Нора Робъртс
Ключът на познанието (16)

Шестнадесета глава

Донесе й карамфили. Любимите й цветя бяха лалетата, но не се намираха през този сезон. Бе обичала всички прости цветя — лалета и нарциси, диви рози и маргаритки. Карамфилите му се струваха скромни и нежни, в старомоден розов цвят. Би им се зарадвала и би ги натопила в красивата си ваза, коледен подарък от майка й преди доста години. Не се бе сетил да купи нещо, в което да ги сложи, но и опаковката от цветарския магазин щеше да свърши работа.

Мразеше гробището. Множеството плочи и кръстове, които сякаш изникваха от земята, му напомняха за нива, засята от смъртта. Имената и датите навяваха мисли за живота на хората, които лежат тук, и същевременно за неизбежната съдба, която очаква всеки.

„Мрачни мисли“, каза си той. Нормално бе да го споходят на това място. Тревата бе изсъхнала и на най-отъпканите места пръстта бе оголена, а покрай плочите стърчаха неокосени плевели. Други хора бяха донесли цветя за покойните си близки и част от тях вече бяха избледнели и увехнали. Някои решаваха проблема с отдаването на почит на мъртвите, като прикрепяха изкуствени цветя към плочите, но ярките им цветове издаваха фалш.

„По-скоро лъжа, отколкото възпоменание“, помисли си той.

На изток имаше малка горичка, която пазеше завет, а на запад — слънчев склон, но тук, в северния край, бе ветровито и доста хладно.

Преди няколко години бе поставил плоча от гладък бял гранит. Тя би сметнала това за излишно разточителство, но бе почувствал нужда да направи нещо.

Бе издълбано името й, Сюзън Лий Хоук, и продължителността на живота й — едва четиридесет и шест години. Отдолу със старинен шрифт бе изписано посвещение, перифраза от стих на Емили Дикинсън: „Надеждата намира дом в душата“.

Тя никога не бе губила надежда. През целия си живот бе убедена в силата на надеждата и вярата, съчетани с упорита работа. Дори когато красотата й бе повехнала от болестта и бе станала кожа и кости, не бе престанала да храни надежда.

„За мен“, каза си Джордън сега. Бе вярвала в него и го бе обичала безрезервно. Приклекна, за да остави цветята на гроба й.

— Липсваш ми, мамо. Липсват ми разговорите с теб и смехът ти. Липсва ми погледът, който ми даваше да разбера, че съм загазил. Когато бях в беда, ти беше до мен. Винаги до мен.

Вгледа се в издълбаните думи. Сториха му се твърде тържествени. Тя бе просто Сю. Скромната, пряма Сю.

— Зная, че ти не си тук. Сложих това само за да напомня на хората, че си живяла в този град и си била обичана. Понякога усещам присъствието ти и чувството е толкова силно, че ми се струва, че когато се обърна, ще те видя зад себе си. Ти вярваше в тези неща, в безсмъртието на истинската ни същност. — Изправи се и пъхна ръце в джобовете си. — Питам се каква е моята. Провалих се. Само в едно отношение, но направих съдбоносна грешка. Постигнах единственото, което винаги съм желал, и загубих нещо, от което не осъзнавах колко много се нуждая. Може би това е справедливостта във вселената. Може би човек не може да има всичко. Но зная как би ме погледнала ти.

Плъзна поглед по възвишенията, които майка му винаги бе обичала, и бе привлечен от ярката синева над все още искрящите корони на дърветата.

— Не зная дали мога да поправя стореното. Не зная дори дали има смисъл да опитам. — Затвори очи за миг. — Тук изпитвам болка. Мисля, че е нормално. — Допря пръсти до устните си, а после ги прокара по камъка. — Обичам те. Ще дойда отново.

Обърна се и видя Дейна. Стоеше на отсрещната страна на улицата и го гледаше.

„Изглежда толкова тъжен“, помисли си тя. Сякаш мъката бе свалила защитната му броня и бе разкрила чувствата, които се таяха зад нея. Мъчително бе да го вижда толкова уязвим и да осъзнава, че е прекъснала нещо твърде лично. Чудеше се как да го заговори, докато вървеше през тревите, за да застане до него край гроба на майка му.

