войници ще открият проникването им сред тях едва когато се нареди с хората си за закуска.

Но тези с него бяха от корабите.

Намери убежище за хората си в някакви развалини и тръгна напред сам. Алекс поизви рошава вежда, но Стен завъртя глава.

Провираше се като невестулка в тъмата. Пръстите му откриха жица, свързана със сигнална ракета, и тялото му се прехвърли над нея. Скачаща мина — заобиколи я.

Ето — преден пост от двама, и двамата нащрек, дулата сякаш опипват мрака.

Мина покрай тях.

Видя и бункера — групата за реагиране при опасност. Не. Прекалено бързо стрелят. Стен продължи нататък.

Гвардейски патрул пропълзя към него на връщане от предната линия. Стен ги последва на разумно разстояние. Сто метра навътре за миг просветна, когато патрулът влезе в командния си пункт, за да докладва.

Стен броеше: десет секунди да ги поздравят, десет секунди да оставят оръжията си, още десет да си сипят кафе.

Слезе по стъпала на бункера и се плъзна с хълбока напред през затъмняващата завеса (от окъсано одеяло), преди някой от имперските гвардейци да реагира. И тогава с подчертана небрежност им се представи:

— Аз съм капитан трети ранг Стен. От Имперския флот. Имам малко хора пред телените заграждения, които трябва да доведа.

Вече си бяха у дома.