Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (70)

69.

Два часа преди зазоряване бронираният гравислед на Танз Суламора получи разрешение да кацне сред развалините на замъка Аръндел.

Над повърхността се виждаха само две човешки творения. Едното представляваше преносим укрепен купол, каквито се използваха често на радиоактивни руднични планети, но твърде нелеп в сърцето на Империята. А до него стърчеше особено висок пилон за знаме. На него се развяваха два флага — блестящият герб на Империята и отдолу личният символ на Императора със знаците АМ2 върху атомната структура на този антиелемент.

В началото и края на всички имперски предавания показваха развалините и флага. Символиката беше натрапчива… но въздействаше. Императорът също като цялата Империя може и да бе претърпял тежък удар, но още стоеше здраво на краката си и се сражаваше.

Гвардейци с радиационни скафандри поведоха Суламора, покрит със същото защитно облекло, от кораба през душовете за обеззаразяване и по една от спускателните шахти към командния център под руините.

На дъното Суламора се измъкна от скафандъра, мина още веднъж през обеззаразяване и го въведоха в центъра. Двама гурки съпровождаха влиятелния търговец по дълги облицовани коридори, които дори в този час бяха препълнени с подтичващи офицери и техници. Суламора зърваше за миг дразнещи любопитството му гледки през отварящи се за миг портали — програмни табла, огромни компютърни екрани и зали за оперативно планиране.

Не подозираше, че го прекарваха през „цирковото шоу“, както го наричаше Императорът. Вършеше се истинска работа и съществата от персонала бяха много заети… но всичко видяно опираше до не най-важните стандартни занимания като набор на войници, оценка на обучението, финансиране и други неща от сорта.

Собствените покои на Императора също бяха обзаведени грижливо за създаване на желаното впечатление у посетителите. Имаше множество приемни, където делагация или отделен гост да бъдат държани в усамотение, докато Императорът не се подготви да ги посрещне. Стените сивееха, обстановката беше почти спартанска. Стенни екрани показваха загадъчни, лишени от пояснителни текстове карти и схеми, след време ги сменяха също толкова неясни таблици и графики. Заради чудатото чувство за хумор на Императора някои от тях бяха бойни планове на войни, водени преди хилядолетия. Досега никой не бе разгадал шегичката.

В собствените му помещения имаше голяма спалня, кухня като камбуз на боен кораб, заседателна зала, гигантско помещение, съчетаващо компютърен и оперативен център, и лична библиотека. Тук обзавеждането също беше простичко, не за да съвпада с внушенията на командния център, а защото Императорът се отнасяше с искрено равнодушие към показността и пищните церемонии.

Стенните екрани обикновено показваха изглед през прозорците на някой от домовете за почивка на императора. Но сега във всичките му стаи три картини образуваха налагащ се мотив — руините на Аръндел горе, поглед от космоса към таанския столичен свят Хийт и снимка на двадесет и седемте властници от Таанския съвет. Той обясняваше, че тези три изображения му помагат да съсредоточи вниманието си.

Суламора остана само няколко минути в приемната, преди да го заведат в библиотеката.

Императорът изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваше. Посочи една маса, на която имаше храни и напитки. Суламора отказа. Императорът подхвана без увъртания:

— Танз, току-що реквизирах десет от твоите бързи пътнически кораби.

Зениците на Суламора се разшириха, но едрият предприемач успя да се предпази от друга реакция. В края на краищата Императорът се бе обърнал към него на малко име.

— Сър, с каквото и да разполагам, то е ваше. Само поискайте.

— Тъй си е, по дяволите — съгласи се Императорът и зададе наглед несвързан с казаното въпрос: — Откога въоръжаваш търговските си кораби?

— Не разбирам, ваше величество. Почти всички мои кораби имат оръжия.

— Стига де, Суламора. Изкарах тежка нощ и ми се ще да полегна малко, преди да съмне. Имаш кораби, които хвъркат насам-натам с повече огнева мощ от моите фрегати.

— Вярно е — потвърди Суламора, — че си позволих да увелича въоръжението на някои от съдовете, които притежавам. Както сам се досещате, на онези, чиито маршрути минават близо до таанските галактики.

— Практичен подход — отбеляза Императорът и търговецът си отдъхна. — Затова ти взех десет от тях. След малко ще ти обясня защо. Другата причина да поискам тази среща е, че реквизирам и теб.

Суламора реагира не особено умно:

— Ъ?

— От двадесет минути си мой министър на корабостроенето. Това те прави член на моя таен кабинет.

Предприемачът се стресна. Дори не знаеше досега, че Императорът има таен кабинет.

— Искам да строиш кораби за мен. Не ми пука кой и как ще изпълнява поръчките. Твоите заповеди ще имат най-висше предимство. Дава ти се неоспоримо право да използваш всички суровини и работници, от които се нуждаеш. Искам още бойни кораби. И то за вчера. Не ми остана време за наддаване, спорове и интриги, както беше доскоро. Налей си питие. Аз ще пийна чай.

Суламора го послуша.

