Нора Робъртс
Ключът на познанието (10)

Десета глава

Джордън продължи да се взира в нея и се опита да прецени настроението й.

— Ако това не означава „да“ — изрече накрая, — тичай към вратата. Веднага.

— Означава…

Думите останаха неизречени, когато я понесе на ръце.

— Вече е твърде късно. Аз съм победител.

Дейна се опита да си придаде сърдит вид, но й бе трудно, докато усеща приятна топла тръпка.

— Може би съм се увлякла по теб само защото си един от малцината, които могат да ме вдигнат така, сякаш съм лека като перце.

— Едва започвам. Харесвам тялото ти, Дългучке. Обширна територия за изследване. Колко тежиш сега? — Леко я залюля. — Около седемдесет?

Очите й опасно засвяткаха.

— Мислиш, че с това ще завъртиш главата ми?

— Всеки грам е точно където трябва.

— Така е по-добре.

— Благодаря. Харесвам и лицето ти.

— Ако кажеш нещо за характера, който се крие зад него, ще те ударя.

— Тази дълбоки, тъмни очи. — Остави я на леглото и отново се загледа в тях. — Никога не бих ги забравил. И тези устни, сочни и чувствени. — Леко всмука долната. — Бих могъл часове наред да мисля само за устните ти.

Не бе завъртял главата й, но определено я бе накарал да почувства известна топлота.

— Станал си по-добър, отколкото беше.

— Замълчи. Старая се. — Устните му се плъзнаха по бузите й. — И тези трапчинки. Непредсказуеми и невероятно секси. Винаги си ме привличала с външността си.

Отново всмука устните й, този път по-дълго и страстно, докато насладата завладя цялото й тяло, до пръстите на краката.

„Да, наистина е доста по-добър“, помисли си тя.

— Помниш ли първия ни път?

Дейна изви гръбнак и леко се раздвижи, когато върхът на носа му погъделичка шията й.

— Как бих могла да го забравя, когато едва не подпалихме килима в хола?

— Онази експлозия от страст и енергия. Цяло чудо е, че оцеляхме след нея.

— Бяхме млади и буйни.

Той я пусна и й се усмихна.

— А сега сме по-зрели и разумни. Ще ми бъде нужно повече време, за да те доведа до лудост.

Мускулите на корема й трепнаха. Чувстваше нужда да бъде докосвана и да сподели напиращото желание, а с него, само с него можеше да получи и двете.

Когато бе излязла от апартамента си, бе сигурна, че нещата ще се развият така. Може би дълбоко в себе си бе очаквала този миг още откакто бе отворила вратата на Флин и за своя огромна изненада бе видяла Джордън отвън. Изгаряше от жажда, както и той. Струваше й се, че едва ли ще може да се насити.

— Случайно разполагам с малко свободно време.

— Да започнем… от тук.

Устните му се сляха с нейните със сдържана страст, която изпълни тялото й с горещи тласъци. Когато сърцето й подскочи, ласките му станаха по-бавни и нежни, докато пулсът й отново се успокои.

Дейна се унесе в спомени за онова, което бе помежду им някога. Огънят и жаравата след него. После се върна към настоящето, към чудото, което изживява сега.

Неспособна да устои и на двете, жадна и за познатото, и за новото, тя го обгърна с тялото си. Допирът до плътта му й бе познат, годините не бяха променили фигурата му. Все още бе строен, широкоплещест и стегнат. Изваяните мускулести рамене, които бе докосвала, бяха същите. Никога не би забравила силата, струяща от него, устните и ръцете му. Толкова й бяха липсвали близостта и приливът на любов, която нахлуваше в нея с насладата от докосването на ръце, които я познават. Но когато се понесе в познатия ритъм, той я отпусна назад и се вгледа в лицето й.

— Какво? Какво има?

— Просто искам да те погледам. — Бавно повдигна блузата й, плъзгайки пръсти по голата й кожа. Дори за миг не откъсна очи от нейните. — Искам и ти да ме гледаш. Кои бяхме и кои сме сега. Всъщност, не сме толкова различни. — Все още загледан в лицето й, той плъзна пръсти по тънката материя на сутиена й. — Но това не прави нещата по-малко интересни, нали?

— Искаш да мисля точно сега?

Тя потръпна, когато върховете на пръстите му съвсем леко докоснаха зърната на гърдите й.

