Нора Робъртс
Ключът на познанието (9)

Девета глава

Дейна се опита да преодолее сексуалната и емоционалната си незадоволеност, като залегна над книгите. Съсредоточена върху целта си, прекара останалата част от вечерта в отсяване на информация, водене на записки и предположения за местонахождението на ключа.

Първият резултат от това бе непоносимо главоболие. Сънят й през нощта бе неспокоен и недостатъчен. Когато дори Мо не успя да я ободри, реши да пробва с физически труд.

Остави кучето у Флин, като просто отвори входната врата със своя ключ и го пусна да се втурне вътре като куршум. Бе едва девет часа в неделя сутринта и тя предполагаше, че всички в къщата спят. При сегашното й настроение лаят, който отекна в тишината като картечен откос, когато Мо хукна нагоре по стълбите, я накара да изкриви устни в усмивка на злорадство.

— Давай, Мо — насърчи го Дейна, затвори вратата и тръгна към колата си.

Веднага се отправи към сградата. „Малки удоволствия“, поправи се тя, когато паркира. Фирмата щеше да носи това име и й се струваше, че е крайно време да започне да я нарича така, вместо „къщата“ или „сградата“.

Щом отвори вратата, веднага я лъхна силен мирис на прясна боя. „Приятен е“, реши тя. Бе признак за напредък, обновление и нещо постигнато. Може би белият грунд не изглеждаше красиво, но определено бе свеж и един поглед й бе достатъчен, за да проумее колко далеч са стигнали вече.

— Ще продължим в същия дух.

Запретна ръкави и пристъпи към инструментите и боите. Осъзна, че за първи път идва тук без приятелките си. За миг й хрумна, че си търси белята, като стои сама в сградата, в която Кейн вече бе показал магическата си сила. Плахо погледна към стълбите и си спомни за студената синя мъгла. Сякаш отново обгърната от нея, Дейна потръпна.

— Не мога да се страхувам всеки път, когато вляза тук.

Ехото на гласа й я накара да съжали, че не бе донесла радио. Чувстваше нужда да запълни тишината с нормални звуци.

„Няма да се страхувам“, зарече се тя, докато отваряше кутия с боя. Как щяха да превърнат тази къща в свое място, ако някоя от тях се страхува да стои тук сама? Неизбежно понякога щеше да й се налага да идва рано или да остава до късно. Не можеше винаги да бъдат заедно. Всяка от трите трябваше да свикне с тишината и успокояващите шумове отвън. „Нормална тишина, нормални звуци“, каза си тя, опитвайки се да си вдъхне увереност. По дяволите, харесваше й да бъде сама и цялата празна къща да бъде на нейно разположение. Време бе да влезе в стихията си.

Споменът за пъклените игри на Кейн нямаше да я изплаши. Щом бе сама, нямаше с кого да се надпреварва за супермашината за боядисване.

Все пак, когато започна да работи, изпита желание да чува гласовете на Малъри и Зоуи, които сякаш изпълваха стаите със светлина и весело настроение. Утеши се с мисълта, че вече бяха грундирали помещенията на Малъри и са започнали нейните. Щеше да бъде доволна, когато ги довърши със собствените си ръце.

В това време можеше да умува върху различни идеи за разположението. Къде да подреди детективските романи и къде нехудожествената литература? А книгите за местната история?

Би било интересно да сложи върху масичка леки четива, подходяща добавка към удоволствието от чаша кафе. Би могла да постави витрина антика някъде в кафенето и да я отрупа с кутии за чай, чаши и книги. А онези красиви кръгли маси, които й напомняха за старинна сладкарница, дали да се спре на тях или на по-функционални — квадратни? Беше ли този ъгъл подходящ за уютно кътче за четене, или бе по-разумно да го превърне в игрална зона за малки деца?

Приятно бе да наблюдава как свежата бяла боя постепенно покрива потъмнелите бежови стени. Чувстваше стаята все по̀ своя. Никой не можеше да я изгони както от библиотеката. Щеше да работи за себе си и сама да определя правилата.

