Нора Робъртс
Ключът на познанието (12)

Дванадесета глава

Брад напълни кофа с лед и сложи в нея бутилката шампанско „Кристал“. Уви влажна кърпа около гърлото, което се подаваше.

Зад него Флин и Джордън разпъваха сгъваема маса.

— Покривката е ето в онзи плик.

Флин погледна натам.

— Покривка?

— За масата.

— За какво ни е? Масата е чиста.

— Просто я сложи, по дяволите.

Джордън разкъса плика.

— Гледай, избрал е покривка на сладки розови пъпки.

— В комплект със салфетки — добави Джордън и ги извади.

— Страхотно. Не знаех, че имаш и женска страна.

— Когато свършим тук, здравата ще натупам и двама ви само за да докажа, че съм истински мъжкар… и защото ще изпитам удоволствие. — Брад извади високите чаши за шампанско, които бе донесъл, и ги огледа за капки. — После може би ще кажа на жените, че идеята за всичко това е била моя, и ще обера точките.

— Хей, аз отскочих за цветята — напомни му Флин.

— А аз донесох бисквитите.

Джордън повдигна кутията.

— Идеите носят повече точки от бисквити и цветя, приятели. — Брад дръпна покривката, за да я изпъне. — Идеи и естетика. Доказано е, че умението да изявиш женската си страна привлича жените.

— Тогава защо само на нас с Флин ни върви в свалките?

— Почакайте.

— Бих те ударил заради това, което каза, защото става дума за жената, която обичам, и за сестра ми. — Флин срещна шеговития поглед на Джордън. — Но щом целта е да натрием носа на Брад, простено ти е. С колко време разполагаме?

— Доста — успокои го Джордън. — Преговорите няма да траят дълго, но ще имат срещи с адвокати и банкери за подписване на документи, така че ще се забавят двойно повече, отколкото предполагаш.

Отдръпна се назад и огледа масата, подредена във фоайето. Определено се открояваше сред парцалите и принадлежностите за боядисване. Пъстър оазис на фона на грундираните стени.

Жените щяха да се разтопят като сладолед през юли.

— Добре, чудесна идея, Брад.

— Имам безброй такива.

— Не разбирам защо трябва да ни няма, когато дойдат — промърмори Флин. — С удоволствие бих пийнал шампанско и бих хапнал бисквити, да не говорим за големите, звучни целувки, които бих получил.

— Защото поводът за празнуване си е техен. — Брад доволно се облегна на стълбата. — Като покажем, че зачитаме това, ще заслужим много повече „големи, звучни целувки“.

— Обичам жестовете ми да бъдат оценявани веднага. — Но Флин замълча и се огледа. — Наистина ще стане страхотно. Оригинална идея, добро място, атрактивна обстановка. Нещо добро за Вали. Както и за тях. Трябва да видите някои от произведенията, които Мал вече закупи. През уикенда ме заведе при двама художници, които ще лансира. Талантливи са.

— Ходил е да гледа произведения на изкуството — отбеляза Джордън, усмихна се широко и пъхна пръст между устните си, имитирайки кука на въдица. — Сигурно скоро ще тръгне и на опера.

— Ще видим кой ще се смее последен, когато започнеш да киснеш в книжарницата на Дейна и да пиеш билков чай.

— Не е зле. Може би Брад ще се подложи на козметични процедури, за да спечели Зоуи.

— Има граници, които не бих преминал, независимо каква е целта. — Но Брад вдигна поглед към стълбището. — Ще трябва да решат проблема с осветлението. А и част от дограмата се нуждае от подмяна. Биха могли да сложат и допълнителна мивка горе.

— Ще се опиташ да съблазниш Зоуи с принадлежности за баня? — попита Флин. — Голям дявол. Гордея се да те нарека свой приятел.

— Съчетаване на полезното с приятното… Впрочем, с една стълба спечелих порция пилешки гърди за вечеря.

— Пилешки гърди? Можеш да хапнеш същото и в гостилницата. Специалитет на деня всеки вторник. — Флин поклати глава в израз на съжаление. — Вече не съм толкова горд.

— Това е само началото. Факт е, че се нуждаят от помощ тук. Трябва да се сложат теракота и мокет, да се ремонтират водопроводът и електрическата инсталация и да се смени дограмата на някои прозорци. Можем да ги изненадаме и с още нещо, освен бисквити и шампанско.

— Аз съм „за“ — съгласи се Джордън.

