Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleet of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

ISBN 954-585-582-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №118

Английска, първо издание

Превод Владимир Зарков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

61.

Щом теренът стана равен, а температурата се вдигна над петнадесет градуса, всички смъкнаха скафандрите. Килгър се задави учтиво.

— Цялата тая вселена е вмирисана на крака — установи той. — Таанците ще ни надушат по смрадта.

Изобщо не преувеличаваше — всички заедно воняха като клоака. Но само докато се натъкнат на първата поилка. Килгър прогони трите мършави добичета от нея и се хвърли във водата — смъкваше от себе си гащеризона, още докато цамбуркаше. Другите не изостанаха от него.

Стен им даде един час да поизтъркат мръсотията, преди да продължат похода. Сега се нуждаеха от храна и сигурно място, за да обмислят как да се върнат при своите.

Ориентираха се лесно — трябваше да вървят към стълбовете пушек на хоризонта, които бележеха бойното поле около Кавит. Земята наоколо беше суха, с оскъдна паша, тук-там осеяна със западнали стопанства, повечето безлюдни. Стен заобикаляше малкото, където имаше признаци на живот — едва ли запасите в тях стигаха и за обитателите им, камо ли за неговата групичка.

По едно време видяха и благоденствие — зелени поля, а в далечината сгради на ферма. Но на два километра от портата се натъкнаха и на трагедия. Полята около стопанството бяха безлюдни.

Стен пръсна хората си в редица и продължиха предпазливо. Оставаха петстотин метра, но той накара всички да заемат позиция в един от многото напоителни канали, сега пресъхнали.

Двамата с Алекс се прокраднаха напред.

Насред фермата имаше малък артезиански кладенец. Около него бяха пръснати петнайсетина трупа. Стен и Алекс се притаиха зад една барака и зачакаха.

В главната сграда тресна врата. Стен свали предпазителя на оръжието си. Вратата тресна повторно. После трети път. Блъскаше я вятърът.

Притичаха към най-близкото тяло. Килгър вдиша силно.

— Три дни, а може и четири да са минали. Чудя се дали изобщо е имало съд преди туй.

Тези хора не бяха загинали в сражение — ръцете на всеки мъж и жена бяха вързани с тел отзад.

Стен обърна с крак един труп. Около подутата шия блесна злато. Той помръдна медальона с цевта на уилигъна.

— Таанци. Заселници, като им гледам дрехите.

— Кой ли ги е избил тъй?

Стен сви рамене.

— Имперски отмъстители. Или таански войници. Има ли значение?

— Знаеш ми болнавото любопитство, капитане. Я да преровим къщата.

 

 

Доведоха и останалите в двора. Двама космонавти повърнаха, щом зърнаха труповете. „Свиквайте — мислено ги подкани Стен. — Отсега нататък няма да воюваме от разстояние“.

Той, Тапиа и Килгър претърсиха голямата сграда. Наглед постройката бе вдигната, обърната наопаки, изтръскана и върната върху основите си. Чупливите предмети бяха натрошени. Всичко възможно беше разхвърляно и изцапано.

— Имам си аз теорийка. Не ще да са го сторили имперски хора — преди четири дни те са тичали презглава към Кавит. Само таански войници ще да са били толкоз прилежни. — Докато говореше, Килгър пълнеше торба от плас с неразкъсани дажбени пакети. — А мойта теорийка гласи, че хорицата са се мъчили да угодят и на тия, и на ония преди войната. И хич не са станали симпатични на другите таанци. Та като са кацнали войскарите, техните побратими селяни са си уредили сметките и…

Килгър млъкна и вдигна едно шишенце, търкулнало се до един шкаф. Подхвърли го на Стен, който прочете етикета: „Фабрика Махони — ябълкова ракия и торове. От 130 години предлагаме прекрасни плодове и пиячка“.

— Ще вървим, значи, по стъпките на майстора — с престорена тържественост изрече Алекс.

Тапия не проумяваше защо сред толкова смърт двамата офицери неочаквано прихнаха.

 

 

Оттогава се придвижваха само нощем.

И то съвсем бавно — не само защото внимаваха, а и заради неопитността на космонавтите. По езика на Стен оставаха постоянни белези от зъби, докато се мъчеше да не избухне от гняв.

Тези хора не бяха от „Богомолка“. Не бяха и от гвардията. Гадост, дори не бяха новобранци от пехотата. „Затваряй си устата, капитане, стига си очаквал от тях да бъдат свръхвойници. Но така войната може и да свърши, докато се домъкнем в Кавит. Е, и? Капитане, ти много ли припираш отново да си под обсада и да те убият? Млъквай и върви“.

