Нора Робъртс
Ключът на познанието (20)

Двадесета глава

— А ние какво да правим? — Малъри се притисна към Флин. — Не можем просто да чакаме.

— Стойте близо до тях — каза Пит.

— Може би има още нещо. — Роуина седна на ръба на леглото с книгата в скута си. — Вече нарушихме клетвата. Едва ли нещо ще се промени, ако си позволим и друга волност.

— Тогава наблюдавай. — Той застана до нея. — Но заслужават шанс да се справят сами. Чети. — Сложи ръка на рамото й и сля силата си с нейната. — За да могат и другите да следят какво става.

Роуина кимна и отвори книгата на последната глава.

— „Докато тичаше нагоре по стълбите, страхът я стягаше в зловещата си хватка и сякаш правеше сенките в замъка още по-непроницаеми.“

 

 

Когато стигна до площадката, Дейна понечи да тръгне надясно. Имаше десетки стаи и стотици ниши, където би могла да се скрие. Но за колко време? Той щеше да я намери. Мракът не бе пречка за него. Дали щеше да я убие? Кейт се бе спасила накрая, но нейният противник бе човек от плът и кръв. Как би могла да разбере доколко светът, в който бе попаднала, е творение на Джордън, и доколко на Кейн? А може би до известна степен е плод на откъслечните й спомени за книгата, изопачени от собствения й страх? Щом чу трошенето на стъкла на долния етаж, рязко се завъртя и видя сянката на Кейн и дългия шал, който бе добил лек синкав блясък от лунната светлина.

Мъглата, вече студена и синя, запълзя нагоре по стъпалата към нея.

— Ще те намеря, Кейт — прошепна той с дрезгав глас. — Винаги те намирам.

„Думи на убиеца“, помисли си тя. Машинално изрече отговора, без да мисли.

— Няма да ти бъде толкова лесно, колкото с другите.

Обърна се и бързо изкачи следващата поредица стъпала.

„Трябва да спечеля дистанция“, трескаво си помисли тя. Докато я настигне, щеше да има време да проясни мислите си. Страхът замъгляваше разсъдъка й и ставаше все по-трудно да разграничава собствените си решения от тези на героинята. Оплете се в паяжини и едва не изпищя, когато полепнаха по лицето и косата й. Но необяснимо как инстинктивното човешко отвращение измести страха от съзнанието й и й помогна да възвърне способността си да разсъждава.

„Открий истината в неговите лъжи“, спомни си тя, когато от устата й започна да излиза пара.

— Аз съм Дейна! — извика тя. — Дейна Стийл, изчадие. Няма да спечелиш тази битка.

В широкия коридор отекна смях, вратите започнаха да се отварят и затварят с трясък, който ехтеше като изстрели, а студената мъгла продължи да пълзи по пода в мрака и достигна до краката й. Капките пот по гърба и слепоочията й се превърнаха в ледени кристали, докато навлизаше със залитане в страховит лабиринт.

Задъхана, тя се завъртя в кръг. Тук коридорите бяха безброй и всеки от тях изглеждаше километри дълъг като в кошмарен сън.

„Той променя историята — осъзна Дейна. — Добавя свои елементи, за да ме обърка. И успява, по дяволите.“

— Избирай — прошепна гласът му в съзнанието й. — Ако направиш неразумен избор, ще полетиш в бездна или ще изгориш. А ако се предадеш, това ще се окаже просто сън.

— Лъжеш.

— Тичай и рискуваш живота си. Спри и си спасена. Избирай — повтори Кейн и тя почувства допира на горещата коприна до шията си.

Ужасено сграбчи шала и докато го раздираше с нокти, одраска кожата си. Задушаваше се и се бореше с илюзията за затягаща се примка около врата й, а в главата й нахлуваше кръв като порой. След миг отново бе свободна и пред нея имаше само един коридор, който водеше до последното стълбище. От очите й се стичаха сълзи, докато бягаше натам. Хвана се за парапета, почувствала болка в удареното си коляно, и най-сетне се втурна към една врата. Сграбчи дръжката с хлъзгави пръсти. Бе задъхана и усещаше парене в дробовете и гърлото, когато, залитайки, излезе навън под сребристата лунна светлина.