— Извинявай. Не исках… да те смущавам — започна тя. — Затова чаках там.

— Не се безпокой.

Дейна сведе поглед към плочата и свежите цветя. Хрумна й какво да каже.

— С Флин идваме тук веднъж в годината. — Прочисти гърлото си. — При баща му, моята майка… и твоята. Идваме веднага щом падне първият сняг. Тогава всичко е толкова спокойно, бяло и чисто. Носим й цветя. — Вдигна очи и забеляза, че той я гледа втренчено. — Помислих си, че за теб ще бъде утеха да чуеш, че й носим цветя, когато дойдем.

Джордън не отвърна, но очите му казаха всичко. Сведе глава и долепи чело до нейното. Останаха така, мълчаливи и неподвижни, докато венчелистчетата на розовите карамфили трептяха от вятъра.

— Благодаря. — Той бавно се изправи, сякаш се боеше, че нещо в него ще се счупи. — Благодаря ти.

Дейна кимна и двамата отново замълчаха, загледани в хълмовете.

— За първи път идвам тук, откакто пристигнах в града — сподели Джордън. — Никога не зная какво трябва да прави човек на такова място.

— Това, което си направил. Карамфилите са чудесни. Скромни.

Той тихо се засмя.

— Да, точно тази мисъл ме накара да се спра на тях. Защо си тук, Дейна?

— Исках да ти кажа нещо. Може би тази сутрин се държах нечестно.

— Ако целта ти е да останем приятели, може би е по-добре да почакаш няколко дни.

— Не точно. Не зная дали моментът и мястото са подходящи — започна тя, — но след тирадата на Малъри преди малко осъзнах, че има право и че дължа и на теб, и на себе си нещо по-добро от начина, по който се разделихме.

— Карам те да страдаш. Беше изписано на лицето ти. Не искам да те наранявам, Дейна.

— Твърде късно е. — Тя повдигна рамене и отново ги отпусна. — Ти постъпи безразсъдно с мен, Джордън. Безразсъдно и жестоко. Много пъти съм си представяла как ти го връщам, но сега осъзнавам, че всъщност не желая това. След моята безразсъдна и жестока постъпка тази сутрин и аз не се почувствах по-добре от теб.

— Защо го направи?

— Снощи се върнах в спомените си благодарение на Кейн. — Ругатнята, която той изрече, я накара да се намръщи. — Не бива да използваш такъв език на гроба на майка си.

Необяснимо защо, тази реплика най-сетне го накара да се отпусне.

— Често е чувала подобни думи.

— Въпреки това.

Джордън сви рамене и жестът й напомни за момчето, в което се бе влюбила. Това накара сърцето й да подскочи.

— Къде те отведе?

— Върна ме в деня, когато ти събираше багажа си, за да се преместиш в Ню Йорк. Преживях го отново и същевременно наблюдавах случката. Беше странно, но не по-малко мъчително, макар да знаех, че гледам повторение на сцената. Сякаш имаше огледало и виждах всичко отстрани, но и участвах в него. Всяка изречена или премълчана дума ми причини толкова болка, колкото когато се случи.

— Съжалявам.

Тя вдигна очи към лицето му.

— Вярвам, че е така. Иначе нямаше да бъда тук, вместо да изгоря чучело с твоя образ. Но трябва да разбереш, че отново изживях болката. Мисля, че от уважение към себе си трябва да прекратя тази връзка. Не искам отново да остана с разбито сърце, когато си тръгнеш, а не мога да бъда с теб, без да изпитвам силни чувства. Може би ще запазим приятелството си, а може би не. Но не можем да имаме интимна връзка. Дойдох, за да ти обясня.

Когато Дейна се отдръпна от него, той сложи ръка на рамото й.

— Ще повървиш ли с мен?

— Джордън…

— Нека просто повървим заедно няколко минути. Ти каза това, което искаше да кажеш. Моля те да ме изслушаш.

— Добре.

Тя пъхна ръце в джобовете си, за да ги стопли, а и да избегне допир до неговите.

— Не можах да понеса скръбта, когато майка ми почина.

