Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (61)

60.

Моряците и космонавтите имат поне една обща черта — въобразяват си, че някъде из човешките им права е записано „Никакво ходене“. Щом чу за похода, групичката на Стен се заоплаква толкова горчиво, че стигаше за цяла рота кашици.

Мърморенето продължи само около седем километра. После никой вече нямаше сили за друго, освен да вдигне крак от снега, да го премести напред, да стъпи, да вдигне другия… и на всеки половин час да се сменя като носач на ранените.

Космическите скафандри се оказаха още по-безполезни, отколкото Стен бе преценил в началото. Те изобщо не бяха предназначени за повърхността на планета и псевдомускулатурата им компенсираше само половината тежест. И превръщаше ходенето в Херкулесов подвиг.

На Стен му се искаше да имат силови екзоскелети. Или поне кожуси. „Като си се размечтал, защо не си пожелаеш нов тактически кораб?“

Ако скафандрите не бяха толкова тежки или можеха да уравновесят теглото им с генератори на Маклийн, щяха да прелитат над преспите. Или да си направят снегоходки от клонки. Но можеха само да се влачат упорито надолу.

На свечеряване Стен започна да оглежда къде да разположат бивака си. От едната страна на долината, по която вървяха, имаше грамадно дърво, снегът се бе натрупал чак до долните му клони. Той си припомни основно правило от курса по оцеляване в „Богомолка“ и заповяда на хората си да се заровят към ствола на дървото. Снегът не бе покрил всичко, около дънера имаше малка кръгла кухина. С търкаляне уплътниха стените и разшириха пещерата.

Килгър прегледа ранените. Стен много се радваше, че в „Богомолка“ минаха през разнообразно обучение, защото в ескадрилата не беше предвиден медик. Алекс имаше превъзходна подготовка — след школата на „Богомолка“ за неотложна помощ спокойно можеше да стане цивилен хирург. Не че му беше по силите да направи много — заради твърде ограничения медицински комплект. Просто смени превръзките и упои ранените. Един от тях щеше да умре през следващите часове.

Настаниха се за нощувка. Другите не повярваха на Стен и Тапиа, че нямат никаква нужда от нагревателите в скафандрите си, чак докато не видяха как излъчената от телата им топлина стопява снега наоколо и водата набързо се заледява. Температурата в пещерата стана почти уютна. Стен разшири пространството около ствола, за да се проветрява по-добре.

Нощта допълзя до следващия ден. Смъртно раненият умря преди утрото. Намериха процеп в скалите, погребаха трупа както си беше на носилката и с три изстрела от уилигъни затрупаха отвора. После потеглиха.

Денят беше изпълнен с постоянни неприятности. Затвореха ли лицевите плочки на шлемовете, се сгорещяваха… и запасите от въздух в скафандрите се изчерпваха бързо. Ако ги отвореха, за да дишат атмосферен въздух, нагревателите се засилваха, изтощаваха енергийния модул, а и ставаше по-вероятно на някой да му измръзне лицето.

По пладне небето се проясни и слънцето засия. Така стана още по-зле — Контрерас временно ослепя от блясъка на снега. Наложи се да затвори шлема и да го включи на пълна поляризация на светлината. Снегът се топеше.

Нарастваше шансът и да ги открие някой вражески кораб, макар че Стен не виждаше причини таанците да си губят времето в патрулиране над тази бяла пустош.

Втората нощ беше повторение на първата, но нямаха толкова удобно убежище. Алекс изтощи докрай резачката, за да прогори траншея в снега и поне да се скрият от вятъра.

Тази нощ мина като в мътилка. Винаги имаше по един човек на пост. Щом се зазори, изгълтаха последните течни дажби от скафандрите си и продължиха.

Стен започваше да се отвращава от себе си. Вече усещаше, че не му стигат силите. Изтощение само след два дни поход? По времето, когато беше в „Богомолка“, за такова нещо щяха да го изритат обратно в бойната му част. Вече разбираше защо във флота има изобилие от дебелогъзи типове.