— Разбира се. Вече предложих услугите си. — Флин сви рамене. — Изглежда, моята къща ще бъде щаб на бояджийската бригада още известно време. Бихме могли да свършим и малко работа. Ако се заловим да ковем пирони, поне няма да се изнервим заради ключовете.

— Като спомена за това… — Джордън хвърли поглед към прозореца. Навън започваше да вали. — Трябва да ви кажа какво стана снощи.

— Нещо се е случило с Дейна? — Флин се отдръпна от стената. — Добре ли е?

— Тя не пострада. По дяволите, трябва да изпуша една цигара. Да излезем на терасата.

Застанаха под козирката, по която барабаняха дъждовни капки. Джордън описа всичко — цветовете, звуците и движенията, както често им бе разказвал какви ли не истории в задния двор или край огън в гората.

Но този път разказът не бе плод на въображението му. Колкото и живо да бе то, не би могло да издълбае в кожата му белезите, които все още пареха. Изпита известна утеха, когато Флин затаи дъх, а лицето на Брад издаде съчувствие при вида на раните му.

— Господи, изглеждат ужасно. — Флин огледа червените ивици. — Не трябва ли да ги превържеш?

— Снощи Дейна сложи нещо, но тя не е родена за медицинска сестра. Тази сутрин отново ги намазах. Важното е, че онзи тип беше сериозно вбесен… толкова, че направи опит да ме очисти. Къде остават жените?

Очите на Флин гневно светнаха.

— Той не докосна Малъри. Никога не й е посягал физически. Беше достатъчно страховито да прониква в съзнанието й. Но това… Трябва да го усмирим.

— Готов съм да чуя идеи. — Джордън разпери ръце. — Проблемът е, че ако става въпрос за магии, не мога дори да извадя зайче от шапката си.

— Това е просто заблуда, оптическа измама — отбеляза Брад.

— Мога да те уверя, че следите от нокти по кожата ми не са оптическа измама.

— Не, имам предвид примамка от наша страна — обясни Брад на Джордън. — Да отклоним вниманието му от жените, за да действат по-спокойно. Имал е причина да нападне теб. Ако я отгатнем и я използваме, може би ще остави Дейна на мира през следващите две седмици. Както и Зоуи, когато дойде редът й.

— Не разполагам с нищо конкретно. Сякаш зная нещо, но не мога да го извикам в съзнанието си. — Обзет от отчаяние, Джордън пъхна ръце в джобовете си. — Отговорът се крие в нещо, което зная, имам или съм направил. Едно от трите. Нещо от миналото, което е от значение сега.

— Нещо между теб и Дейна — предположи Брад.

— Трябва да е свързано, нали? Иначе не би имало логика. А ако е важно, защо да ме напада?

— Може би е крайно време да свикаме съвещание — започна Брад.

— За вас, костюмарите, винаги е време за съвещания — промърмори Флин.

— Държа да изтъкна, че сега не съм облечен с костюм.

— Дълбоко в себе си винаги си оставаш костюмар. Със сако на тънки райета и дори вратовръзка. Но съм съгласен. Може би е прав — обърна се той към Джордън. — Да се съберем шестимата и да поумуваме заедно. У вас. — Потупа Брад по рамото. — Има повече мебели и по-свястна храна.

— Устройва ме. Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Брад погледна часовника си — Ха-ха. Имам съвещание. Уговорете се с жените и ми се обадете.

Върна се вътре, за да вземе якето си, и изтича до колата си в дъжда.

Джордън го проследи с поглед, когато потегли.

— Щом свърши този рунд и започне следващият, и на него ще му завъртят главата.

— Мислиш ли, че не го знае?

— Предполагам, че му е ясно. Дали и Зоуи го знае?

 

 

Единственото, което Зоуи знаеше сега, бе, че този ден е един от най-важните в живота й. Стисна в шепа ключовете, които вече можеше да нарече свои. Бяха нови и лъскави, както и патроните, които бе купила, за да смени старите.

Сама щеше да постави нова ключалка на входната врата още сега. Знаеше как. Това щеше да бъде като ритуал. Официално влизане във владение.

Паркира, тичешком изкачи стъпалата до площадката и изчака, докато приятелките й я настигнаха. Оригиналните ключове бяха у Малъри, а и за нея бе важно да влязат заедно.

Имаше нещо символично в това, че Малъри държи оригинала, а двете с Дейна щяха да изчакат, докато тя отвори вратата.

Малъри бе завършила успешно своята част от похода и бе завъртяла ключа си. Сега бе ред на Дейна. Скоро, ако е рекъл бог, щеше да започне и нейното изпитание.