Никой не можеше да й отнеме тази мечта и тази любов, както й бяха отнети други.

— Нима очакваш да постигнеш нещо? Малко магазинче в малък град? Ще вложиш труда, усилията, идеите и сърцето си в нещо толкова незначително? И защо? Защото нямаш нищо друго на света… А би могла да имаш.

По кожата й пробягнаха хладни тръпки. Започна да диша учестено, а мускулите на корема й се напрегнаха до болка. Продължи да плъзга валяка по стената, заслушана в бръмченето на мотора. За нищо на света нямаше да спре.

— За мен не е незначително. Зная какво искам.

— Така ли?

Магьосникът бе някъде край нея. Бе успял да се промъкне. Караше я да усеща студ. Може би самият той бе този студ.

„Твое собствено място. Доскоро мислеше, че след всичките години работа в услуга на другите имаш такова. Нима някого го е грижа, че вече те няма там?“

Бе насочил стрелата си право към целта. Дали някой изобщо бе забелязал отсъствието й в библиотеката? Някой от всички хора, с които бе работила? От всички клиенти, които бе обслужвала? Или бе толкова лесно заменима, че дори за миг не бяха усетили липсата й.

Нима никой не се интересуваше от нея?

— Ти отдаде на един мъж сърцето и верността си, а той те изостави, без да се поколебае. Би ли могла да кажеш, че си означавала много за него?

„Не достатъчно“, помисли си тя.

— Мога да променя това. Той може да ти принадлежи. Мога да ти дам и много други неща. Успех?

Книжарницата бе пълна с хора. Етажерките бяха отрупани с книги. Всички места на масите бяха заети от клиенти, които пиеха чай и разговаряха. На пода в ъгъла седеше малко момче, разтворило в скута си „В страната на дивото“.

Атмосферата бе задушевна и съчетаваше удоволствие и успешен бизнес. Стените бяха в идеалния цвят. Малъри се бе оказала напълно права. Приятното осветление създаваше уютна обстановка, а книгите, подредени на рафтове и витрини, сякаш приканваха човек да ги вземе.

Тя обикаляше като призрак около хората, които купуваха или просто разглеждаха, седнали или прави. Виждаше познати и непознати лица, чуваше гласове и долавяше аромати. Атрактивно бяха подредени обложки на книги, красиви ленти за отбелязване на страницата и поставки, каквито бе решила да предлага. А нима креслата не бяха идеални за четене? Големи, удобни, примамливи.

Идеята да ползват кухнята като общо помещение за трите фирми бе невероятно сполучлива. Съчетанието на книги, свещи, лосиони и произведения на изкуството илюстрираше взаимното допълване на всяка дейност с останалите две.

Дейна осъзна, че това е представата й за съвършенство. Всичко, което би могла да желае.

— Ще се чувстваш удовлетворена, разбира се, но няма да ти бъде достатъчно.

Обърна се. Той бе там. Не се изненада да види Кейн до себе си, докато хората преминаваха около тях и през тях.

„Кои са призраците всъщност?“, неволно се запита тя. Бе тъмнокос и красив, почти романтично привлекателен. Черните му коси обграждаха покоряващо лице със строги черти. Очите му се усмихваха, загледани в нейните, но зад тях се таеше нещо страховито.

— Защо няма да ми бъде достатъчно?

— Какво ще правиш в края на деня? Ще прекарваш вечерите сама в компанията на книгите си? Сама, когато всички други са заедно със семействата си? Мислиш ли, че някой ще се сеща за теб, след като излезе от тук?

— Имам приятели. Имам семейство.

— Брат ти има жена до себе си, а тя има него. При тях няма място за теб, нали? Третата има син и ти никога не ще бъдеш част от това, което споделят. Ще те изоставят както всички други.