— Понасяме загуби — продължи Императорът, взрян в гърба му. — Таанците разгромяват флотовете ми по-бързо, отколкото успявам да ги попълвам. Ти ще промениш това.

— Благодаря за честта, ваше величество. С каква администрация ще разполагам?

— Не ми пука. Ако искаш, доведи си всичките сметкаджии и хитреци от твоите фирми.

— А какъв бюджет ми отпускате?

— Кажи ми, когато ти свършат кредитите, и ще ти намеря още.

— Ами финансовият надзор?

— Ще минем без него. Спипам ли те обаче да се оливаш в кражбите или да купуваш боклуци, ще те убия. Със собствените си ръце.

Императорът изобщо не се усмихваше. Суламора лекичко смени темата.

— Сър, може ли да ви попитам нещо?

— Давай.

— Казахте, че ще ми обясните за какво са ви десет от моите пътнически кораби.

— Да, ще го направя. Това е само за твоите уши, Танз. — Императорът помълча. — Направих цял куп грешки в началото на войната. И една от тях е заблудата, че моите хора в Пограничните светове са по-способни, отколкото са всъщност.

— Но, сър… вие изпратихте там Първа гвардейска.

— Така е. Те са най-добрите, които имам.

— И те побеждават.

— Как пък не! Ритат ги по задниците. Гвардейците… или каквото е останало от тях, са се вкопчили в нищожна територийка на един-единствен свят. И след около седмица ще бъдат прегазени и избити.

Суламора преглътна тежко. Сим-мрежите внушаваха съвсем друга представа.

— Пратих гвардията там да задържи системата Калтор, защото рано или късно ще настъпи промяна, а аз ще се нуждая от опорна точка, за да нахлуя в системите на таанците. Оплесках се. Надявах се на по-голяма подкрепа от моите съюзници. И освен това не знаех, че таанците бълват бойни флотове, сякаш са евтини играчки от плас. Грешки. Сега съм длъжен да спася каквото мога. В столицата на системата Калтор — Кавит, има цяла тълпа граждани на Империята. Искам твоите кораби, за да ги изведа оттам… заедно с други хора, които са ми необходими.

Императорът разгада изражението на Суламора и се усмихна мрачно.

— Танз, когато си вътре в нещата, те имат съвсем друг вид. През следващите дни ще видиш още повече разруха и опустошение.

Търговецът се овладя и зададе най-важния си въпрос:

— Ще победим ли в тази война?

Императорът въздъхна. Взе да му писва от тези думи.

— Да. В края на краищата.

„В края на краищата“ — повтори наум Суламора. Прие, че Императорът не прелива от увереност.

— А когато победим…

— Тогава ще се постарая да съм адски сигурен, че таанците са под коренно различна система на управление. Не искам никога повече да ме тормозят.

Суламора се усмихна.

— Ще забиете ножа до дръжката!

— Не за това ти говоря. Искам да се промени напълно властта в таанските светове. Аз не съм във вражда с техния народ. Ще се опитам да победя в тази война, без да пръскам на прах планети, без да заличавам градове с бомби или подобни изпълнения. Народите не започват войните, правят го правителствата.

Суламора се взря в Императора. Смяташе се за познавач на историята. И както колекционираше героични творби на изкуството, се възхищаваше и на героичното в миналото. Смътно си припомни изказването на един героичен адмирал от Земята: „Умереност по време на война — това е нелепо“.

От все сърце се съгласяваше с тези думи. Разбира се, не беше достатъчно вещ в историята, за да знае, че този адмирал никога не е командвал флота си в нещо повече от дребни стълкновения, а докато започнала следващата война, и той, и свръхкорабите, които поръчал да му построят, остарели и станали излишни.

— Разбирам, ваше величество — каза той студено.

Императорът като че ли не разбра внезапната му неприветливост.

— Когато войната свърши, ще си получиш подобаващите награди. Струва ми се, че ще е подходящо да те назнача за някакъв регент на всички райони, обитавани от таанците.

Изведнъж на Суламора му се стори, че двамата с Императора говорят на езици, които нямат нищо общо помежду си.

Стана, почти без да е вкусил питието си, и направи нисък официален поклон.

— Благодаря, ваше величество. До една седмица ще съм готов да изпълнявам новата си длъжност.

После се обърна и излезе.

Императорът се вторачи в гърба му. После се изправи, заобиколи бюрото, взе чашата му и посръбна замислено. „Дали пък със сеньор Суламора не излъчваме на различни честоти. Е, и?“

Остави чашата, върна се зад бюрото и набра на комуникатора обобщението на последните бедствени новини. Безпокоеше се за своята империя. Ако успееше да я задържи (а въпреки безцеремонната показна самоувереност започваше да се съмнява), можеше да се тревожи по-късно за отделни хора.

„Не мога, по дяволите!“ — осъзна ненадейно.

Остави комуникатора на изчакване и включи един съвсем специален компютър. Имаше един отделен човек, с когото трябваше да поговори. Макар че разговорът щеше да е едностранен.