— Дъждът ще обрули доста листа — каза Малъри, когато се втурна под козирката. — Вече няма да има толкова цветове.

— Беше красиво.

— Да. — Малъри понечи да отключи вратата, но се спря. — Хрумна ми идея. Вече сме истински собственички. Може би трябва да кажем или направим нещо символично.

— Няма да пренеса никоя от вас през прага. — Дейна приглади влажните си коси назад.

— Да изиграем танца на радостта — предложи Зоуи и я накара да се засмее.

— Започваме на три — съгласи се тя.

Неколцината шофьори, които минаха с колите си, навярно се усмихнаха при вида на трите жени, които се кълчеха пред входа.

Заливайки се от смях, Малъри завъртя ключа.

— Всичко е наред. Влизаме. — Енергично отвори вратата, което би трябвало да мине за тържествен жест, и зяпна от изненада. — Господи, вижте!

— Какво? — Зоуи инстинктивно сграбчи ръката й и я дръпна назад. — Кейн?

— Не, не! Погледнете! Толкова е мило! Вижте какво са направили. — Малъри влезе и едва не зарови лице в розите, сложени на сгъваемата маса. — Цветя. Първите цветя, които получаваме. Флин ще бъде щедро възнаграден.

— Наистина много мило от негова страна. — Зоуи помириса розите и отвори кутията до тях. — Бисквити. От луксозните. Имаш страхотен мъж до себе си, Малъри.

— Не го е направил сам. — Дейна извади шампанското от кофата и повдигна вежди, когато видя етикета. — Тук личат отпечатъците на Брад. Не просто шампанско, а превъзходно шампанско.

Зоуи се намръщи.

— Скъпо е, нали?

— Не само. От най-изисканото. Пила съм такова веднъж, когато Брад ми подари бутилка за двадесет и първия ми рожден ден. Винаги е имал стил. Тримата са го направили заедно за нас. — С дълга въздишка, Малъри прокара пръсти по венчелистчетата. — Бих казала, че и тримата имат стил.

— Да не ги разочароваме.

Дейна отвори бутилката и напълни трите чаши на масата.

— Трябва да вдигнем тост.

Зоуи раздаде чашите.

— Стига да не ни разплаче. — Малъри си пое дъх. — Цветята почти ме накараха да се просълзя.

— Сетих се. — Дейна повдигна чашата си. — За „Малки удоволствия“.

Отпиха първата глътка и проляха по някоя и друга сълза.

— Имам нещо, което трябва да ви покажа. — Малъри остави чашата и взе куфарчето си. — Просто си поиграх. Не се чувствайте задължени да го приемете. Няма да се обидя, ако не одобрите концепцията. Това е просто една идея.

— Престани да ни държиш в напрежение. — Дейна си взе бисквита. — Давай.

— Мислех си за лого, което да съчетава и трите дейности. Разбира се, нямам нищо против да имаме отделни емблеми, но бихме могли да го използваме върху формуляри, визитки и на уебстраницата си.

— Уебстраница? — Дейна присви устни и кимна. — Изпреварваш ме.

— Трябва да се мисли в перспектива. Помните ли Тод?

— Разбира се. Симпатягата, с когото си работила в галерията — отвърна Дейна.

— Точно така. Добри приятели сме, а той е специалист по компютърен дизайн. Можем да го помолим да се погрижи за оформлението и да ни създаде уебстраница. Всъщност дори се надявам да мога да му предложа работа при нас. Не в близко бъдеще, но ако сме оптимистки, мисля, че след време ще имам нужда от заместник.

— Аз не съм мислила толкова напред — призна Дейна. — Но ще ми бъде нужна поне една помощничка на половин работен ден — да продава книги, да вари кафе и да сервира вино. Всъщност може би дори две.

— Вече си търся фризьор и маникюрист. Ще ми трябват и още хора. — Зоуи притисна ръка към корема си. — Господи. Ще имаме нужда от персонал.

— Тази работа ми харесва. — Дейна отново вдигна чашата си. — Радвам се, че ще бъда шеф.

— Нужен ни е и данъчен консултант, офис техника, стикери, бюджет за реклама, телефонни системи… Имам списък — завърши Малъри.

— Не се и съмнявам. Какво друго има в куфарчето ти?

— А, логото. Развих идея, която се въртеше в главата ми.

Извади папка и я разтвори на масата.

На стол с висока облегалка седеше жена в поза на пълна релаксация. В ръцете си държеше книга и чаша вино, а на масичка до нея имаше ваза с розова пъпка. Всичко това бе оформено в рамка, като стилизиран портрет. Над рамката се четеше името „Малки удоволствия“, а под него — девиз: „За тялото, ума и духа“.