Думите се забиваха като стрели в сърцето й и я накараха да изпита мъчителна болка, когато отново срещна усмивката му, почти издаваща съчувствие.

— Мога да го накарам да остане при теб. — Говореше с успокояващ тон, сякаш разбираше страданието й. — Мога да го накарам да си плати за това, което ти е причинил с безразсъдството си и отказа си да прозре от какво се нуждаеш. Нима не би искала да те обикне както не е обичал никоя друга? Тогава ти ще избереш дали да го приемеш, или да го прогониш.

Озова се в стая, в която не си спомняше да е била, но й се струваше позната. Просторна спалня, изпълнена с цветове. Тъмносини стени, огромно легло с пурпурна покривка и златисти възглавници. Имаше две внушителни кресла срещу камина, в която пращеше огън. Тя седеше на едното от тях, а Джордън бе коленичил до краката й. Притискаше ръцете й в своите.

Изведнъж пръстите му трепнаха.

— Обичам те, Дейна. Не съм предполагал, че съм способен да изпитвам такива чувства. Струва ми се, че няма смисъл да дишам, ако ти не си до мен.

Това не бе истина. Лицето му никога не издаваше слабост и не би могло да добие толкова умоляващ израз.

— Престани.

— Трябва да ме изслушаш — настойчиво промълви той и отпусна глава в скута й. — Трябва да ми дадеш шанс да ти докажа любовта си. Най-голямата грешка в живота ми бе, че те изоставих. Оттогава каквото и да направя, до каквото и да се докосна, не означава нищо за мен. Ще сторя всичко, което поискаш. — Вдигна глава и тя с ужас видя в очите му да проблясват сълзи. — Ще бъда какъвто желаеш, само ми прости и ми позволи да те боготворя през всяка минута от всеки ден, до края на живота си.

— Махни се от мен, по дяволите!

Ужасена и обзета от паника, блъсна Джордън, повали го на земята и скочи на крака.

— Ритай ме. Удряй ме. Заслужавам го. Само ми позволи да остана с теб.

— Мислиш, че искам това? — изкрещя тя и се завъртя в кръг. — Опитваш се да ме контролираш, като превръщаш мислите ми в картини? Ти не разбираш какви са истинските ми желания и затова ще те победя. Никакви пазарлъци, нещастнико. Тази сцена е не само измамна, а жалка.

Яростният й вик отекна, когато се върна в празната боядисана стая и видя валяка да се търкаля в краката й.

На бялата стена с катранени букви бе изписано посланието:

„Удави се!“

— Няма да стане, копеле.

Въпреки че ръцете й трепереха, взе валяка и нанесе върху черните букви нов пласт бяла боя. Но надписът отново се открои и пръстите й здраво стиснаха дръжката.

— Почакай, почакай!

Умът й заработи трескаво. Изведнъж хвърли валяка и по пода се разля боя. Грабна чантата си, докато тичаше към вратата така, сякаш спасява кожата си.

След минути нахълта в апартамента си. Стовари чантата и разтвори копието на „Отело“ от библиотеката.

— Удави се, удави се. Тук е.

Докато нетърпеливо прелистваше книгата, напрегна паметта си да си спомни сцената, от която бе този цитат.

Беше реплика на Яго, когато прилага един от триковете си върху Родриго. Знаеше я.

Когато я намери, седна на пода.

— „Жажда за кръв и задрямала съвест — прочете тя на глас. — Хайде, бъди мъж. Удави се! Дави котки и слепи кутрета.“

Положи усилие да се успокои.

„Жажда за кръв и задрямала съвест.“ Да, това бе подходящо описание за силите, които движеха Кейн.

Ревност, завист, злоба, предателство и амбиция. Това, за което Яго знаеше, а Отело бе в неведение. Кейн в ролята на Яго? А богът крал — на Отело? Кралят не бе убил никого, но бе загубил обичаните си дъщери заради лъжи и амбиция.

А пиесата… определено в нея имаше и красота, и истина, и смелост. Дали тя бе ключът?

