Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (45)

44.

Атаката срещу системата Калтор и Кавит не беше същинското начало на войната. Тя започна един И-час по-рано с нападение срещу Първичен свят и самия Император.

Почти едновременно с това хиляди таански кораби заръфаха Империята. Имаха различни задачи — нашествия, унищожаване на бази, сражения срещу флотове. В края на първата фаза таанците установиха, че са постигнали успех в осемдесет и пет процента от случаите. Този ден беше един от най-черните в историята на Империята.

Координирането на атаките беше извънредно сложно, защото таанците искаха да извлекат колкото се може повече полза от Деня на Империята. Формално мигът на възмездието настъпи с отброяването на една и съща набелязана секунда от часовника с амониев мазер, какъвто имаше в командната зала на всеки флагмански кораб.

Разбира се, в действителност настъпиха промени, защото всеки от световете на Империята използваше локално време. Пренареждаха графиците и вместваха атаките в достатъчно тесен интервал, за да не успее Империята да обяви бойна тревога.

Едва ли не още по-важно за таанците беше „моралното“ напасване. Незнайно защо те смятаха, че е напълно оправдано да започнат война без обичайните увъртания на все по-острите дипломатически заплахи, но пък е безчестие да не нанесат удар (според техния израз) „в гърлото на тигъра“.

Срещу Първичен свят.

Срещу Императора.

Имаше няколко причини да изберат Деня на Империята за начало на войната. Таанците предположиха правилно, че имперските военни ще са събрани накуп и настроени за отдих. Освен това при успех на нападенията бойният дух на имперските сили щеше да спадне неизбежно. И накрая в този ден от годината всеки знаеше къде е Императорът — приема гости в дома си.

А този дом представляваше уголемено копие на земния замък Аръндел — с двор отпред, дълъг шест километра и широк два, и заобиколен от парк с радиус петдесет и пет километра. Между стените с клиновидно сечение в двора бяха разположени най-важните елементи от администрацията на Империята. В самия замък бяха настанени не само Императорът, неговата охрана и многобройна прислуга, но и команден център, контролиращ цялата Империя. По-голямата част от необходимата техника бе монтирана дълбоко под Аръндел заедно с достатъчно запаси от въздух, вода и храна за оцеляване при обсада, проточила се цяло столетие.

Гостите, които Императорът очакваше, бяха неговите поданици. Веднъж в годината замъкът, обикновено недостъпен, отваряше врати, за да поднесе гигантско представление с оркестри, военни паради и игри. Да получиш покана или някак да изкопчиш билет за Деня на Империята в двореца беше белег за забележително постижение или финансови възможности.

Четири години бяха нужни на таанците, за да подготвят своето нападение срещу Аръндел. Единствената им възможност беше точен удар по определената цел — оставаше си немислимо да промъкнат флот или дори ескадра разрушители през зоната за сигурност около планетата.

Единствено в Деня на Империята въздушното пространство над Аръндел не беше затворено. Всяка въздушна машина в Първичен свят се наблюдаваше и всяко отклонение от разрешения маршрут привеждаше в готовност зенитните модули в двореца. При нахлуване в периметъра се отправяше електронно запитване и следваше атака. Не по-възможно беше да се доближиш до двореца по земята — единствената връзка между Аръндел и най-близкия град Фоулър беше скоростното пневмометро.

Освен в Деня на Империята…

Тогава използваха огромни войскови гравлихтери, за да превозват туристите от Фоулър до двореца. Спазваха се минимални мерки за сигурност. Разбира се, идентифицираха и претърсваха всички пътници. На самите лихтери даваха точен маршрут и график, оборудваха ги с опознавателна система „свой — чужд“, която поддържаше връзка с отдела за въздушна охрана на двореца.

Тези предпазни мерки правеха диверсията смехотворно лесна.

Дори да изглежда странно, таанците хем биха сметнали за безчестие да не нападнат Императора, хем предпочитаха да ползват маша за мръсната работа. „Честта“ в едно военизирано общество почти винаги напомня за цитат от Рабле: „Каквото и да сториш, туй ще е законът“.

Трима изключително предани таански имигранти, участници в революционното движение на Пограничните светове, доскоро ръководено от покойния Годфри Алейн, бяха подбрани и внедрени от таанското разузнаване още преди две години. Наредиха на единия да си намери незначителна службица в Соуард — космодрума на Фоулър. Вторият се нае като кръчмар. Третият бе приет като градинар от обитателите на разкошно имение, каквито имаше около територията на двореца. Той владееше превъзходно професията си — богатият търговец, при когото работеше, се хвалеше, че досега не е имал толкова усърден и съвестен градинар.

Нападението щеше да бъде извършено с ракета, и то специално конструирана за целта. Таанците с пълно основание допускаха, че дворецът има и противоатомна защита, затова обикновена ядрена бойна глава не би причинила пълно опустошение. В завършен вид ракетата имаше чудноват вид — дълга десетина метра и с такива повърхности, че за сензорите да изглежда като несравнимо по-голям от нея гвардейски гравлихтер.