С въздишка на възхищение, Зоуи сложи ръка на рамото й.

— Мисля — припряно заговори Малъри, — че обединява всичко, което ще предлагаме. Както общото ни име. На отделните си брошури, формуляри и визитки бихме могли да напишем: „Удоволствие от красотата“, „Удоволствие от книгите“ и „Удоволствие от изкуството“. Така трите дейности ще бъдат диференцирани и същевременно ще са обединени.

— Чудесно! — възкликна Зоуи. — Невероятно. Дейна?

— Съвършено е, Мал. Самото съвършенство.

— Наистина ли ви харесва? Не искам да изпитвате неудобство, ако…

— Да се договорим — прекъсна я Дейна. — Ако някоя от трите ни се чувства поставена в неудобно положение, нека просто го каже. Жени сме, но не сме тънкообидни. Нали?

— Добре. Мога да дам това на Тод — продължи Малъри. — Ще го обработи и ще ни предложи готов вариант. Безплатна услуга. По-добър е в оформянето от мен.

— Нямам търпение. — Зоуи нададе вик и затанцува из стаята. — Още утре сутрин ще започнем сериозната работа.

— Почакай! — Дейна разпери ръце и посочи стените. — Нима всичкото боядисване досега не беше сериозно?

— Само върхът на айсберга.

Зоуи грабна шампанското си.

 

 

Дейна никога не се бе смятала за слаба. Имаше желание за упорита работа, винаги довеждаше започнатото до край и не се отказваше, докато не постигне точно това, което иска.

Винаги бе гледала на себе си като на жена с високи изисквания и в лично, и в професионално отношение и се бе надсмивала над онези, които се боят от работа и се оплакват, когато това, с което са се заели, се окаже свързано с твърде много усилия, отговорности и грижи.

„Но в сравнение със Зоуи — призна тя, когато излезе да напазарува — аз съм мързеливо, капризно хлапе.“ За двадесет и четири часа приятелката й я бе довела до пълно изтощение.

Бои, тапети, мостри от дограма и паркет — разпределяне на бюджета така, че да стигне за всичко. Когато застана пред щанда с банани, Дейна осъзна, че не само размишляването и вземането на решения би могло да накара главата й да експлодира, а и физическият труд.

Лющене, носене, товарене, разтоварване, пробиване, завинтване, коване.

„Няма спор — каза си тя, докато оглеждаше портокалите. — Когато е необходима организация и разпределяне на задълженията за максимална ефективност, Зоуи Маккорт поема командването.“

Бе изтощена от работа, вземане на решения, тревоги, свързани с търсенето на ключа, и вътрешна борба да запази равновесие между разума и чувствата си към Джордън. Не можеше ли да се прибере и да прекара десет часа в сън? „Не, за съжаление“, мислено просъска тя и се отправи към щанда за млечни продукти. Трябваше да присъства на важно съвещание в къщата на Брад край реката.

Нуждаеше се от два часа пълно усамотение и тишина, но бе принудена да се откаже от това, за да зареди кухнята си с провизии, без които през следващата седмица би могла да умре от глад. Върхът на всичко бе загуба на увереност, че ще открие отговора на загадката някъде в купищата книги в дома си. Не преставаше да чете, проследяваше всяка нишка, но й се струваше, че не се приближава към конкретна теория, още по-малко към решение.

А ако се провалеше? Не само щеше да разочарова приятелките си, брат си и своя любим, но и Роуина и Пит. Неуспехът й щеше да обрече трите дъщери на непробуден сън, докато бъде избрана следващата триада. Как щеше да живее с това? Обзе я мрачно настроение, докато слагаше кутия прясно мляко в кошницата си. Бе видяла ковчежето с душите със собствените си очи. Споменът за сините сияния, които отчаяно се блъскат в стените на затвора си, я изпълваше с болка.

Ако не успееше да завърти своя ключ като Малъри, всичко, което бяха постигнали, щеше да се окаже напразно. И Кейн щеше да победи.

— Само през трупа ми — заяви тя и подскочи, когато някой докосна ръката й.

— Извинявайте. — Жената зад нея се засмя. — Стори ми се, че спорите със себе си. На мен ми се случва, когато застана пред хладилника със сладоледи.

— Двоумях се. Нали се досещате, пълномаслено, нискомаслено или два процента? Тук е същинска джунгла.

Брюнетката, която я бе заговорила, отмести количката си, за да стори път на друга клиентка. Бе привлекателна, на видима възраст тридесет и седем — осем години.

