Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (59)

58.

Компютърът, който трябваше да се справя с повредите, откри една наполовина годна схема и Стен долови, че в уредите за управление замъждука оживление.

Тактическият кораб беше на по-малко от километър и половина над повърхността. А тя никак не личеше в стелещата се мъгла, през която фучаха. Ръцете на Стен зашариха светкавично по пулта. Спирачни двигатели на носа — пълна аварийна мощност. Основен двигател Юкава — пълна аварийна мощност.

Ревящи аларми и просветващи датчици му подсказваха, че на уредите за управление им остава живот колкото на мушица еднодневка. Имаше време да пусне генераторите на Маклийн с пълната им мощност, преди в пулта отново да се възцари мъртвило. И му остана да умува над един проблем — ако пропадането на „Гембъл“ бъдеше спряно преди катастрофата, корабът щеше да подскочи право нагоре, където вероятно щеше да се насади в прицелните устройства на чакащите го таански прехващачи. Ако пък не, можеше да избира между куп неприятни възможности. Стен удари по бутона за предпазните ремъци на креслото си и се хвана здраво.

„Гембъл“ беше в почти вертикално положение, когато се стовари.

Късметът на кораба се завърна за миг. При толкова шансове да се блъсне в планински зъбер, в ледник или в свлачище „Гембъл“ се хързулна с кърмата напред по отрупано със сняг поле. Снегът се уплътняваше и се топеше, отнемайки от скоростта му.

Друго табло се пробуди в червено и оповести най-голямата беда — „ДВИГАТЕЛНИТЕ СОПЛА СЕ ЗАДРЪСТВАТ“. Ръката на Стен вече посягаше към аварийното изключване на мощността, когато корабният компютър реши, че като ще се умира, по-добре да не е с Вагнеров размах, и изпревари капитана.

Всички системи се изключиха и „Гембъл“ спря с друсане.

Тишината щеше да е пълна, ако не беше приглушеното съскане от нажежения корабен корпус, който се охлаждаше в снега.

В чернилката Стен напипа едно шкафче и намери фенерче. Бисерната светлина му показа смачканата контролна зала.

— Всички сектори да докладват!

Още едно достойнство на толкова малкия кораб — крясъкът на Стен отекна в повечето помещения и бързо бе предаден дори в двигателния отсек на кърмата. Той разкопча ремъците и понечи да се изправи. Внезапен тътен го разлюля. Боботенето се засили, после „Гембъл“ се разтърси и се кривна на няколко градуса.

Някои от екипажа извикаха стреснато.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Стен.

— Хич не знам — отвърна Алекс, — ама не е на добро.

Стен чакаше да се случи още нещо.

Не дочака. Явно „Гембъл“ бе замрял във вечен покой.

Стен огледа положението.

Изобщо не беше добро. Един ранен от „Ричардс“ бе загинал при падането. Маккой от собствения му екипаж се бе опекъл заради късо съединение в контролно табло на двигателите. Имаше още двама мъртъвци и двама тежко ранени. Останалите бяха със сътресения, натъртвания и дребни счупвания.

Корабът беше развалина. Работеха само приемо-предавателите в скафандрите и в миниатюрните спасителни комплекти, но Стен нямаше намерение да ги използва. Преди всичко защото според него остатъците от имперските сили бяха доста заети в момента, а не му се искаше таански войници да се устремят към източника на сигнали.

Трябваше да се спасяват сами.

Той нареди на Килгър да извади аварийното снаряжение, а двамата с Тапиа, която донякъде се опомняше, се помъчиха да установят колко усилия ще са необходими, за да се измъкнат.

Май нямаше да е лесно. Главният шлюз беше безнадеждно разкривен. Стен успя да насили люка на помощния шлюз и изпсува, защото през пролуката нахлу ледена струя.

Поне не бяха заклещени. Можеха да навлекат скафандрите, да сложат ранените в надуваеми носилки и да се махнат от „Гембъл“. Така щяха да попаднат в студена вода (не беше страшно, щом са със скафандри), само че тя сигурно набързо щеше да се заледи отново.

— Е, значи ще излезем с плуване — подхвърли Стен.

— Така изглежда, сър.

— И е по-добре да се размърдаме. Не вярвам някой освен Килгър да си пробие път през буци лед.

Завариха Килгър в подходящо настроение за разбиване. Тъкмо бе привършил ровенето в аварийните припаси. Незнайно защо на екипажите изобщо не им се вярва, че някога ще се наложи да напускат кораба. Затова поддържат доста нехайно спасителните комплекти, а понякога бъркат в тях, за да си набавят някоя вещ. И хората в „Гембъл“ бяха същите.

— Ще се притесняваме за това, когато излезем на повърхността — успокои го Стен. — Хайде да ги изнасяме.

Щом всеки облече скафандъра си, а пострадалите бяха настанени в надуваемите носилки, отвориха докрай помощния шлюз. Водата нахлу в помещението. Стен и останалите стискаха до болка каквато здрава опора имаха подръка. Течението се завихряше около тях, после водата се издигна над главите им и проникна в горния отсек.

