Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (27)

26.

След няколко седмици Стен вече не беше командир без флот. Неговите четири имперски тактически кораба — „Клагет“, „Гембъл“, „Кели“ и „Ричардс“ бяха разтоварени и поставени върху временни опори за окончателно оборудване във великанските флотски докове на Кавит.

Той обаче си оставаше командир без екипаж. През времето след беседата с адмирал ван Дорман се сбъднаха всичките му опасения — нулев брой подходящи доброволци.

Но в 23-ти флот наистина не липсваха недоволни и подобни на тях типове. След двадесет събеседвания Стен си спомни убийствената фраза от един отдавна забравен виц на Алекс: „Страхотна си ни е Империята, не е чак толкова задръстена“.

Ако бяха назначили Стен за командир на разрушител, може би щеше да намери места за тези загубеняци в различните отделения на кораба без особени проблеми. Но не и в четири кораба с по дванадесет души екипаж и поне минимална наземна група за поддръжка.

Времето му свършваше. Три пъти го навести „по приятелски“ един от помощниците на ван Дорман.

Човекът проявяваше съчувствие към затрудненията на Стен и обещаваше да направи всичко по силите си да не научи адмиралът за тях — просто като услуга от един офицер на друг. Стен предположи, че после онзи надува гравиколата си до дупка от бързане да докладва на ван Дорман колко дълбоко е затънал в дракх вироглавецът.

А може би Стен започваше да страда от мания за преследване. Нищо чудно — цялото си време посвещаваше на тактическите кораби. Ако си спомнеше, че трябва да яде, отваряше нещо пакетирано, загряваше го и дъвчеше разсеяно, докато умът и пръстите му проследяваха схеми, хидравлика и тръбопроводи на фишовете с чертежите на корабите.

Точно този ден той смъкна омазнения работен комбинезон, който носеше денем и нощем, навлече полупарадна униформа и тръгна на война срещу транспортно-снабдителното управление на 23-ти флот.

Всяка военна организация си има таблици за организацията и оборудването, в които е посочено точно колко хора от какъв ранг са упълномощени във всяка бойна единица и какви видове снаряжение — от линейни кораби до вилици, им се полагат. Организацията с прекалено много началници или запаси може да затъне не по-зле от онази, на която всичко не достига.

Стен установи, че в 23-ти флот това управление разрешава да се поддържа еднодневен запас от основни муниции и ракети при максимално изразходване на бойната мощ в сражение. За попълване на запасите по време на война корабите на Стен би трябвало да прекъсват патрулните си обиколки и да се връщат в гигантските снабдителни складове на Кавит.

Той се опита да вразуми офицера — започна с логичния довод, че от прекъснатото патрулиране, когато оръжията няма с какво да стрелят, едва ли има голяма полза, и завърши с може би нелогичното напомняне, че не е изключено при бойни действия складовете да бъдат разпердушинени с масирана бомбардировка.

Офицерът не щеше и да чуе за проблемите с патрулирането, завъртя глава с досада от самото споменаване за вероятни военни конфликти и се разсмя от сърце на идеята, че Кавит не е в състояние да унищожи всеки нападател дълго преди той да изстреля нещо срещу планетата.

Беше просто един от онези дни, които не искаш да си спомняш.

Стен спря грависледа си пред оградената територия на хангарите за дооборудване и разсеяно отвърна на приветствието на часовия, който стоеше пред портала.

— Добър ден, господин капитан.

Часовият се отнасяше със симпатия към Стен. С останалите от охранителната рота се бяха хванали на бас кога ван Дорман ще освободи от длъжност капитана и ще го върне на Първичен свят за преназначаване. Жалко, но от друга страна, посоченият от този часови момент настъпваше само след два дни, а да припечели малко парици за пиене беше много по-важно от съдбата на някакъв си офицер.

— Добър ден.

— Сър, вашият офицер-оръжейник вече е в кораба.

Стен реагира светкавично.

— Боец, изведи караула. Веднага!

— Но…

— Мърдай, момче! Нямам офицер-оръжейник.

Часовият натисна бутона за тревога, който не вдигаше шум, и след броени мигове Стен разполагаше с още петима караулни, които нервно опипваха заредените си уилигъни.

Самият той извади миниуилигъна, който винаги носеше затъкнат на кръста, и се насочи към „Клагет“, единствения кораб със зейнал входен люк.

Саботьор? Шпионин? Или просто досаден любопитко? Все едно. Разположи шестимата войници от двете страни на люка и безшумно се качи по стълбичката.

Спря и се заслуша точно пред миниатюрния въздушен шлюз на кораба. Дочуваше вътре тракане, тропот и мърморене. Вече се канеше да даде знак на караулните да го последват, но започна да различава думите:

— Стига де, дребна гадинке. К’во ще ми втълпяваш, че не мога да изстрелям по две наведнъж.

Стен подаде глава навън.

— Извинете, господа. Оплесках се. Като гледам, все пак имам офицер-оръжейник. Ще съобщя на дежурния офицер, че съм се объркал.

Озадачените караулни отдадоха чест, свиха рамене и се отдалечиха.

А Стен се промъкна навътре и ревна:

— Господин Килгър! — И си достави удоволствието да види как една глава се тресна от изненада в компютърния екран. — Вие не знаете ли, че трябва да се представите?

Подофицер Алекс Килгър го изгледа наскърбен, докато си разтриваше челото.

— Момко, рекох си, че си отпрашил да поиграеш поло с оня твой адмирал.

Алекс Килгър имаше набито и много яко тяло, защото произхождаше от планетата Единбург, свят с твърде силно притегляне. В секция „Богомолка“ беше взводен сержант при Стен, който после настоя да го назначат в двореца, докато той командваше охраната. Килгър допусна грешката да се влюби и подаде молба да му разрешат да се ожени, а Императорът го прати право в летателната школа месеци преди Стен, освен това го повиши в подофицер.

Стен изобщо нямаше представа как или защо Килгър се е озовал на Кавит… но адски се радваше да го види.

— Хич не беше мъчно да си уредя прехвърлянето в твойта ескадрила, млади ми Стен — обясни Килгър, щом седнаха да пийнат по една голяма чаша кафе в килерчето, което минаваше за канцелария в „Клагет“. — Първо, погрижих се да не те изпускам от поглед, щото знаех, че ще си имаш главоболия, дето не знаеш как да избегнеш. После думичка тук, чаровна усмивчица там и — пуф! — Килгър вече е на път. Ама стига сме дърдорили. Я ме светни набързо за положението, капитане. Къде са ни хубавите екипажчета?

Стен му изреди накратко проблемите си. Алекс го изслуша, после състрадателно го потупа по рамото, от което палубната плоча се изви за миг няколко сантиметра.

— Време ти е веч’ да си отдъхнеш, щото Килгър е тук. Лошото при теб е, синко, че не ти е щукнало да си търсиш доброволци там, дето ще ги намериш.

— Как пък не! Опитвах се да ги събера навсякъде освен в гробищата.

— Не сме закъсали чак дотам, че да дирим недоумрели, капитане. Ти си гледай кефа. Просто ми се довери.