— Не зная как човек може да я понесе. Моята майка е погребана ето там. — Повдигна ръка, за да му покаже. — Не си я спомням. Не помня как съм я загубила. Но ми липсва и понякога се чувствам предадена. Имам нейни вещи. Баща ми е запазил любимата й блуза, някои бижута и снимки, и ми е приятно да ги разглеждам. Фактът, че съм била твърде малка, за да я запомня, не означава, че не разбирам какво си преживял. Ти не ми позволи да ти помогна.

— Права си. Не ти позволих. Не знаех как би могла.

Хвана ръката й, когато я видя да се олюлява на неравната пътека, и отново я пусна, докато вървяха към дърветата.

— Толкова я обичах, Дейна. Когато нещата са нормални, човек не си дава сметка. Не се буди всяка сутрин с мисълта: „Господи, колко обичам майка си“. Но бяхме неразделни.

— Зная.

— Когато баща ми ни напусна… и аз не си го спомням много добре. Но помня, че тя беше като скала. Не студена и коравосърдечна, а просто непреклонна. Работеше неуморно на две места, докато изплати оставените от него дългове. — Дори сега гласът му издаде огорчение. — Сигурно е била изтощена, но винаги намираше време за мен. Не само да ми приготви нещо за ядене и да изпере ризите ми, а да бъде до мен.

— Зная. Интересуваше се от всичко, което правиш, без да ти се бърка. Понякога си представях, че е моя майка.

Джордън срещна погледа й.

— Така ли?

— Да. Нали не мислиш, че съм се навъртала до вашата къща само за да дразня теб, Флин и Брад? Обичах да идвам при нея. Имаше излъчване на добра майка и много се смееше. Гледаше те, понякога крадешком, без да знаеш, и очите й издаваха безкрайна обич и гордост. Искаше ми се да имам майка, която да ме гледа така.

Бе трогнат от тези думи и прокрадналото се огорчение изчезна.

— Никога не ме е разочаровала. Нито веднъж. Четеше всичко, което пишех, дори когато бях дете. Запази първите ми съчинения и често казваше, че когато стана известен писател, хората ще се надпреварват да се доберат до най-ранните ми творби. Не зная дали щях да стана писател, ако не беше тя, с непоколебимата си вяра в мен.

— Много би се гордяла с това, което си постигнал.

— Не доживя да види първата ми публикувана книга. Държеше да уча в колеж. И аз имах желание, но мислех да изчакам няколко години, докато припечеля малко пари. Тя настоя, убеди ме колко е важно за нея и отидох да следвам.

Джордън замълча и проследи с поглед един облак, който закри слънцето.

— Изпращах пари у дома, но не бяха достатъчно. Не можех да спестявам много. Не си идвах често. Все не намирах време. Откривах толкова нови неща. После заминах на специализация. Доста години не бях до нея.

— Не бъди твърде жесток със себе си.

— Нима не е истина? Тя винаги поставяше мен на първо място. Бих могъл да се върна при нея по-рано, да изкарвам повече пари в сервиза и да облекча положението й.

Дейна го потупа по рамото и го накара да се обърне с лице към нея.

— Тя не искаше такъв живот за теб. Знаеш го. Искрено се радваше, че пишеш, и много се вълнуваше, когато твои разкази излизаха в списанията.

— Можех да пиша и тук. Когато най-сетне си дойдох, продължих. Изградих сюжет за книга и творях като луд вечер след работа. Когато ти не беше край мен да замъгляваш разсъдъка ми. Вярвах, че ще получа всичко. Пари, слава, уважение. — Говореше припряно, сякаш нямаше търпение да изрече думи, които отдавна напираха в него. — Щях да я измъкна от онази занемарена къща, да купя красив дом за нея на някой хълм и никога вече да не й се налага да работи. Би могла да се занимава с градинарство, да чете или да прави каквото поиска. Щях да се погрижа за нея. Но не можах. Беше твърде късно.

— О, Джордън, нямаш никаква вина за това.

— Не става дума за вина. Тя се разболя. Бях прекарал дълго време далеч от нея и най-сетне се върнах, готов да й се отплатя за всичко. Но болестта й ми попречи. „Малко съм уморена — казваше. — Лека болка. Остарявам.“ И се смееше. Не отиде да се прегледа навреме. Парите не стигаха, беше трудно да се измъкне от работа. Когато отиде на лекар, вече бе късно.