През четвъртата нощ Контрерас се натъкна на стопанството на Фреда — в най-буквалния смисъл, защото се просна върху изтеглени намотки режеща тел. За щастие дрехите я опазиха от сериозни рани. Другите я измъкнаха, оттеглиха се под прикритието на близките шубраци и се заеха да умуват.

Отново Стен и Алекс тръгнаха напред и преодоляха телта и сензорите, без да бъдат забелязани. Щом видяха казармите, залегнаха и обсъдиха положението с езика на знаците, който бе създаден в „Богомолка“ за подобни обстоятелства. В него нямаше нищо сложно. Например разперени ръце означаваха „Какво е това?“.

Наподобено Т — таанци. Пръсти опипват яка — военни ли са? Завъртяна глава. Беше очевидно — таански войници биха се погрижили несравнимо по-добре за охраната, а и вероятно нямаше да оставят включени лампи.

Стен посочи облените в светлина казарми и с жестове изобрази цял въпрос: „Тогава какво правят там всички онези скапаняци с оръжията и грависледовете?“ В същия миг осъзна, че отговорът му е известен — това беше средище на таански революционери.

Почти сигурно долу се навъртаха и неколцина професионални войници. Досещаше се, че използват заговорниците за охрана зад бойните линии, полицейски операции и така нататък. Само че „и така нататък“ май включваше разправата с всички заселници — и имперски, и таански, които не са изцяло предани на делото.

Стен вече не се съмняваше кой е изтребил онова семейство в стопанството… и намисли как да се върнат в град Кавит.

На Килгър му хрумна същият план. Докато Стен погледне към него, Алекс вече събираше двете си длани, долепяше ги до бузата си и опираше глава на тях.

Точно така. Сега трябваше да си намерят някой часови.

Откриха един на стотина метра по-нататък покрай режещата тел. Вървеше по участъка си и внимаваше да е с гръб към ярките лампи, докато оглежда тъмата отвъд. Двамата леко промениха намеренията си.

Килгър пропълзя на четири метра от часовия.

Стен също се притискаше към земята като змия, мина от задната страна на мъжа и пак се промъкна към него. Сви пръсти и ножът се плъзна в дланта му.

Дишай… дишай… очите надолу… Краката му се свиха под тялото и той се изправи. Три крачки, едната ръка обхвана брадичката на часовия, вдигна главата му назад и настрана. Ножът, хванат като шило за лед, се заби право в артерията. След две секунди мъжът загуби съзнание, след три и половина беше мъртъв.

Така се сдобиха с декор за капана „заспалия часови“. Разчитаха на правилото, че във всички армии задрямването на пост се смята за толкова тежък грях, колкото и извършването на противоестествени деяния спрямо командира.

Завлякоха трупа до един стълб, нахлупиха кепето на очите му и го оставиха да се отпусне. Заеха позиции в мрака на десет метра от двете му страни.

Рано или късно началникът на караула щеше да провери постовете.

И той го стори.

Бойна кола избръмча откъм казармите и пое по периметъра. Стен и Алекс лежаха долепени до земята, защото очакваха и двамата във возилото да носят очила за нощно виждане.

Така си беше, само че те търсеха своя часови, а не двама души в гъстата трева.

Началникът на караула видя своя „спящ“ подчинен. Явно реши, че трябва да му даде урок, защото колата спря на десетина метра.

Стен запълзя към нея.

Таанският офицер — един от „съветниците“ на Фреда — пристъпи тихо към прегрешилия. Щеше да му кресне в ухото. Ако часовият оцелееше от шока, щеше да понесе тежко наказание. Началникът на караула го предвкусваше. Според него тези селяндури започваха да се разпасват, и то само защото истинските бойни части побеждаваха.

Наведе се… и дланта на Алекс се стовари върху челото му в тейшо-дзуки. Нанесен от нормален човек, ударът зашеметяваше. Но с цялата сила на мускули, свикнали с тройно притегляне, ръката направо раздроби черепа на офицера.

Килгър взе оръжията на двамата и хукна към колата.

Стен избърса острието на ножа в туниката на вече покойния водач и се настани пред пулта за управление. Сложи си очилата на водача, издигна колата на три метра във въздуха и я подкара с максимална скорост натам, където го чакаха неговите хора.

Отново имаха маневреност.