Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleet of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

ISBN 954-585-582-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №118

Английска, първо издание

Превод Владимир Зарков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

59.

На третия ден след началото на десантната операция лейди Атаго прехвърли командния си пункт от „Форез“ в подвижен център на самата планета. Щабът й се разположи в чудовищна бронирана бойна командна машина клас „Чило“ на имперското разузнаване. Гигантската ББКМ с гъвкаво свързани сегменти беше широка почти 50 метра и дълга 150. Движеше се на четиридесет триметрови ролигона — тройки от колела с малък натиск върху повърхността, и можеше да преодолява и водни басейни. Ако ролигонът се натъкнеше на препятствие, оказало се твърде високо за колелата му, тройката просто се завърташе и повдигаше на оста си и се претъркулваше отгоре му. А понеже машината се състоеше от сегменти, можеше да се гъне и извива и хоризонтално, и вертикално.

Тътнеше напред, съпровождана от цял танков батальон и бронирани ракетни установки „земя — въздух“ само на няколко километра зад фронтовата линия.

Малкото оцелели имперски кораби изобщо не биха успели да проникнат през защитния периметър на зенитните батареи… но Атаго предпочиташе да не рискува. Мястото, което бе избрала за следващо разполагане на командния пункт, имаше няколко предимства — намираше се съвсем близо до най-обнадеждаващия пробив на таанците, наоколо имаше равни терени за кацане на кораби, а и не се налагаше сложна маскировка.

Като прикритие щеше да послужи огромно здание. Доскоро то приютяваше университетска библиотека в един от градовете около Кавит. А новият таански режим не се нуждаеше нито от хранилища за имперска пропаганда, нито от образование.

Разположиха под покрива шест грависледа с включени генератори на Маклийн, после ББКМ влезе на заден вход в сградата. Три етажа се надробиха и нападаха около купола на чудовището, но конструкцията издържа. Командният пункт на Атаго стана невидим от въздуха. Тя беше убедена, че помощните екипи за електронно противодействие ще заблуждават успешно имперските детектори.

Освен това тактическата ескадрила, която толкова тормозеше таанците, бе унищожена. Лейди Атаго мъничко съжаляваше, че командирът на ескадрилата Стен не е пленен. Можеше да му уреди показателен процес с подобаващо наказание, предавано и на имперските комуникационни честоти. Току-виж, би обезсърчила някои по-агресивни офицери, които още се съпротивяваха на таанците.

Лейди Атаго обаче не изпитваше особено задоволство от успехите на нашествието.

Таанците все пак бяха натикали основните опълчващи им се имперски части в околностите на град Кавит и бавно затягаха примката. Районът се сви до някакви си двеста квадратни километра. Имаше пръснати по планетата имперски сили, които се бранеха, но до няколко дни щяха да бъдат унищожени.

Сега защитаваната от имперските части територия се свеждаше до самия Кавит (таански ударни групи понякога достигаха предградията му), флотската база и хълмовете до нея. Подводни отряди на таанците вече бяха отнели всякаква възможност за оттегляне по море.

Но тези постижения се плащаха с реки от кръв.

Три таански десантни корпуса в пълен състав, равностойни на около четири имперски гвардейски дивизии, кацнаха на планетата заедно със своите поддържащи части.

И вече дадоха своя десятък в боя. Не, поправи сама себе си лейди Атаго. Загиналите бяха много повече от един на десет. Пратеният като авангард корпус напираше упорито към град Кавит… и налетя катастрофално върху отбраната на гвардейците. Организираха четири атаки, които завършиха с тежък неуспех. В такива обстоятелства Империята би изтеглила от сражения своята част, за да я държи в резерв, Докато попълненията я направят отново годна за бой.

Таанците бяха по-практично настроени. Влезеха ли в битка, техните части не се оттегляха до победата. В противен случай оставаха на предна линия, докато не понесат най-малко седемдесет процента загуби. С малцината оцелели подсилваха други подразделения, а самата част се разформироваше и се създаваше наново от нулата.

Точно такава участ сполетя авангарда.

Вторият корпус получи заповед за атака през оцелелите. И той беше разпердушинен.