Дейна не се сдържа и хвана ръката му.

— Беше ужасно и за двама ви.

— Не обърнах внимание, Дейна. Бях заслепен от амбиции за собствения си живот и не забелязвах, че е болна, докато… Господи, един ден ме накара да седна и ми каза какво са открили в нея.

— Глупаво е да се самообвиняваш. И тя би ти казала същото.

— Може би, и бих го преодолял. Но докато траеше всичко, а и после… Стана толкова бързо, месеците отлетяха неусетно. Лекарите, болниците, операциите, химиотерапията. Не знаех как да се грижа за нея…

— Почакай. Успокой се. Ти се грижеше. Седеше до леглото й и й четеше. За бога, Джордън, дори я хранеше, когато вече не можеше сама. Тогава ти й беше опора. Виждах го.

— Дейна, бях изплашен и ядосан, а не можех да й го кажа. Таях го в себе си, защото не знаех какво друго да правя.

— Беше едва двадесетгодишен, а сякаш целият свят около теб рухваше.

Докато изричаше тези думи, Дейна осъзна, че всъщност навремето не го бе разбирала напълно.

— Чезнеше пред очите ми, а не можех да сторя нищо. Когато знаехме, че умира, и болките й бяха непоносими, последните й думи бяха, че съжалява, че трябва да ме остави. Каза, че откакто съм се родил, не е имало ден, в който да не се е гордяла с мен и да не е благодарила на Бога, че ме има. Не издържах. Избухнах в плач. След миг вече си бе отишла. Не зная дали успях да се сбогувам с нея и да й кажа, че я обичам. Не помня какво съм казал и какво съм направил.

Обърна се и тръгна обратно към камъните, които се издигаха сред изсъхналата трева.

— Беше уредила всичко и трябваше само да изпълня волята й, стъпка по стъпка. За опелото, роклята, с която бе пожелала да бъде облечена, музиката, поръчана от нея. Имаше застраховка. Беше заделяла пари всеки месец, бог знае как. Стигнаха, за да покрия неплатените сметки и да преживявам на първо време.

— Ти беше всичко за нея. Искала е да ти даде сигурност.

— Да, направи го, доколкото бе по силите й. Не можех да остана тук, Дейна. В онази къща щях да чувствам скръб всеки път, когато си поема дъх. Не можех да продължа да живея в този град, където на всяка крачка щях да срещам познати. Някои биха казали, че обстановката, с която човек е свикнал, носи утеха, но мен ме изпълваше с болка. Понякога ми се струваше, че се задушавам, а в следващия миг сякаш щях да избухна. Трябваше да се измъкна. Да погреба част от болката, както погребах нея.

— Тогава не сподели това с мен.

— Не можах. Дори и да можех да го изразя с думи, не бих ги изрекъл. Не твърдя, че съм бил прав. Но това е истината. Трябваше да постигна нещо, а тук беше невъзможно. Или така ми се струваше, но каква е разликата?

— Трябваше да заминеш — промълви тя. — Иначе не би станал човека, който си сега.

Защо й бе нужно толкова време да го осъзнае?

— Не бях доволен от живота, който водех тук, и се боях от това, в което бих се превърнал, ако останех. Виждах се на работа в сервиза ден след ден, година след година, отхвърлил всичко, което тя желаеше за мен, защото не мога да го постигна. Бях така обсебен от гнева и мъката, че нищо друго не ме интересуваше. — Отново застана до гроба на майка си и се загледа в цветята. — Не знаех, че ме обичаш. Едва ли бих постъпил другояче, но наистина не знаех. Ти винаги изглеждаше толкова силна и самоуверена, държеше се толкова нехайно, че не виждах какво става дълбоко в теб. — Посегна да отмести кичур коса от лицето й, а после отново отпусна ръката си. — Може би не съм искал. След онова, което се случи с нея, се страхувах да обичам някого. Но те нараних и го направих съзнателно. Защото за мен беше по-лесно да си тръгнеш сърдита. Сега се срамувам и съжалявам. Ти не го заслужаваше.