Озова се на покрива на „Уоч“, високо над долината, където проблясваха светлини. В онези къщи спяха хора, сгушени на топло и спокойни. Познаваше ги, както и те нея. Приятели, роднини, любимият й. Но бяха толкова далеч от нея и от света, в който бе попаднала. Бе сама и нямаше къде да избяга. Затръшна вратата и потърси на каменния парапет нещо, с което да я залости. Ако можеше да задържи убиеца зад нея до разсъмване…

„Не, не убиеца, а Кейн.“ Там бе Кейн.

Тя бе Дейна, Дейна Стийл, и преследвачът й бе по-опасен от всеки убиец. Облегна се с гръб на вратата и се опита да я затисне с тежестта си. В този миг осъзна, че не е сама. Видя силует на жена с пелерина, обляна от светлина. Блясъкът на пръстените й изпращаше лъчи към каменните стени. Плащът й се развяваше от вятър, който не издаваше звук.

„Фантомът на замъка — помисли си тя и затвори очи за миг почивка на ума. — Образът, сътворен от Джордън.“

— Той идва. — Бе удивена колко спокойно прозвуча гласът й, когато знаеше, че по петите й е отмъстителен бог или психопат убиец, а пред нея — духът на покойница. — За да ме убие, да ме спре или да вземе душата ми. В крайна сметка, това е една и съща цел. Имам нужда от помощ.

Но силуетът не се обърна. Жената стоеше, загледана в горите, където преди двеста години любовта я бе погубила.

— Ти си творение на Джордън, а не на Кейн. В книгата помогна на героинята и това те освободи. Не желаеш ли да бъдеш свободна?

Фантомът мълчеше.

— Репликата на Кейт — каза си Дейна на глас. — Трябва да си я спомня. Какви бяха думите?

Докато ги търсеше в паметта си, вратата изведнъж се отвори и я повали върху каменните плочи.

— Тя не може да ти помогне. — Кейн поглади шала в ръката си, докато излизаше. — Образът й е само декор.

— Всичко тук е декор. — Дейна запристъпва назад като рак. — Всичко е измама.

— Все пак от раните ти тече кръв. — Посочи към ръката и шията й. — Нима и болката е измама? А страхът ти? — Усмивката му ставаше все по-широка, докато се приближаваше. — Ти беше достоен противник. Имаш проницателен ум и силна воля. Успя да промениш малки подробности от моята картина. Беше нужна голяма сила, за да си представиш стълбището. И още по-голяма, за да я накараш да се появи. — Посочи към силуета с пелерината. — Поздравявам те.

Дейна неволно разтвори устни за миг. Нима наистина си бе представила стълбището и вратата? Нима тя бе повикала призрака с волята си? Не, не вярваше в това. Бе започнала да се лута в паника.

Джордън. Той бе авторът на книгата, мъж с остър ум и силна воля. По някакъв начин се опитваше да й помогне. Проклета да бе, ако допуснеше да не успее.

„Аз съм Дейна — напомни си тя. — Както и Кейт, героинята на Джордън.“ Никоя от двете не би се изплашила накрая.

— Може би просто трябва да си представя как скачаш от този парапет и намираш ужасяващата си смърт.

— Все още съскаш като котка, заклещена в ъгъла. Мога да те оставя тук, погълната от книгата. Би трябвало да ми бъдеш благодарна. Книгите са най-голямото удоволствие за теб. — Наклони глава встрани, когато тя се изправи и потръпна от болка. — Или да повикам убиеца на сцената? Ще бъде интересно да гледам как се бориш с него, въпреки че в моята версия е възможно да не победиш. Както и да завърши битката, ще ми се стори забавно представление.

Шалът изчезна от ръцете му.