Таанците бяха водили твърде много битки срещу неподготвени или неумели противници.

А за бойците от Първа гвардейска дивизия не можеше да се каже нито едното, нито другото. Те заздравяваха всяка изгодна за тях позиция. Щом ги нападнеха, я удържаха до последната възможност. После се оттегляха на предварително подготвени точки. Таанците решаваха, че са постигнали целта си, и се заемаха да разширят успеха. И тогава щурмовите отряди на гвардейците стоварваха своята контраатака.

Дори в най-лошия случай причиняваха още десет процента загуби на противника. И най-често си връщаха позицията. Разбира се, гвардейците плащаха прескъпо за това. Но цената за таанците беше много по-висока.

Още по-неприятни бяха сраженията в градовете. Гвардейците отбраняваха всяка позиция, подкрепена с кръстосан обстрел.

Нахлуваш с бой в някоя къща… и гвардейците отстъпват. Къщата биваше завзета под кръстосания огън от други две позиции.

Нямаше нито миг, когато таански командир да е спокоен за положението.

Нощем ставаше най-зле.

Йън Махони бе научил войниците си да мислят разкрепостено. Те бранеха и се биеха за всяка позиция, която таанците искаха да завземат. Но никога не смятаха неподвижната позиция за жизненоважна. Нощем пращаха патрули колкото цяла рота отвъд фронтовата линия и те удряха по всяка удобна цел.

А нощните атаки, които таанците опитваха, само ги озадачаваха още повече. Разузнавачите докладваха, че защитните линии на имперските части са рехави. Тогава таанците хвърляха сили в нападение… и ги губеха.

Противно на традиционното военно мислене Първа гвардейска дивизия не поддържаше плътна отбрана. Не се мъчеха да запушват всяка дупка на фронта. Вражеските патрули можеха да проникват колкото си искат, без да намерят нищо. Но щом таанските войници нахлуеха, от всички страни им се нахвърляха грижливо пазени в скрити укрепени точки резерви.

Таанците обаче побеждаваха просто защото имаха надмощие.

Лейди Атаго изобщо не се съмняваше в това. Увереността й стигна дотам, че седнала в уединението на покоите си насред машината, тя обмисляше капитулацията на гвардейците.

Вече бе поискала да й изпратят екип на сим-мрежата от Хийт, за да чака на място. Нареди да подготвят и парадни униформи за нея и таанската почетна стража, която щеше да я придружава.

Адмирал ван Дорман (ако още беше жив) нямаше да е достоен да й се предаде. Но този Махони го заслужаваше.

Да, реши тя. Церемонията щеше да е много живописна — идеална пропаганда на таанската военщина. Капитулацията щеше да е на главния космодрум в базата на Кавит. И сим-екипите щяха да покажат руините и нанесените щети.

Там щяха да бъдат строени дрипавите останки от имперските сили. По даден знак генерал Махони щеше да излезе отпред да посрещне лейди Атаго.

Той дали имаше сабя? Все едно. Все едно трябваше да има някакво лично оръжие. Лейди Атаго щеше да го вземе от ръцете му и да обещае милостиво отношение към предалите се войници.

Разбира се, за тях нямаше да има милост — тя разбираше, че войници като тях няма да оценят подобен жест. Всеки окаяник, който не е имал късмета да загине в битка, може да очаква само смърт. Но поне щяха да умрат с чест — обезглавени със саби.

И това също щеше да бъде записано от сим-екипите. Може би след победата над Империята тези записи щяха да бъдат от полза на бъдещите таански войници.

Лейди Атаго бе съставила подробен план за бъдещето си.

След покоряването на Кавит щеше да нападне самото сърце на Империята.

И нейният наставник лорд Феерле щеше да е доволен.

Или пък не, помисли тя със сдържана усмивка. Напоследък не изпитваше особено уважение към него. Може би той нямаше да е човекът, който да поведе таанците към окончателната победа.

Може би щеше да има по-достойна личност от него — онази, която вече е била в разгара на сраженията.

Лейди Атаго си позволи да се засмее. В този момент бъдещето й се струваше много светло и много кърваво…