— Не зная какво да кажа. Дано това помогне. Разбирам колко ти е трудно да бъдеш откровен сега.

— Не плачи, Дейна. Сърцето ми се къса.

— Не зная как иначе бих преживяла тези мигове. — Но тя изтри сълзите си. — Бяхме млади, Джордън. И двамата допуснахме грешки. Не можем да променим миналото, но можем да го изясним и да се опитаме отново да бъдем приятели.

— Вече сме зрели хора и трябва да мислим за днешния ден. Щом искаш приятелство, така да бъде.

— Добре.

Дейна колебливо се усмихна и му подаде ръка.

— Има още нещо, което трябва да знаеш. — Притисна пръстите й в ръката си. — Влюбен съм в теб.

— О… — Сърцето й се разтуптя още по-силно. — Господи.

— Не можах да те забравя. Сякаш чувствата, които изпитвах към теб преди години, са пуснали корени. Времето минаваше и се опитвах да ги изтръгна, но не умираха. Идвах на гости на Флин и щом те зърнех отново и подхвърлеше някоя хаплива реплика, онова, което поникваше от тези корени, се подаваше по-високо над земята.

— По дяволите, Джордън.

Каквото и да му костваше, трябваше да изрече думите докрай.

— Последния път, когато почуках на вратата на Флин и ти отвори, то изведнъж порасна с няколко метра и се уви около врата ми като примка. Влюбен съм в теб, Дейна. Не можах да убия тази любов. Затова сега изливам душата си пред теб. Сърцето ми е в твоите ръце. Прави с него каквото желаеш.

— Какво мислиш, че ще направя, глупчо? — Хвърли се в прегръдките му. Облекчение, радост и вълнение нахлуха в нея като порой, когато Джордън зарови лице в косите й. — Дори не се надявах да го кажеш.

 

 

Първото, което Дейна чу, когато отново влезе в сградата на „Малки удоволствия“, бе скандал.

„Един от съществените елементи на съвместния живот“, помисли си тя. Нададе ухо към помещението, от което се чуваше говорът, и даде знак на Джордън да мълчи.

— Няма да пострадам. Отлично зная как се работи с електрическо ренде. Просто не позволяваш на никого да си играе с твоите неща.

— Първо, това не е играчка. — Въпреки спокойния тон, в думите на Брад се долови такова раздразнение, че Дейна едва не изсумтя. — Второ, щом свърша с тази част… Вече щеше да бъде готова, ако ти не ми натякваше…

— Не натяквам — бе троснатият и злобен отговор на Зоуи.

Дейна дръпна ръката на Джордън.

— Влез в ролята на рефер — прошепна тя. — Трябва да поговоря с Малъри.

— Не може ли аз да поговоря с нея?

— Истински мъжкар не би се страхувал да…

— О, престани.

Прегърбен, с провлачена походка и ръце в джобовете, Джордън тръгна натам, откъдето идваха гласовете.

Дейна потърка ръце в якето си.

— Този номер винаги действа.

Въздъхна и уверено се отправи в обратната посока, готова да понесе заслужено мъмрене.

Стените на главното помещение от галерията вече бяха завършени и изглеждаха чудесно. По радиото звучеше музика и Малъри пееше заедно с Бони Райт.

Когато влезе, Дейна я видя да се поклаща в такт, докато плъзга валяка нагоре-надолу.

— За да поддържаш ритъма ли си го пуснала толкова силно, или за да заглушиш сексуалното напрежение от другата страна на коридора?

Малъри се обърна и свали валяка, за да отпочинат ръцете й.

— По малко и от двете. Как си?

— Как изглеждам?

— По-добре. — Приятелката й я изгледа изпитателно. — Всъщност доста добре.

— Така се и чувствам. Първо, извинявай. Бях в ужасно настроение и излях гнева си върху теб. Ти просто се опита да помогнеш.

— За това са приятелите. Да понасят гневни изблици и да помагат с каквото могат. И двамата изглеждахте толкова нещастни, Дейна.

