Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (64)

63.

Махони и адмирал ван Дорман се взираха начумерено в холографска ситуационна карта, която запълваше повечето пространство във верижната машина на генерала, когато Стен се яви да докладва.

— Къде се забави толкова? — изсумтя Махони.

Е, добре де. Стен всъщност не очакваше да го посрещнат като блудния син. Когато генералът оглавяваше корпус „Меркурий“, най-висшата похвала от устата му гласеше: „Изпълнихте задълженията си удовлетворително“.

После видя как Махони прикри широката си усмивка и му олекна.

Огледа картата и отново му натежа на душата — Империята бе попаднала между чука и наковалнята.

Махони докосна един регулатор, общата схема на полесражението изчезна и я замени една част от нея.

— Остатъците от твоите екипи отбраняват част от фронта… — показалецът на генерала мушна в миниатюрен булевард, състоящ се наполовина от руини — ей тук. — Стен си каза, че районът му изглежда смътно познат. — Тъй като имаме малък… ъъ, излишък от корабни плъхове без кораби за обслужване, твоите хора станаха пехотинци. Назначих им за командир старшия подофицер… май че беше Сътън. Разполага с твоите екипи, събрах им оттук-оттам и около седемдесет и пет чиновници, отговорници за връзките с обществеността и подобни.

Стен запази лицето си безизразно. „Страхотно. Не само бойните ми екипажи измират, а сега и всичките ми техничари са мъртви“.

— Колкото и да е странно — продължи Махони, — те великолепно удържат позициите си. Незнайно защо таанците ги халосаха яко само два-три пъти.

— Флотът умее да се сражава — вметна ван Дорман.

Махони не би си позволил да му отговори подобаващо, особено пред по-нисш офицер.

— Но щом и ти си избрал да се върнеш между живите — каза той на Стен, — ще изтегля твоята част от предната линия. Искам да заемете ето тази позиция.

Над масата се появи друга част от град Кавит — ниско голо хълмче на броени километри от флотската база, заобиколено от разрушени жилищни комплекси.

— Смятахме, че това е обикновен парк. Но един от моите спецове по разузнаване откри, че е старо укрепление. Преди около век и половина тогавашният командир на 23-ти флот решил, че базата има нужда от допълнителна охрана. Ако схващам правилно, имперските субсидии през онази година са били твърде щедри. Сигурно десетина години по-късно парите просто са свършили, защото зарязали укреплението и оставили над него да поникне тревичка. Но според нас то все още може да бъде използвано.

Махони се обърна към друг екран и набра схема. Тя показваше хълма в разрез. Имаше отвесни шахти към подвижни оръдейни кули, а под тях — четири хоризонтални равнища.

— Типична пасивна отбрана — отсъди генералът. С още един бутон показа укреплението в изглед отгоре. — Четири зенитни скорострелни оръдия тук… и тук. Кулите изскачат при нужда, а оръдията могат да стрелят до петнадесет градуса под хоризонталната си линия. Във всяка от основните кули има противовойскови огнестрелни оръжия. Вътре има и дванадесет ракетни шахти, но да не си припарил до тях. Тези два малки купола имат четирицевни установки с реактивни снаряди. Това ще е новата ти квартира. Някакви въпроси?

— Тъй вярно, сър. Първо, нали казахте, че може да бъде отбранявано?

— Надявам се и на нещо по-добро. Ако вярваме на архивите, укреплението е било предназначено за резервна опорна точка. И затова вътре са оставени дажби, гориво за подвижните кули и боеприпаси. Вече ти казах да не се занимаваш с ракетите — след толкова време е дяволски рисковано да се борави с тях. Ако в укреплението липсват муниции за оръжията, значи си затънал в дракх — всички калибри са остарели колкото „Блатен паток“.

Ван Дорман изсумтя, но си замълча.

— Защо не прехвърлихте моите хора там досега?

— Амии… — проточи Махони — има едно проблемче. Както излиза, укреплението е на три километра в тила на таанците. А не вярвам твоите хора да са много вещи в хитрините и потайността… Щом се настаните вътре, Стен, искам пълен доклад за състоянието. Ще съгласуваш с този щаб началото на бойните си действия. Убеден съм, че ще си намериш купища удобни мишени.

— Благодаря, сър. — Стен отдаде чест.

Значи каквото бе останало от подчинените му, щеше да влезе в ролята на противопожарна команда.

— Още нещо, капитане. Ще те оставя да си избереш позивните.

Стен помисли и каза:

— „Форт Ш’аарл’т“.

— Това е всичко.

Първо, каза си Стен, трябваше да открие колко зле са оръфали таанците невинните му техници.

Очакваше печална картинка.

Когато таанската ракета налетя с вой и пръсна бойните си глави над доскорошния търговски комплекс, Стен и Алекс се проснаха по корем. Ударните вълни ги заблъскаха, после земята реши да застане на едно място поне за малко.