Дейна реши да действа систематично. Претърси книгата и подвързията й, остави я и направи същото със своето копие. Отново седна и внимателно препрочете цялата сцена.

Можеше да намери и други издания на пиесата. Щеше да отскочи до книжарницата в търговския център и да прерови и тях. В понеделник отново щеше да опита късмета си в библиотеката. Стана и закрачи из апартамента си.

Навярно в района на Вали имаше десетки екземпляри на „Отело“ в различни форми. Щеше да посети училищата и колежа. Да почука на всяка врата, зад която би могла да открие нещо.

— „Удави се!“ — повтори тя. — Мамка му.

Отново взе чантата си, готова да тръгне към търговския център още сега. Тъкмо бе дръпнала входната врата с все сила, когато осъзна какво става. Собствената й ярост я тласна две крачки назад, преди да затръшне вратата.

Държеше се глупаво. Идиотски. Кой бе написал думите на стената? Кейн. Лъжец, цитиращ друг лъжец. Това не бе насока, а подвеждане, с цел да я отклони от верния път. Беше се хванала.

— По дяволите! — Запрати чантата си към другия край на стаята. — Пълна лъжа или изопачаване на истината? Какво направи той?

Щом се поуспокои, отиде да вдигне чантата. Трябваше да разбере. Все пак щеше да се разходи до търговския център.

 

 

Когато отново се прибра, Дейна си помисли, че едва ли до края на деня ще се почувства по-спокойна, след като бе прекарала сутринта в тичане за зелен хайвер, но поне следобедът в компанията на Малъри и Зоуи щеше да бъде приятен. Ако не друго, щяха да се позабавляват по женски.

Щяха да хапнат, да си поговорят, а когато Дейна им се бе обадила, за да ги покани, Зоуи бе обещала и педикюр. Не би било зле.

Отнесе в кухнята китайската храна, която бе взела на връщане, спря до плота и се замисли. Призна пред себе си, че все още е неспокойна. Не бе възвърнала увереността си. Ехото на страха от сутринта отзвучаваше в съзнанието й, а и не бе преодоляла гнева заради заблудата, в която бе изпаднала.

Влезе в банята, извади от аптечката опаковка тиленол за ободряване и глътна две таблетки. Може би това, от което имаше нужда, бе дрямка, а не компания. Но въпреки главоболието и лекия световъртеж точно сега не искаше да остава сама.

Почти излетя към вратата при първото почукване.

— Добре ли си? — Зоуи влезе, остави на пода чантите, които носеше, и я прегърна. — Извинявай, че се забавих толкова.

— Не се безпокой. Всичко е наред. — „Това действа доста по-добре от дрямка“, осъзна Дейна. — Радвам се, че си тук. А Саймън?

— Флин го взе със себе си. Много мило. Двамата с Джордън ще го заведат у Брадли. Ще потича с Мо, ще поиграе с тях, ще хапнат вредна храна и ще погледат футбол. Саймън беше въодушевен. Мал не е ли дошла? Тръгна преди мен.

— Точно зад теб. — Малъри забързано прекоси площадката и подаде кутия от сладкарница, преди да прекрачи прага. — Отбих се да купя шоколадови сладки. С двоен пълнеж.

— Обичам ви, момичета. — Гласът на Дейна затрепери и ужасена, тя потърка очи. — Господи, по-зле съм, отколкото предполагах. Скапан ден.

— Седни, скъпа. — Зоуи я поведе към дивана. — Почини си. Ще ти приготвя нещо за хапване.

— Има китайска храна. В кухнята.

— Чудесно. Просто се отпусни, а ние с Малъри ще се погрижим за всичко.

Извадиха чинии, свариха чай, завиха краката й и направиха още няколко неща, за които жените инстинктивно се сещат, когато се стараят да успокоят някого.

— Благодаря ви. Искрено. Не знаех, че съм толкова близо до срив. Онова копеле успя да ме разтърси.