— Е, имахме причини. Каквато и да е била целта на Кейн, той ме накара да проумея истината. Не можех просто да погреба миналото и цялата онази болка. Трябваше да се изправя срещу нея и поне да разбера случилото се.

— Права си.

— Не, ти беше права. — Дейна свали якето си и го метна на перваза. — Нямаше да се избавя от страданието нито като поддържам неангажираща връзка с Джордън, нито като скъсам с него. Просто се опитах да заровя всичко, но се оказа твърде плитко. И двамата постъпихме така.

— Имахте нужда от време, за да се опознаете отново.

— И за това си права. Днес събра хиляда точки.

— Въпреки че никога не съм си падала по спортовете, възнамерявам да запазя резултата. Когато отиде да поговориш с Джордън, най-сетне сте споделили какво ви мъчи и сте разбрали, че сте влюбени един в друг.

— Точно така. Той ме обича. — Когато очите на Дейна се насълзиха, Малъри свали кърпата от главата си и й я подаде. — Благодаря. Каза ми неща, които досега беше премълчавал. Не можел или не се решавал да ги изрече. Няма значение. Не е бил готов, а ако трябва да бъда честна, и аз не бях готова да ги чуя. Обичах го, но не беше достатъчно, за да проумея какво преживява и от какво се нуждае. Всъщност от какво се нуждая и аз самата. Бях заслепена и единственото, което виждах, беше: „Искам Джордън. Точка“. Никога не бях мислила какво ще правим заедно или какво е нужно на всеки от нас поотделно, за да станем по-силни. Най-сетне за мен настъпи часът на истината.

— Били сте млади и влюбени.

Малъри взе кърпата си, за да изтрие и своите сълзи.

— Да, поне аз. Обичах го с цялото си същество, а сега чувствата ми са още по-силни. Удивително бе да го видя такъв, какъвто е бил преди, и да осъзная в какво се е превърнал. Убеждавам се, че чакането си е струвало.

— Дейна.

Малъри широко отвори насълзените си очи, примигна и се обърна с лице към Джордън, който стоеше на прага.

— Говорим си по женски.

— Дейна.

Когато отново изрече името й, той тръгна към нея. Очите му преливаха от обич и сякаш заискриха, още по-яркосини, преди да обвие ръце около талията й и устните им да се слеят.

— О…

Поразена, Малъри зарови лице в кърпата.

— Добре, просто искам да кажа…

Зоуи изведнъж се спря, преди да влезе в стаята, прикова поглед във влюбената двойка и сложи ръка на сърцето си. Посегна да извади кърпата от джоба си, но Брад застана до нея и й подаде своята.

— Благодаря — каза тя и заподсмърча. — Но имам своя.

— Стига, Зоуи.

Замълча, за да не развали магията на мига.

Джордън освободи Дейна от прегръдката си.

— Има нещо, което трябва да направя.

Тя повдигна вежди и се усмихна дяволито.

— Тук, пред приятелите ни?

— Супер — отбеляза Брад и Зоуи го смушка в корема.

— Сега не е моментът за порочни мисли.

— Всеки момент е подходящ.

— Не им обръщай внимание — промърмори Джордън и долепи устни до челото на Дейна.

— Да говорят каквото искат.

— Има нещо, което трябва да направя — повтори той. — Затова днес ще се наложи да минете без моята помощ.

— Но…

— Важно е — прекъсна я той. — Ще ти обясня довечера.

— Не е зле да се съберем всички, за да прегледаме заедно това, което си написал. Времето ми изтича.

— Какво ще кажете да се срещнем у Флин? На най-централно място е. — Джордън хвърли поглед към Малъри. — Нали нямаш нищо против?

— Разбира се. Кухнята все още не е завършена, така че не очаквайте вечеря като у Брад.

— Аз бих се задоволила и с пица — каза Дейна.

— Това е моето момиче. — Отново я целуна. — Ще се видим там.

— Намислил си нещо. — Дейна присви очи. — Очевидно е. Ако си решил да предизвикаш Кейн…

— Няма нищо общо с него. Трябва да тръгвам, иначе няма да успея. Брад, идваш с мен.

— Не съм свършил тук.

— Върви. Тръгвайте заедно — каза Зоуи и посочи към Брад. — Остави рендето. Ще се справим и без теб.