— Помниш ли какво изпитва тя, когато го чува да се изкачва по стълбите, и какво я обзема, когато разбира, че е попаднала в капан?

Дейна затаи дъх, щом чу бавни, приближаващи се стъпки.

„Той не може да ме принуди да направя нищо — напомни си тя. — Само да ме подведе.“

— Стомахът й се свива на топка от страх, когато разбира, че той е искал да дотича именно тук. Любимият й я вижда на лунната светлина, а до нея — фантома и убиеца. Отчаяно тича по площадката, но знае, че няма да стигне навреме.

— Ще стигне. Достатъчна е малка корекция.

Кейн се завъртя, когато през вратата изскочи Джордън. Силата на изненадващия удар го тласна към парапета.

— Ти нямаш място тук!

— Аз сътворих това място.

С цялата си ярост, Джордън стовари юмрук в лицето му. Почувства парене, сякаш докосна огън. Въпреки това се подготви да го стори отново, но бе вдигнат във въздуха и полетя назад към стената.

— Тогава умри тук.

В ръката на Кейн проблесна меч. Дейна се хвърли на гърба му и впи нокти и зъби в него като див звяр. Чу вой и когато отново отвори уста, осъзна, че се е изтръгнал от собственото й гърло. Той енергично я блъсна към Джордън. По лицето му имаше кръв от раните, които двамата му бяха нанесли.

Сърцето й затанцува.

— Ще разбереш какво е болка — извика му.

Кейн вдигна меча и очите му засвяткаха.

— А теб те очаква нещо по-жестоко. Кръвта ти ще изтече тук.

Но когато замахна, мечът сякаш се изпари и ръката му остана празна.

— Да видим дали боговете могат да летят — каза Джордън.

Двамата с Дейна се втурнаха напред. Пръстите им се преплетоха и слетите им ръце преминаха през изчезващия образ на магьосника. Надигна се струйка дим и на мястото му се появи бледосиньо сияние.

След миг вече бяха сами в лунната нощ.

— Аз ли го направих? — едва промълви Дейна. — Или ти?

— Не зная. — Джордън я прегърна, когато усети, че тя се олюлява, и заедно се отпуснаха на каменните плочи. — Все едно. Господи, пострадала си. От ръката ти тече кръв. Но успях да стигна до теб. — Притисна я към себе си. — Успяхме.

— Радвам се, че си тук. — Изтощена, Дейна склони глава на гърдите му. — Как дойде? Не те е довел той. Не те очакваше.

— Не е единственият бог във Вали напоследък. — Джордън повдигна главата й и притисна устни към слепоочието й. — Трябва да намерим пътя обратно, Дейна. Нямам нищо против да се потопя в една история, но това е твърде много.

— Приемам идеи. — „Почакай — заповяда си тя. — Почакай, докато всичко свърши.“ — Това е краят на романа. Героинята се бие със злодея и с малко помощ от призрака, който впрочем не направи нищо за мен, успява да го събори от покрива точно когато любимият й се втурва към нея. Следват целувки и задъхани обяснения в любов. После двамата гледат как фантомът изчезва, защото душата на жената най-сетне е освободена от последната си проява на човечност.

— Спомняш си книгата доста добре за човек, който я е чел преди шест години. — Джордън й помогна да се изправи и погледна към ръба на покрива. Силуетът с развята пелерина стоеше с лице към горите. — Тя не изчезва.

— Може би й е нужно още време. — Когато раздвижи краката си, болката в коляното й се усили толкова, че очите й се насълзиха. — По дяволите! Би могъл да съчиниш парче лед за крака ми.

— Почакай. — Загледан в призрака, Джордън пристъпи напред. — Роуина.

— В книгата не се казва Роуина. Името й беше… — Изведнъж Дейна замълча и ококори очи, когато жената се обърна и й се усмихна. — Но това е Роуина.

— Не можех да ви оставя сами. Не бихме му позволили да отнеме живота ви тук. Ще довършиш ли похода? — обърна се тя към Дейна.