— Разкажи ни какво стана.

Малъри погали косите й.

— Отидох на нашето място да побоядисвам, защото, като се събудих, бях в ужасно настроение и трябваше да се заловя с нещо. — Дейна хвърли поглед към Малъри. — Извинявай, че доведох Мо да ви събуди толкова рано.

— Няма проблем.

— И така… — Успокои гърлото си с глътка чай. — Започнах да боядисвам. Почувствах се добре и се унесох в мисли как ще изглежда книжарницата. Тогава се появи той.

Продължи да разказва, опитвайки се да говори свързано, но Зоуи я прекъсна с гневна ругатня.

— Пълни глупости! Долна лъжа. Разбира се, че има хора, които държат на теб. Той не знае нищо, по дяволите.

— Просто засяга слабите ми места. Разбирам това. Бях разстроена, когато напуснах библиотеката, макар и да не исках да го призная. За миг ми хрумна, че работата, която съм вършила там, не е била от значение за никого, освен за самата мен. Използва подобни мисли и ги прави натрапчиви и мъчителни.

Отново взе чашата си и им описа как бяха изглеждали помещенията в завършената й книжарница.

— Беше представата ми за съвършена обстановка — каза Дейна. — Не осъзнавах, че е напълно изградена в съзнанието ми. Не само обликът, а и атмосферата. Беше пълно с клиенти, разбира се. — Трапчинките на бузите й се откроиха за миг. — Опита се да ми внуши, че мога да получа това само ако той ми го даде. Не успя да ме убеди, защото зная, че ще го постигнем сами. Е, може би сградата няма да се пука по шевовете от клиентела, но атмосферата ще бъде същата. Защото става дума за моята книжарница. За нашата фирма. Ще успеем.

— Дяволски си права.

Зоуи седна на пода до нея и притисна коляното й.

— После ми напомни за Джордън. Трябва да си взема сладка, преди да продължа. — Наведе се и грабна една от чинията, в която Малъри ги бе подредила. — Бяхме във великолепна спалня, за каквато винаги съм мечтала. Всеки си изгражда представа за идеалната стая, която би искал да има един ден, нали? Джордън беше коленичил в краката ми като роб. Със сълзи на очи ми се обясни в любов и заяви, че не може да живее без мен. Никога не би изрекъл подобни глупости. Понякога си фантазирах, че ги казва, след което го ритвам в зъбите. Нещо като отмъщение. — Дейна въздъхна. — Господи, дори ме подкани да го ритам, да го удрям или каквото поискам. — Замълча, когато чу смях, и стрелна Зоуи с поглед. Устните й трепнаха. — Е, може би е смешно, като си помисли човек. Хоук да ридае в краката ми и да обещава, че ще ме боготвори до края на живота си.

Малъри реши, че е време и тя да си вземе сладка.

— С какво беше облечен?

След дълга пауза Дейна избухна в смях. Изведнъж цялото напрежение и болка изчезнаха.

— Благодаря. Господи, всеки момент щеше да заплаче като бебе. Дори се почувствах виновна, защото сцената приличаше на някои ситуации, които си бях представяла. Как той осъзнава грешката си, допълзява при мен и ме моли на колене. Знаете ли, подобни фантазии носят утеха. Но мога да ви уверя, че е ужасно, когато се превърнат в реалност, или поне така изглежда. Накрая пратих Кейн по дяволите и се върнах там, откъдето бях тръгнала.

Зоуи свали обувките й и започна да разтрива ходилата й.

— Наистина скапана сутрин.

— Това не е всичко. На стената се появи надпис с нещо мазно и черно: „Удави се!“. Замазах го с боя.

— Подъл номер. Опитва се да ти напомни за острова и бурята — промърмори Зоуи. — Само те сплашва, това е. Дори не те е накарал да повярваш, че виденията ти са реалност. Знаела си, че са негово дело.