— Извинявайте. Познаваме се отнякъде, нали? Просто не мога да си спомня откъде.

— Преди две седмици помогнахте на сина ми в библиотеката. — Жената взе голяма бутилка мляко. — Имаше домашно за часа по американска история на следващия ден.

— О, да, да. — Дейна положи усилие да потисне мрачните си мисли и да отвърне на усмивката й. — По история на САЩ при госпожа Джейнсбърг, седми клас.

— Точно така. Аз съм Джоана Риърдън. — Подаде й ръка. — Спасихте живота на моя Мат. Миналата седмица се отбих в библиотеката, за да ви благодаря, но ми казаха, че вече не работите там.

— Да. — Мрачните мисли отново се опитаха да я връхлетят. — Би могло да се каже, че приключих с библиотекарството.

— Съжалявам да го чуя. Държахте се страхотно с Мат. И помощта ви бе безценна. Получи отличен. Е, с минус, но всяка шестица, която донесе, е повод за празнуване в нашата къща.

— Радвам се за него. — Това определено бе добра новина в края на тежък ден. — Доста се е постарал. Госпожа Джейнсбърг не раздава шестиците току-така.

— Потруди се, но не би се справил, ако не му бяхте дали насока. Завъртяхте вярното ключе в главата му. Доволна съм, че имам възможност да ви го кажа.

— Аз също. Значително подобрихте настроението ми.

— Съжалявам за напускането ви, каквото и да се е случило. Не е моя работа, но ако се нуждаете от лични препоръки, можете да разчитате на мен.

— Благодаря ви. Искрено. Всъщност, започвам собствен бизнес с две приятелки. Ще открия книжарница след около месец. Може би малко повече, но напредваме.

— Книжарница? — Кафявите очи на Джоана засияха от любопитство. — В нашия град?

— Да. Съчетание на три дейности. Книжарница, художествена галерия и салон за красота. Ремонтираме къща на „Оук Лийф“.

— Звучи чудесно. Добра идея. Всичко това на едно място, и то тук, в града. Живея на около два километра от там. Обещавам, че ще стана ваша редовна клиентка.

— Ако продължаваме със същото темпо, ще отворим врати преди празниците.

— Страхотно. Случайно да имате нужда от персонал?

— Персонал? — Дейна леко се отдръпна назад и се замисли. — Работа ли търсите?

— Възнамерявам да се върна на пазара на труда, но искам да бъда близо до дома и да се занимавам с нещо приятно при гъвкаво работно време. Мога само да мечтая за това. Особено като се има предвид, че не съм вършила друго, освен домакинска работа през последните десет години и едва наскоро се научих да боравя с компютър… всъщност, може би е твърде рано да го кажа. Единствената длъжност, която съм заемала, е секретарка в средно голяма адвокатска кантора във Филаделфия. Постъпих там веднага след като завърших гимназия и не успях да се отлича с нищо. — Засмя се на себе си. — Не си правя особено добра реклама.

— Обичате ли да четете?

— Дайте ми книга и два часа тишина и забравям за света наоколо. Умея да работя с хора и не настоявам за висока заплата. Съпругът ми печели добре и сме осигурени, но бих искала да имам собствени приходи от дейност, която не включва пране, готвене или надзираване на единадесетгодишни хлапаци.

— Мисля, че притежавате всички необходими качества за моя помощничка. Защо не наминете някой ден? Къщата със синята тераса. Ще ви разведа из нея и ще си поговорим.

— Чудесно. Ще дойда. — Джоана издаде вик на въодушевление и се засмя. — Толкова се радвам, че се натъкнах на вас. Навярно съдбата има пръст.

„Съдбата“, помисли си Дейна, когато се разделиха. Досега не й бе отдавала дължимото. Нуждата от хранителни продукти я бе довела тук, на щанда за млечни произведения в местния супермаркет.

„Нещо толкова дребно и банално“, помисли си тя, докато вървеше към касата. Но то я бе накарало да дойде в най-подходящия момент. Може би жената, която бе срещнала случайно, щеше да стане нова спица в колелото на живота й.

Важни бяха и думите, които бе изрекла. Бяха точно това, което Дейна бе имала нужда да чуе. „Завъртяхте вярното ключе в главата му.“ Нима бе просто съвпадение, че Джоана бе употребила тази фраза? Не, нямаше да го приеме за съвпадение. Нейният ключ, верният ключ бе познанието.

„Ще го открия“, обеща си Дейна. Щеше да успее, ако съзнанието й е отворено.