— Щом стигнах толкова далеч, няма да се откажа. Щях да… — Дейна изведнъж замълча. — Ключът не е в книгата. Вече не е сред белите страници, изписани с черни букви, а тук. Станал е част от самата история, както и ние.

— Вече направих повече, отколкото ми е позволено. Мога само да попитам: Ще довършиш ли търсенето?

— Да, ще го довърша.

Роуина изчезна, не с дим и светлина като Кейн, а сякаш не бе стояла там.

— Какво знаем, по дяволите? — попита Джордън. — Да се върнем по някакъв начин в началото на книгата и да започнем да търсим. Думите, които ти си спомни, бяха от пролога.

— Не, не е нужно да се връщаме. Трябва ми само минута. — Дейна застана до стената и вдиша дълбоко. — Есенен дим във въздуха — заговори тя. — Съвършено кръгла луна, която изглежда като изрязана в небето. Всичко, дърветата, долината… Виж, ето я и реката, която криволичи, и повърхността на водата в нея проблясва на лунната светлина. Всички подробности са тук.

— Да, красива гледка. Да довършим работата си и да отидем да й се порадваме в нашия свят.

— Харесвам книгата ти, Джордън. Не искам да живея тук, но мястото е прекрасно. Точно както си го представях. Създаваш страхотни истории.

— Дейна, не издържам. Измъчвам се при мисълта, че лежиш у дома толкова бледа и студена. Изглеждаш като…

— Ниниан от портрета на Брад. Една броди… — Тя посочи към мястото, където бе стояла Роуина. — … друга очаква. Навярно става дума за Ниниан, или може би за мен. — Обърна се и протегна ръка. — Трябва ми ключът, Джордън.

Той втренчи поглед в нея.

— Скъпа, ако беше у мен, отдавна да съм ти го дал.

— Винаги е бил в твоите ръце. Просто не си го знаел. Аз съм ключът, а ти си свързан с мен. Опиши го, Джордън. Сложи го в ръката ми и да си вървим.

— Добре. — Джордън се опита да изгради образа в съзнанието си. Щом докосна лицето й, видението изплува. — Тя стоеше, обляна от лунна светлина. Влюбена богиня, с тъмни, загадъчни очи. Може би той я обичаше откакто се бе родил, не бе сигурен в това. Но знаеше, че ще я обича до края на живота си. Тя се усмихна — продължи Джордън, когато видя устните на Дейна да трепват — и протегна ръка към него. На дланта й блестеше нещо малко и златно. Ключът, който бе търсила, за който се бе борила. Беше стар, но лъскав и излъчваше надежда за бъдещето. Издължената му част бе гладка пръчица, а на кръглата бе гравиран странен символ, подобен на преплитащи се спирали, стар като света.

Дейна почувства тежестта и формата му върху дланта си. Стисна го в шепа и подаде свободната си ръка на Джордън.

— Той ще ни отведе обратно — каза тя — за епилога.

 

 

Отвори очи и примигна при вида на лицата, надвесени над нея. Най-близо бе брат й.

— Леля Ем.

— За бога, Дейна.

Той я сграбчи в прегръдката си и се залюля заедно с нея.

— Ох. — Дейна се засмя, когато я притисна така силно, че щеше да строши ребрата й. — Кротко. Вече имам предостатъчно контузии.

— Ранена ли си? Къде?

— Ако я пуснеш за миг, ще се погрижа за нея.

Роуина докосна рамото на Флин.

— Открих ключа.

— Да, зная. Ще ми го повериш ли за малко?

— Разбира се. — Дейна без колебание го пъхна в ръката й. Посегна към Джордън и се усмихна на приятелите си. — Страхотно пътешествие.

— Изплашихте ни до смърт. — Малъри преглътна сълзите си. — И двамата.

— Има рани по лицето. Пострадала е — каза Зоуи и се приближи. — Ръката й кърви. О, цялата й шия е в драскотини. Къде има бинт?

— Няма нужда от това, мамче — успокои я Пит.