— Не, според мен целта му е била друга — замислено сподели Дейна. — Изпробва нова тактика. А надписът не е свързан с острова, а е реплика от „Отело“. Сетих се за нея почти веднага, а сега съм убедена, че е очаквал точно това. Излетях от къщата като луда, за да дойда тук и да я намеря. Да потърся ключа в книгата.

— Реплика от книга? — Зоуи се завъртя и взе едното копие от масата. — Не зная как може човек да помни такива неща. Това е талант. Но защо Кейн би те насочил към ключа?

— Съобразителността също е талант — въздъхна Дейна. — Отначало се подведох. Не мислех за нищо друго, освен за откъса от пиесата и за идеята си, че Кейн в много отношения прилича на Яго. Затова хукнах, почти сигурна, че ключът ще падне право в треперещата ми ръка — дори когато най-сетне прозрях замисъла му, реших да проверя. Така пропилях половин ден.

— Не е пропилян, щом накрая си проумяла каква е целта му. Разбрала си, че лъже за книжарницата — изтъкна Малъри. — „Открий истината сред неговите лъжи.“ Точно това се е случило. Успяла си. Досетила си се, че надписът на стената е бил опит да те отклони от верния път. Но ако не беше проверила тази следа, нямаше да бъдеш сигурна.

— Мисля, че си права. Все пак ще преровя всяко томче с пиесата, до което се добера.

— Ще ти кажа кое е най-важното, което си осъзнала днес. — Малъри я потупа по коляното. — Истината, че трите заедно сме въвлечени в тази история. Затова ни се обади. Разбрала си още, че каквато и утеха да са ти носили фантазиите, когато си била наранена и ядосана, всъщност не би искала Джордън да се държи като роб.

— Е… можа би само за ден-два. Особено ако Зоуи го научи да масажира крака. — Дейна наведе глава назад и се опита да се отпусне. — Истината е… че съм влюбена в него. Жалък глупак. — Последва дълга въздишка. — Не зная какво да правя.

Малъри повдигна чинията.

— Хапни още една сладка.

 

 

Ако бе сънувала нещо, когато се събуди, Дейна не си го спомняше. Навън бе мрачно, а монотонните удари на дъждовните капки по перваза на прозореца я накараха да се обърне на другата страна и отново да се сгуши в леглото си.

Мо обаче имаше свои идеи. Не й оставаше друго, освен бързо да се облече, да сложи шапка и да обуе най-старите си ботуши. Вместо чадър в свободната си ръка предпочете да вземе чаша кафе и докато разхождаше кучето в дъжда, пое ободряваща доза кофеин.

Когато се върнаха, и двамата бяха мокри до кости. Наложи се да го завлече в банята. Мо заскимтя и се опита да забие лапи в пода, сякаш го водеха към кланица. Преди да го подсуши с хавлиена кърпа, миризмата на мокра козина се бе пропила в дрехите и кожата й. Един душ и още чаша кафе й подействаха добре. Тъкмо се чудеше кое е най-подходящото четиво за една дъждовна утрин, когато телефонът й звънна.

Десет минути по-късно затвори и широко се усмихна на Мо.

— Знаеш ли кой беше? Господин Херц. Навярно не познаваш господата Херц и Фой, които водят най-дългогодишното състезание в историята на малката ни община. Явно са предполагали, че моя милост е в отпуск и затова не мога да разрешавам споровете им както обикновено. — Развеселена и наивно поласкана, Дейна влезе в кухнята, за да си налее третото кафе за деня. — Но тази сутрин господин Фой се отбил в библиотеката и бил уведомен, че вече не работя там. — Наведе се над плота и отпи глътка. Мо бе седнал срещу нея и изглежда слушаше с интерес. — Задал няколко въпроса, на които получил отговори, най-вероятно от омразната Санди. Според господин Херц господин Фой изразил мнение, че отстраняването ми е, цитирам: „невероятна глупост“, край на цитата, и си тръгнал.