Град Кавит лежеше в развалини, които стърчаха към небето подобно на безчет изгнили проядени зъби. По улиците беше почти невъзможно да минат наземни возила заради надробените здания. Тук имаше само два вида хора — мъртъвците и къртиците. Мъртвите бяха или погребани от убилите ги взривове, или кремирани припряно на място. Но градът вонеше на смърт.

Всичко живо беше под повърхността. Изкопаните дълбоки траншеи имаха покрития срещу преки попадения. И вече нямаше цивилни — заселниците и малкото таанци, решили да останат верни на Империята, не се различаваха по нищо от воюващите. Те служеха като санитари и готвачи, дори се сражаваха от едни и същи бункери до гвардейците. И умираха — таанските войници изобщо не си правеха труда да разграничават мирните жители от военните.

Който нямаше задача в момента, откриваше у себе си необикновена любов към копаенето. С проточването на обсадата убежищата слизаха все по-надълбоко.

На Стен му се стори, че мярна Бриджит, преди да хлътне в неотбелязан с нищо вход на траншея, но не беше сигурен. Ако оттам се влизаше в болница, не би имало никакъв знак — таанците с удоволствие се целеха в свещения от прастари времена червен кръст.

С доближаването до бойните линии гледките ставаха все по-страшни. Стен се подготвяше да понесе катастрофата, която го засягаше лично.

Вместо това преживя първата приятна изненада, откакто… по дяволите, откакто бе легнал с Бриджит.

Всъщност имаше цяла поредица приятни изненади.

Сега Стен виждаше защо районът му беше смътно познат — западналата част от авеню „Бърнс“. Господин Сътън бе настанил командния си пункт във все още сравнително невредимия ресторант „Джунгла“. Още по-приятно — двама от синовете на сеньор Тиге бяха избрали да останат в своето заведение-дом. Старецът изчезнал безследно на третия ден след нахлуването. Синовете му предпочитаха да не умуват над участта му, а да се съсредоточат върху готвенето.

Макар че куполът бе пръснат на късчета, птичките и насекомите бяха мъртви или избягали, а от водопадите бяха останали само застояли локви, храната си я имаше. Синовете на Тиге успяваха да превърнат дори стандартните дажби в нещо по-поносимо за устата.

Сътън изпухтя три пъти поред, щом видя тринадесетте души, които бе отписал от света на живите. В емоционално отношение направо падна през борда и дори веднъж погали Алекс по рамото — за спиндар това беше проява на истерична радост.

След това докладва.

Стен очакваше огромни загуби сред разнородната рота от техници и войници зад бюра. Повечето вероятно не бяха съвсем сигурни кой край на уилигъна да насочат към врага и дори не подозираха за някои тънкости в битието на пехотинеца, например необходимостта да не си подават главите по време на обстрел.

А равносметката гласеше: шестима убити, четиринадесет ранени.

— Таанците предприеха… ако това е правилната дума… много решителна атака през втория ни ден тук — разказваше Сътън. — Приложиха твърде глупава тактика. Изпратиха войници към нас на три вълни. Не сметнахме за необходимо да се целим много старателно. Дадоха стъписващи жертви, капитане. Направо стъписващи. След ден-два отново си опитаха силите срещу нас. Доста вяло. Оттогава при нас почти няма бойни действия. Изглежда, им вдъхваме ужас.

Стен изви вежда — таанците не изпадаха в ужас от нищо. Но все трябваше да има някакво обяснение.

Чу го от гвардейския сержант, който командваше придадената за поддръжка ракетна батарея.

— Сър, според нас таанците бяха решили, че просто ще прегазят вашите дечурлига, без да се обиждате. Втурнаха се напред тъпо и измряха. Следващия път само пробваха положението. После се притаиха. Взе да ни гложди любопитството, отидох с двама от моите хора и довлякохме пленник. Може би знаете, че за таанец това е страшно. Каза, че вашите хора не били пометени, защото всеки ги помислил за елитни бойци. Или за примамки.

— Какво?!

— Ами да ви го река иначе, капитане. Вашите хора излизат в патрул. Никой не им е казал, че трябва да си почернят лицата. Или пък да не се осветяват, да не пушат разни треволяци. Таанците подозирали, че им залагаме клопка и че вашите мърльовци имат страхотна подкрепа в резерв. Пък и оня таанец ни каза, че не било за вярване колко скапано си подредили позициите. Непременно трябвало да е някакъв капан. Май от другата страна някой е взел да мисли прекалено, а?

Стен се разсмя. Отбеляза си мислено да предаде цялата история на онзи, който заеме този участък от фронта. Питаше се как ли човекът ще приеме основния му съвет — не забравяй да кажеш на хората си да се преструват на тъпанари. Но дотогава имаше да умува как да прехвърли своята весела сган през вражеските линии в укреплението, което вероятно не съществуваше.

Предполагаше, че ще е доста интересно.