— Порязах се, докато влизах в „Пийк“, тоест в „Уоч“. Коляното ми е подуто. Колкото и да бе страшно, трябва да призная, че… беше вълнуващо. Бях… — Дейна замълча и учудено сведе поглед към крака си. Болката изчезна в мига, в който Роуина обхвана коляното й. — Господи, вече не чувствам нищо.

— Може би, но дори и така да е, това би ти се отразило добре. — Брад й подаде чаша. — Запомнил съм къде държиш брендито — каза той, наведе се и докосна устните й със своите. — Добре дошла отново у дома, скъпа.

— Радвам се, че се върнах. — Тя отпи голяма глътка и подаде чашата на Джордън. — Има много за разказване.

— Искаш ли да си починеш, или ще имаш сили да дойдеш в „Пийк“ още тази вечер, за да завъртиш ключа?

Вгледа се в лицето на Роуина, докато докосваше одрасканата й буза.

— Нима можете да чакате?

— Изборът е твой. Винаги е бил.

— Е, ще събера сили. — Дейна хвърли поглед към часовника и зяпна от изненада. — Девет? Как е възможно все още да е девет часа? Струва ми се, че съм била там дни наред.

— Шестдесет и осемте най-дълги минути в живота ми — каза Флин. — Ако си готова да отидеш тази вечер, идваме с теб.

— Трябва да се обадя на детегледачката. — Зоуи се изчерви, когато привлече вниманието на всички. — Зная, че е глупаво да се безпокоя, но…

— Няма нищо глупаво в това да се тревожиш за детето си. — Роуина стана. — Ние с Пит ще вземем ключа и ще ви чакаме.

— Ако има проблем с детегледачката — каза Брад, — аз ще постоя при Саймън. Ти трябва да присъстваш на ритуала.

— Е, добре. — Смутена, Зоуи тръгна към вратата. — Сигурна съм, че госпожа Хенсън няма да има нищо против да остане до малко по-късно. Все пак благодаря. Само ще й се обадя.

— Тръгваме, когато Зоуи е готова. — Дейна се обърна към Роуина и Пит, но те вече бяха изчезнали. — Господи, как го правят? Пуф, и ги няма.

— Биха ни спестили пътуването, ако ни бяха взели със себе си. — Джордън закачливо плъзна пръсти по лицето и шията й. Драскотините бяха напълно заличени. — Сигурна ли си, че ще можеш?

— Нямам търпение. Ще ви разкажем всичко, когато пристигнем в „Пийк“. Ще се успокоя едва когато ключът влезе в ключалката.

 

 

В стаята с портрета им сервираха ароматно кафе и дребни сладки, докато Дейна и Джордън се редуваха да разказват за случилото се през онези шестдесет и осем минути.

— Действала си много разумно. Как успя да запазиш самообладание?

— На моменти го губех. Бях объркана и изплашена, а той правеше промени, за да ме подмамва. Стана доста по-леко, когато осъзнах, че Джордън или е там, или също манипулира нещата по някакъв начин. Лабиринтът, в който Кейн искаше да се загубя, изведнъж изчезна и от този миг всичко бе различно.

— Никак не ми хареса редакторският му принос. — Джордън хвана ръката й и я целуна точно над рубина. — Освен това реших, че героят трябва да има по-активна роля в съдбоносната битка.

— Никакви възражения.

— Мислите ли, че сте го убили — попита Малъри, — когато сте го съборили от покрива?

— Не. Той просто се изпари. — Дейна махна с ръка към Роуина и Пит. — Също като тях преди малко.

— Но го наранихме — намеси се Джордън. — Не само засегнахме гордостта му. Почувства болка от удара ми, както и когато Дейна се опита да го одере жив. Потече кръв. Щом кърви, значи може и да бъде убит.

— Не напълно. — Пръстените на Роуина заблестяха, докато наливаше кафе. — За нас смъртта е нещо различно. Част от същността ни остава. В дърветата, камъните, водата и въздуха.