Сякаш впечатлен, Мо вдигна глава и започна да диша учестено.

— Скоро след това двамата редовни клиенти провели неофициална среща в любимата си гостилница и решили, че щом ръководството на градската библиотека не цени съкровище като мен, вече не желаят тази институция да им сътрудничи при ежедневното търсене на информация. Току-що получих предложение да продължа да разрешавам споровете им като консултант на свободна практика.

Мо бе единственият й слушател и ако не можеше да очаква от него израз на съчувствие, поне не я накара да се смути, когато по бузата й потече сълза.

— Може би е глупаво да се чувствам толкова трогната, но не мога да го прикрия. Просто е приятно да знаеш, че липсваш на някого. — Примигна, за да спре сълзите. — Сега трябва да вляза в Мрежата, за да проверя кога готвачът Бой Ар Дий за първи път е започнал да доставя пици. — С чашата в ръка, тръгна към бюрото си. — Откъде измислят такива въпроси?

 

 

Дейна прие предложението като символ, доказателство за призванието си и мястото си в общността. Неоспорим факт бе, че Вали означава много за нея. Обзе я желание бързо да преодолее непродуктивната фаза между работата в библиотеката и собствения й бизнес. Даде си сметка, че се бе страхувала не от безчетните задачи, които трябва да приключи. Бе я възпирало чувството, че доскорошните й занимания не са били от значение за никого, освен за самата нея.

С настървение се залови да подава заявки за книги, да открива сметки и да поръчва витрини и етажерки. Настроението й бе така приповдигнато, че дори почукването на вратата не я ядоса, когато бе дълбоко съсредоточена върху книгата за магии.

— И без това беше време да поема глътка въздух — каза си и отвори. Намръщи се на момчето, застанало на прага с червена роза в прозрачна ваза. — Тръгнал си по момичета? Е, изглеждаш симпатичен, но си твърде млад за мен.

Хлапакът се изчерви почти като розата.

— Да, госпожо. Не, госпожо. Дейна Стийл?

— Същата.

— За вас е.

Подаде й вазата и бързо се отдалечи.

Дейна се намръщи, затвори вратата и повдигна картичката, прикрепена към вазата.

„Напомня ми за теб.“

Джордън

В мислите си Джордън се намираше в гора на Северното тихоокеанско крайбрежие. Някой го преследваше. Умът, волята и копнежът да зърне отново любимата си бяха единствените му оръжия. Ако оцелееше през следващите пет минути, щеше да оцелее и десет. Ако издържеше десет, щеше да издържи и час.

Преследвачът искаше не само живота, а и душата му. Стелеше се мъгла, като сиви змии, пълзящи по земята. От набързо превързаната рана на ръката му капеше кръв. Болката поддържаше ума му бистър и му напомняше, че може да загуби и друго, освен кръвта си.

Трябваше да предвиди, че му е поставен капан. Това бе грешката, която бе допуснал. Но нямаше връщане назад и всички угризения и молитви бяха напразни. Единственият му избор бе да продължи да се движи. И да живее.

Чу звук. Вляво от себе си. Сякаш мъглата шумолеше като завеси, през които се провира. Скри се сред дърветата, притиснал гръб към кората на едно от тях.

„Битка или бягство?“, запита се той.

— Какви са тези игрички?

— Господи. — Изтръгнат от света на съзнанието си, откъсна очи от екрана и пръстите му спряха да препускат по клавишите.

Внезапният преход накара кръвта да запулсира в ушите му, когато прикова поглед в Дейна.

Стоеше на прага на стаята му и очите й имаха подозрителен израз.

— Игричката, с която изкарвам прехраната си, се нарича писане. Върви си, ела по-късно.

— Говоря за цветето и имам не по-малко право от теб да бъда тук. Това е къщата на брат ми.

— Да, а тази стая в къщата на брат ти в момента е моя.