Килгър пръв напусна кораба. Държеше едната плазмена резачка от миниатюрната работилница на „Гембъл“. Нагласи я на пълна мощност, насочи я нагоре и включи двигателите на скафандъра си. Издигаше се бавно във все по-плътната каша на бързо замръзващото езеро около кораба. Въже със закопчалка свързваше скафандъра му с останалите.

Стен излезе последен. Задържа се в черната вода пред люка. С това приключваше първото му назначение като командир на кораб. „Поне паднахме в боя, нали, корабче?“

После въжето се опъна и той пое нагоре. Нещо не беше наред с пречистващата система в скафандъра му. Зрението му малко се замъгли. Не можеше да има друго обяснение. Нито едно разумно същество не би се лигавило заради неодушевен метал, то се знае. Определено имаше засечка в поддържащите живота системи.

Реактивните двигатели в скафандъра на Килгър, предназначени за работа в безтегловност, едва преодоляваха липсата на изтласкване от водата, за да го издигат към повърхността.

— Ей сегинка — внезапно изпращя гласът му в слушалките на Стен. — Ама че странна гадост. Като гледам, излязох на въздух. Но… Шефе, ще ми се малко да се посъветвам с тебе.

Стен се откачи от въжето и засили реактивната струя. Проби няколко сантиметра лед, подаде се на повърхността до Алекс и завъртя лъча на прожектора.

В гледката наистина имаше нещо странно. Плуваха в бързо замръзващо езерце — двигателите и корпусът на „Гембъл“ бяха разтопили снега. До тях смачканият нос на кораба се подаваше половин метър над заледената каша.

Дотук нищо необичайно… но само на два метра над тях се извиваше сводът на нисък леден таван.

— Що за нелепост — учуди се Стен.

Тапиа се показа до него.

— Може пък да не е толкова нелепо — възрази тя. — Сър, знаете ли нещо за снега?

Вещината на Стен не се простираше и в тази област. За пръв път бе видял заснежен пейзаж на картината, за която майка му заложи шест месеца от живота си, още когато беше на Вулкан. Две-три от задачите си в „Богомолка“ изпълняваше на студени светове, но там климатът беше само поредното препятствие, над което не си струваше да умува.

— Всъщност нищо — призна си той. — Ако питаш мен, снегът си е само бавноразвиващ се дъжд.

— Нали чухме грохот? Може да е паднала лавина.

— Значи сме затрупани истински?

— Така изглежда.

Тапиа налучка точно. „Гембъл“ се бе заровил дълбоко във вечните снегове. Носът му се подаваше на метри от повърхността. Но половин километър над долината трусът от двигателите на кораба бе отслабил надвиснал снежен корниз. Той се бе отчупил и хиляди кубически метри сняг и камъни бяха засипали долината.

Останките от „Гембъл“ бяха затрупани с четиридесетметров слой. Когато отвориха помощния шлюз, запълнилата кораба вода бе смъкнала равнището на околното езерце. Ледът, уплътнил се в основата на падналата лавина, образуваше купол над тях.

— Проблемчето ни сега — отбеляза Алекс — е как да го стапяме нагоре. Щото тия скафандри нямат мощност да ни изнесат направо към въздуха. А снегът не носи добре тежести.

Имаше решение — изящно като юмручна схватка.

Затътриха се тромаво, теглейки носилките, към края на езерото, погребано под снега. После запълзяха през чупещ се лед; накрая повърхността стана достатъчно плътна да ги издържи.

Оттук нататък просто трябваше да пробият тунел.

За щастие в скафандрите не ги заплашваше смърт от задушаване. Килгър отчасти топеше, отчасти пробиваше проход под наклон нагоре.

— Не сте чували, че на младини бях и миньорче — сподели той, докато прогаряше особено художествена извивка в снега.

— Сигурен ли си, че пълзим нагоре? — попита Стен.

— Все тая е, момко. Ако сме нагоре, ще стигнем до въздух и няма страшно. Ако сме надолу, отиваме в пъклото, дето ще сме на топло, пък и там ни е мястото.

Стен изчегърта снега от единия си надуваем ръкав, където замръзваше, и си замълча. После забеляза нещо. Светлина. Не само от прожекторите на скафандрите или от горелката в ръцете на Алекс, а разсеяна светлина навсякъде около тях.

След секунди се измъкнаха на повърхността на Кавит.

Стен отвори лицевата плочка на шлема. Въздухът му се стори особен. После осъзна, че не е вдишвал непречистен въздух от… май не помнеше.

„Ама че прекрасен начин да воюваш“.

И като се замисли за войната, предстоеше да намерят път за слизане от планините. Зададе си въпроса — ще стигне ли енергията в скафандрите им, докато се смъкнат в топлите равнини? Скафандър без енергия беше безполезен като разнебитения „Гембъл“ в ледовете под тях.

„Да се справяме с бедите една по една“, напомни си той. Нищо чудно неговите космонавти, които нямаха и нищожен опит в наземни сражения, да бъдат изненадани и изтребени от таански патрул.

Така поне щеше да им е топло накрая. Стен събра хората си и се зае да ги организира за дългия поход.