— Но може да бъде победен — настоя Джордън. — Може да бъде… лишен от силата си.

— Да — тихо потвърди тя. — Може би това ще стане.

— Оттеглил се е. — Брад повдигна чашата си. — Избягал е, защото не е бил готов да се бори с двама ви наведнъж.

— Можеше да ни съсече с меча, който се появи в ръката му. Мисля, че сме задължени на Роуина — каза Дейна.

— Няма право да пролива кръвта на смъртни, както и да отнема живот. Не биваше да бъде допуснато за нищо на света. Не знаем как дръзна да опита, но ако отново си го позволи, ще сторим всичко, на което сме способни, за да го спрем.

— Какви могат да бъдат последиците за вас? — попита Брад.

— Поемаме отговорността — решително заяви Пит. — Готови сме да ги понесем.

— Рискувате да останете в този свят завинаги, нали? — Бе го проумял, когато бе успял да освободи съзнанието си от страха за своите приятели. — Нарушихте клетвата и е възможно да нямате право да се завърнете дори ако и третият ключ бъде намерен и душите на трите дъщери бъдат освободени. Ще продължите да живеете в нашето измерение като в капан, от който никога не ще се измъкнете.

— Не е честно. — Изражението на Роуина издаде, че това е истина, и накара Зоуи да скочи на крака. — Не е справедливо. Не бива да става така.

— Боговете невинаги са справедливи и често постъпват нечестно. — Трогната от застъпничеството на Зоуи, Роуина стана. — Ние направихме избора си. Би могло да се каже, че и за нас настъпи часът на истината. Е, ще изпълниш ли последната си задача?

Протегна ръка към Дейна и й подаде ключа.

„Странно“, помисли си Дейна. Краката й се подкосиха, но остана права и тръгна към нея.

— Каквото и обещание или правило да си нарушила, направила си го, за да спасиш живота ни. Ако бъдеш наказана за това, ако вашият свят има такива закони, по-добре е да останете в нашия.

— Нямаше да има ключалки, ако ги бях наблюдавала по-зорко. Те са невинни, Дейна, и страдат заради моята слабост.

— Докога трябва да плащате?

— Докато бъдат освободени, дори по-дълго, ако законът повелява. Вземи това и отвори втората ключалка. Ще им дадеш надежда, както и на мен.

Пит извади стъкленото ковчеже и сините сияния в него затанцуваха. Внимателно го постави на масата и застана от едната страна като страж, а Роуина от другата. Докато гледаше светлините, сърцето на Дейна се сви. Бяха останали две ключалки и тя пъхна ключа в едната от тях. Почувства как златото се затопли и по пръчицата пробягна искра, която достигна до пръстите й, когато завъртя китката си. Чу щракване и звук, подобен на тиха въздишка, след която трите сияния заподскачаха. С мигновен проблясък и ключът, и ключалката се стопиха и изчезнаха. На стъкления затвор остана само една ключалка.

Роуина се приближи и целуна Дейна по двете бузи.

— Благодаря ти, че използва ума си.

Обърна се и се усмихна на Зоуи.

— Явно идва моят ред.

Чашата й изтрака в чинийката и тя я остави.

— Ще дойдете ли всички в седем вечерта преди новолуние?

— Преди новолуние? — повтори Зоуи.

— В петък в седем — напомни й Брад.

— Е, добре.

— Ще доведеш ли сина си? Обичам децата и бих искала да се запозная с него.

— Саймън? Не желая да го излагам на риск.

— Аз също — увери я Роуина. — Само ще се запозная с него и ще направя всичко възможно да бъде защитен. Няма да се спра пред нищо, за да предотвратя всяка заплаха. Обещавам ти.

Зоуи кимна.

— Ще бъде впечатлен от тази къща. Никога не е виждал такава.

— Нямам търпение. Дейна? Мога ли да разменя няколко думи с теб насаме?

— Разбира се.

Роуина протегна ръка и я поведе към вратата.