В нея бяха монтирани две ядрени устройства. Таанската наука бе намерила начин да използва древния принцип на насочения заряд — ефекта на Мънро, и при атомните оръжия. Като материал за обвивката и конуса употребиха империум, в който обикновено поставяха Антиматерия Две — основния енергиен източник на цялата Империя. Зад първото устройство се намираха механизмите за управление, след това — второто устройство. Носът на ракетата беше остър и източен не заради съпротивлението на въздуха, а за постигане на желания резултат от взрива.

Освен механизмите за управление ракетата щеше да носи и копие от излъчвателя „свой — чужд“, какъвто щеше да има във всеки гравлихтер в Деня на Империята.

Няколко месеца по-рано внесоха ракетата на Първичен свят контрабандно на три отделни части и я превозиха до взет под наем склад, където таански учени я сглобиха и разположиха върху насочващата рамка за изстрелване.

На тримата таанци от Пограничните светове изобщо не бе казано къде се намира ракетата, само им дадоха указания в точния час да са на точното място с точните апарати в ръце.

Два дни преди празника таанецът, който се бе наел като бачкатор на товарна рампа в Соуард, инсталира мъничко уредче със закъснител в генератора на Маклийн на посочения му гравлихтер.

Един ден преди празника ръководителят на тримата мъже се качи в кораб, отлитащ към други звездни системи, и изчезна.

В единадесет преди обяд в Деня на Империята тримата мъже бяха по местата си.

Градинарят седеше пред пулта за управление на един от грависледовете, принадлежащи на неговия работодател. Никой в имението нямаше да забележи — двата контейнера с бинарен газ, отравящ кръвта, бяха премахнали тази опасност.

Другите двама се бяха качили върху една сграда в Соуард близо до точката за изстрелване — единият следеше времето по таймер, другият броеше гравлихтерите, излитащи към Аръндел.

Номер седем беше „техният“.

На площадката пилотът на повредения гравлихтер включи мощността. Машината се отдели от площадката, блъвна дим и се стовари обратно. Диспечерът изпсува и нареди на дежурния екип да качи пътниците в друг гравлихтер.

Върху сградата таймерът отброи до нула и първият мъж натисна един бутон на своя контролен уред. В склада избухнаха заряди и пробиха назъбена дупка в покрива. Модули на Маклийн запратиха ракетата във въздуха и се отделиха, щом двигателят Юкава се включи и тя се стрелна напред с максималната си скорост.

На километри оттам третият мъж също направи каквото трябваше. В уреченото време издигна грависледа право нагоре. Устата му пресъхна въпреки надеждата, че противовъздушните сензори на двореца ще реагират с малко закъснение.

И неговият контролен уред започна да писука — ракетата навлизаше в обсег. Той фокусира подобното на пушка устройство към Аръндел, който се виждаше смътно в утринната мъгла, и натисна един бутон. Лазер с малка мощност освети портала. Различно писукане го осведоми, че ракетата е засякла целта.

За тримата таанци задачата приключи. Бе им заповядано да избягнат залавяне и да стигнат до мястото за среща извън Соуард. Разбира се, таанското разузнаване нямаше намерение нито да ги прибере, нито да остави следи. И двата контролни уреда съдържаха по още един закъснител и експлозив. Секунди след сигнала на ракетата те избухнаха.

Никой не забеляза взрива, изпарил двамата таанци, които бяха хукнали към стълбата, но един дежурен офицер в Аръндел видя как грависледът се превърна в огнено кълбо и се стовари на земята. Ръката му вече се протягаше към бутона за тревога, когато автоматичните сензори отчетоха правилно, че доближаващият двореца гравлихтер превишава недопустимо скоростта си, и излъчиха шумно предупреждение.

Вечният император беше в покоите си и се оплакваше с ругатни пред командира на своите телохранители гурки, че е принуден да носи пълна парадна униформа и да си окачва какви ли не награди. Капитан Читаханг Лимбу го слушаше с половин ухо и се усмихваше сговорчиво. Още не можеше да свикне напълно със сегашния си пост. Преди да го назначат на предишната длъжност на Стен начело на обраната, той беше субадар. За пръв път в цялата история на Империята един гурка стигаше до толкова висок пост.

Тъкмо се радваше на спомена за празненството, което родното му селото бе уредило в негова чест по време на последния му отпуск, и алармата над главата му изрева като зъл дух.

Императорът подскочи и се убоде с иглата на поредния медал. Лимбу вече се виждаше размазано от бързане — набит кафяв силует, който плесна един бутон на кръста си и понесе с все сила Императора към отвора, внезапно зейнал в стената.

Каквото и да се случеше, той беше длъжен да изпълнява недвусмислени заповеди, в които нямаше място за влечението на гурките към разгорещени схватки.

Ракетата се заби почти безупречно. Тънкият нос се смачка, както бе предвидено, за да й позволи да увисне на място за една микросекунда. Насочената ударна вълна от първия атомен заряд разкъса защитата. Ракетата продължи да се нагъва и тогава избухна втората бомба.

И Аръндел, сърцето на Империята, изчезна в ядрото на новородено слънце.