— Няма да носиш това сама до горе.

— Не е толкова тежко, а аз не съм толкова слаба.

— Няма да го мъкнеш по стълбите.

— За бога, Вейн, качи го и точка по въпроса. — Джордън се усмихна и обви ръка около раменете на Дейна. — Не знаеш ли как да постъпиш с една жена?

— Върви на майната си.

Брад се завъртя на пети и се отдалечи.

— Мога и сама — възрази Зоуи.

— Зоуи. — Опиянена от преоткритата любов, Дейна поклати глава. — Престани да се държиш като откачалка.

— Не мога. — Зоуи повдигна ръце и изведнъж ги отпусна. — Той ме кара да се държа така. — Чу го да изрича ругатня под носа си, докато носеше рендето към стълбите, и скръсти ръце. — Добре, този път ще замълча и няма да правя нищо.

— Добър план. Защо не вземеш валяка? — предложи Малъри. — Аз ще довърша тук, а после ще се прехвърлим горе.

— Бих казал, че вие трите вършите страхотна работа.

— Чухте ли? — Поласкана от думите на Джордън, Зоуи се приближи и леко го целуна по бузата. — Ето един стабилен мъж, който оценява способностите на жените.

— Разбира се. Няма нищо по-секси от жена, която се справя сама с всичко.

— Достатъчно, Хоук. — Дейна го побутна встрани. — Вземи другарчето си и бягайте. Ние имаме работа.

Изчака, докато Джордън и Брад излязоха, и се втурна към прозореца, за да ги пошпионира.

— Какво ли крои? Сигурна съм, че в момента Брад го пита точно това. Но няма да отговори. Защото знае, че съм тук и го гледам. Проклятие! — Рязко се отдръпна назад със смях, когато Джордън се обърна и погледна през стъклото право към нея. — Никога не бих могла да го изиграя. Господи, затова го обичам.

— Толкова се радвам за теб — въздъхна Малъри. — Ако не се стегнем, тази сантиментална сцена ще продължи цял ден.

— Тъй като днес вече пролях повече сълзи, отколкото от година насам, да се залавяме с боядисването. — Дейна се обърна и стегна мускулите си. — Прав е. Вършим страхотна работа.

 

 

Довършиха стените на първия етаж и спряха, за да изпият по чаша кафе, седнали на пода, и да се порадват на резултата.

— Трябва да забършем дъските в частта на Дейна с влажен парцал, за да бъдат чисти, преди да ги лакираме.

— Не зная как става лакирането.

— Лесно е — успокои я Зоуи. — Ще ви покажа. Щом изсъхне лакът, можеш да започнеш да слагаш мебели.

— Супер! — Дейна почувства тръпка и притисна ръка към корема си. — Става все по-реално всеки ден. Поръчах етажерките. Ако ги докарат навреме, както и първата заявена стока, след две седмици книжарницата ще бъде готова. Може дори по-рано. А вече имам и кандидат помощничка.

— Не си ни казала нищо за това — упрекна я Зоуи. — Коя е?

— Една жена, с която се запознах, докато работех в библиотеката. Случайно я срещнах в супермаркета и от дума на дума стигнахме до това. Сериозна е, представителна, обича да чете, търси работа и не държи на висока заплата. Тези дни ще намине да огледа сградата. Ако не побегне навън с писъци, мисля, че ще я назнача за продавачка.

— Зоуи, кога мислиш, че и аз ще мога да подредя нещата си? — попита Малъри.

— Следващата седмица. — Зоуи отпи глътка кафе и огледа стаята. — Всичко върви толкова добре, не искам да казвам голяма дума, но наистина мисля, че след седмица. На мен ще ми бъде нужно малко повече време. Трябва ми специално оборудване за салона. Както и нова дограма на някои прозорци, а това е свързано с доста рязане и чукане.

— Обичам да я слушам, когато говори за мъжка работа — отбеляза Дейна. — Е, да си поиграем с рендето като мъже.

— Първо — заговори Зоуи, имитирайки сериозния тон на Брад, — това не е играчка.

— Господи. — Дейна избухна в смях, докато се изправяше. — Ти ме уби.