— Казвала ли съм ти колко съм възхитена от това, в което си превърнала къщата? — Дейна огледа разноцветните мозайки на пода, копринените драперии и лъскавите мебели. — Особено сега, след като видях как би могла да изглежда, ако не бъде добре стопанисвана.

— Скоро ще стане твоя.

— Все още ми е трудно да го повярвам.

— Особено държа да ти покажа една стая.

Роуина застана пред голяма двукрилна врата и я отвори. Дейна бе въведена в истински рай за една любителка на книгите. Библиотеката бе с висок таван и подиум с красив резбован парапет. В камина от розов гранит пращеше огън и светлината на пламъците се отразяваше в лакирания паркет. Куполовидният таван бе изрисуван с герои от най-романтичните приказки. Дългите коси на принцесата, затворена в кула, се спускаха през прозореца, принцът тъкмо събуждаше Спящата красавица с целувка, а Пепеляшка обуваше изящната кристална пантофка.

— Невероятно — прошепна младата жена. — Повече от невероятно.

Големите, дълбоки кресла и дивани бяха тапицирани с кожа в цвета на добър портвайн. Масите, килимите и творбите на изкуството също бяха малки съкровища, но Дейна бе покорена от книгите. Бяха стотици, може би хиляди.

— Знаех си, че ще ти хареса — засмя се Роуина. — Погледът ти издава блаженство, сякаш си с умел любовник.

— Нормално е да ти се възхищавам, защото си богиня, но това е върхът на всичко. Кланям ти се.

Истински доволна, Роуина се настани на страничната облегалка на едно кресло.

— Когато Малъри завърши своето изпитание, й предложих подарък по неин избор. Всичко, което бих могла да й дам. Сега предлагам същото и на теб.

— Сключихме сделка. И двете изпълнихме своята част.

— Тя каза същото или нещо подобно. Дадох й портрета, който е нарисувала, докато е била в плен на Кейн. Зарадва се. Какво ще кажеш тези книги да бъдат твои? Надявам се да им се наслаждаваш, когато станеш господарка на това място.

— Всичките?

— Да — отвърна Роуина в нов изблик на смях. — И всичко останало. Ще приемеш ли?

— Иска ли питане? Благодаря. — Дейна пристъпи към рафтовете и изведнъж спря. — Не, ако започна да ги разглеждам, няма да изляза от тук две-три години. Ще се грижа много добре за тях. Тази стая ще бъде като съкровищница.

— Зная. Е, прибирай се у дома с любимия си. Нека те закриля тази нощ.

— Ще тръгваме. Ти вече ми направи подарък — каза тя, преди да излезе. — Върна ми Джордън.

— Ти го прие отново. Това е съвсем различно. — Роуина замълча, когато стигнаха до стаята с портрета. — Твоят воин е голям красавец.

— Да.

Дейна се загледа в него, докато се обръщаше. Очите му срещнаха нейните и на устните му бавно се появи усмивка.

— Виждаш ли този поглед? — прошепна тя на Роуина. — Кара ме да се разтапям. Ако знае, би могъл да го използва, за да изпълнявам всичките му желания.

— На какво се усмихвахте двете с Роуина, докато идвахте към мен? — попита Джордън.

— Наша малка тайна. — Вместо да отвори вратата на колата, тя премина край нея и се обърна да погледа „Пийк“. — Всичко това ще бъде наше. Не мога да свикна с тази мисъл. Ще живеем тук, Джордън.

Той застана зад нея, обви ръце около талията й и я притегли към себе си.

— Ще бъдем щастливи. Тази къща заслужава да бъде изпълнена с щастие.

С въздишка Дейна наклони глава и притисна устни към бузата му.

— Аз вече съм щастлива.

Отдалечиха се от „Пийк“ и никой от двамата не забеляза силуета с пелерина на бледата светлина на лунния сърп.

Тя ги проследи с поглед и им пожела всичко добро. Обърна се, когато нейният воин докосна рамото й. Притисна лице към гърдите му и заплака за това, което бе и което би могло да бъде.