Тя огледа обстановката с пренебрежение. Имаше легло, все още неоправено, тоалетката от собствената й детска стая, която бе подарила на Флин за новия му дом, и отворен куфар на пода. Бюрото, на което работеше Джордън, бе принадлежало на брат й, когато бе ученик в гимназията. Няколко от чекмеджетата му липсваха. До лаптопа бяха струпани папки и книги, кутия цигари и метален пепелник.

— Повече прилича на склад — отбеляза тя.

— Не е нужно да бъде красива.

Джордън спокойно посегна към цигарите.

— Ужасно глупав навик.

— Да, да, да. — Запали една и нарочно изпусна дима. — Половин кутия на ден, главно когато работя. Махни се от главата ми. Защо си толкова ядосана? Мислех, че жените обичат да получават цветя.

— Изпратил си ми една червена роза.

— Точно така.

Джордън се вгледа в нея по-внимателно. Косите й бяха пригладени назад, което го наведе на мисълта, че е работила. Не бе сложила грим, което издаваше, че не е имала намерение да излиза от дома си. Бе облечена с избелели джинси, памучен пуловер и черни ботуши с изтъркан ток.

Доколкото я познаваше, стигна до извода, че плановете й за деня са били да работи вкъщи, но изведнъж е грабнала първия чифт обувки, които са й попаднали, защото е бързала да дойде.

А това означаваше, че цветето е изиграло ролята си.

— Една червена роза би трябвало да се тълкува като романтичен знак.

Казвайки това, той се усмихна малко самодоволно.

Дейна влезе и заобиколи куфара.

— Твърдиш, че ти е напомнила за мен. Как да го разбирам?

— Висока, стройна и секси, с неустоим аромат. Какъв е проблемът, Дългучке?

— Слушай, на срещата в събота успя да ме впечатлиш. Представи се блестящо. Но ако мислиш, че ще ме спечелиш с една скъпа вечеря и една червена роза, жестоко се лъжеш.

Забеляза наболата брада и неоформените му коси. Винаги бе трудно да устои на този небрежен вид. Не можеше да забрави изражението му, преди да усети присъствието й. Полусънен, полуотнесен. Стиснатите му устни издаваха непоколебимост. Трябваше да се хване здраво за касата, за да сдържи желанието си да се втурне към него и да захапе тези устни.

А сега просто я гледаше със загадъчна усмивка. Не знаеше дали да го удари, или да се хвърли на врата му.

— Вече не съм наивна хлапачка и… На какво се смееш?

— Успях да те накарам да дойдеш тук, нали?

— Няма да стоя дълго. Наминах само за да ти кажа, че няма да постигнеш нищо.

— Липсваше ми. Все по-ясно осъзнавам колко много.

Сърцето й трепна, но тя упорито отказа да му обърне внимание.

— И така няма да ме трогнеш.

— А как?

— Не е зле, за разнообразие, да опиташ просто да бъдеш откровен. Да кажеш това, което мислиш, без да се правиш на галантен. Впрочем, кавалерските ти жестове са клишета — добави Дейна, когато Джордън угаси цигарата и се изправи.

„Но винаги действат — помисли си тя. — Навярно затова са се превърнали в клишета.“

— Добре. — Застана пред нея, вкопчи пръсти в пуловера й и я притегли към себе си. — Не преставам да мисля за теб, Дейна. Понякога успявам да те скътам дълбоко в съзнанието си, но оставаш там. Като тресчица, която не мога да извадя.

— Опитай, изтръгни ме. — Вирна нос. — Давай.

— Харесва ми да бъдеш в мислите ми, което ме превръща в мазохист. Приятно ми е да те гледам тук мокра и намръщена. — Протегна ръка, развърза косите й и ги обхвана с пръсти там, където ги бе придържал ластикът. — Искам да си легна с теб, още сега. Да впия зъби в плътта ти, да потъна в теб. После искам това да се повтори отново. — Наклони глава и остана загледан в очите й. — Как се справям с откровеността?

— Не е зле.