Вкисваше се още повече, докато гледаше Килгър. Гравитацията на родния му свят Единбург беше тройно по-силна, а притеглянето на Кавит отговаряше на нормата в Империята. И макар че Алекс приличаше на бирена бъчонка с приблизително човешки очертания, някак успяваше да поддържа форма. Газеше напред, сякаш изобщо нямаше сняг, и не носеше скафандър, не беше хванал предния край на носилка и не мъкнеше медицински комплект и две оръжия.

Отгоре на всичко пускаше майтапи… да де, опитваше се. Наложи се Стен да го заплаши с продължителен арест, за да не разкаже повече от три пъти стъписващо скудоумния виц за петнистите змии (самият Стен го бе научил още докато се обучаваше в „Богомолка“). Килгър беше пълен и с други историйки, които не звучаха по-добре.

— Разправял ли съм ти за оня път, дето си обикалях имението? — весело каза той на мичман Тапиа.

— Какво е имение? — изръмжа тя и едва не потъна с лицето напред в една пряспа.

— А, значи малкият Стен… да ме прощаваш, капитан Стен, не ти е споменавал, че аз съм господарят Килгър от Килгър?

— И представа си нямам за какво дърдориш.

— Опитвам се да ти разправя за прасето.

— За прасето ли?

— Да де. Цяла планина свинско, сериозно ти говоря. Както и да е, зърнах го за пръв път, като си наглеждах имението. Виждам аз, значи, онуй ми ти прасище. И се пуля — има дървен крак. Ами да — три крака и парче дърво.

— Трикрако прасе — недоверчиво промърмори Фос, който се дотътри по-близо до Тапиа, за да чуе историята.

— Точно тъй. Чудо невиждано. Гледам аз, един дребен стопанин си стои до оградата. Почвам да го питам: „Гусине, онуй прасе…“ И той отваря уста: „Да бе, да. Вярно, чудо си е. Преди три лета малкото ми момче падна в езерцето. Никой нямало наблизо, наследникът ми щял да се удави. А прасето — хоп във водата и го изважда“. Слушам го аз и казвам: „Тъй, тъй, чудо. Ама…“ Оня пак ме прекъсва: „Преди две лета пък бабчето ми седи в грависледа и управлението се скапва. Та значи, грависледът се понася право към ей оня виадукт“.

— Виадукт ли? — озадачи се Тапиа.

— Права си да питаш, девойче. След мъничко ще ти отговоря. Та да продължа. Пак се съгласявам с оня мой дребен наемател: „Да бе, таквоз прасе си е чудо. Но що му е…“ Оня все ме засича: „Миналата зима си беше страшна. Сигур я помните, господарю Килгър“. Викам му аз: „Помня, как да не помня“. И той разправя: „Подпали се, значи, къщурката ми. А ние всичките спяхме като претрепани. Ама туй ми ти прасе като налетя вкъщи и ни вдигна от леглата. Спаси ни животеца“. Тогаз ми писна. „Стига дърдорил бе, човек! — ревнах му. — Чатнах вече — чудо си е прасето, и толкоз. Искам да те питам обаче — що му е дървен кракът?!“ Арендаторът ме зяпа и вика: „Че как тъй що бе, началник, яде ли се наведнъж таквоз прасе?“

Тапиа и Фос се отдадоха на осъдителни мисли за предумишлено убийство и продължиха да газят в дълбокия сняг. Алекс беше в стихията си.

Но може би най-неприятната му черта беше вкоренената бодрост — неуморното подвикване „Шефе, само още пет километра“ ставаше досадно. Особено заради газенето в сняг, който постепенно се превръщаше в киша.

Киша ли? Стен се вгледа напред — вече не им се изпречваха върхове. Долината се разширяваше към подножията. По средата се виждаха петна гол камък.

Бяха успели.

Сега му оставаше само да се тревожи как да промъкне в град Кавит палубните си плъхове без никакви пехотни умения, и то през фронтовата линия на таанците.

Какво пък толкова…