— Ти мислиш непрестанно. — Пъхна ръка под нея, за да издърпа блузата. — Имаш неуморен ум. Още нещо в теб, което ме привлича.

Докато дланите му се плъзгаха по гърба й, тя обви ръце около врата му.

— Твърде много говориш, Хоук.

— Това ти дава нов повод за размисъл, нали?

Разкопча сутиена й и прокара пръсти по раменете й, за да побутне презрамките надолу.

Устните му докоснаха нейните и се отдръпнаха, а после още веднъж, докато го притискаше към себе си и със затаен дъх очакваше следващата пламенна целувка. Беше си представял как долавя този копнеж. Разпален от него. Не, не искаше да я кара да мисли, а само да чувства това, което можеха да изживеят заедно. Тук и сега.

Зарови пръсти в косите й и уви кичур от тях около ръката си. Наведе главата й назад, за да обсипе с ласки шията й. Би могъл да пусне неукротимия звяр, който се таеше у него, и да я погълне на една хапка, но би било твърде бързо и лесно. Затова сдържа горещото желание и измъчи и двамата.

Опиянен от нея, трескаво я обходи с длани, а след това движенията на ръцете му станаха по-бавни и завладяващи. Когато тя потръпна, накара и него да затрепери.

Тялото й винаги му бе дарявало несравнима наслада. Не само формите и кожата й, а и жаждата за секс, която струеше от нея. Учестените удари на сърцето й го възбуждаха толкова, колкото едрите й гърди, докато ги докосваше с устни. Гладката й кожа трептеше под ласките на езика му, а когато зъбите му я одраскаха, тя издаде умоляващ стон. Бе сграбчила ризата му и одобрително замърка, плъзгайки нокти по плътта му. Кръвта му така закипя, че трябваше да води битка със себе си, за да не прибърза.

Но щеше да утоли жаждата си на малки глътки. Откъде се бе взело това търпение? Влудяваше я. Как можеха устните му да бъдат толкова пламенни, а ласките на ръцете така умело контролирани? Мускулите му трепнаха, което бе познат знак за нея, че сега е моментът да се възползва от желанието и слабостта му. Доловил копнежа й, той я понесе натам, където би искала да достигне, но след няколко мига отново стана сдържан.

— За бога, Джордън.

— Все още не съм те влудил достатъчно. — От гърлото му се изтръгна въздишка, но притисна ръцете й надолу и продължи да разпалва огъня с устните си. — И аз не съм достатъчно луд.

Толкова неща у нея бяха неустоими. Чувственото й тяло, търсещият й ум и онази част от сърцето й, която бе загубил заради собственото си безразсъдство. Нуждаеше се от доверието й отново и би се задоволил дори с искрица от привързаността, която някога бе съществувала помежду им. Искаше да си върне това, от което сам се бе отказал, за да оцелее.

Пусна ръцете й, сграбчи я в прегръдката си и притиснати един към друг, се претърколиха на леглото. Кожата й бе влажна от пот и от нея струеше завладяваща топлина. Едно докосване на чувствително място я накара да пламне. Прошепна името му, когато тялото й изригна. Щом я видя да се отпуска безпомощна, той осъзна, че му бе дарила нещо, за което отдавна бе копнял. Да чувства въздействието си върху нея.

— Дейна.

Безброй пъти изрече името й, докато устните му трескаво се плъзгаха по лицето й. Когато натежалите й клепачи се повдигнаха и тъмните й очи срещнаха неговите, плавно навлезе в плътта й.

Беше като завръщане у дома, при което бе открил всичко свое непокътнато, но по-красиво, по-истинско и по-силно, отколкото някога. Замаян, преплете пръсти с нейните, притисна я и бе изцяло в нейна власт. Тя се надигна към него и потърси устните му със своите. Сладостното усещане я накара да усети парене в гърлото, докато се движеха в един ритъм, в отчаян стремеж към върха на насладата и сърцата им биеха едновременно.

Изтощени, дълго останаха със слети тела.

 

 

„Може би — помисли си Дейна, докато лежеше отпусната върху него — това беше най-вълнуващият секс в живота ми.“

За нищо на света не би изрекла тези думи на глас. Въпреки че съзнанието й бе замъглено от любов, не биваше да подхранва самочувствието му.

Ако все пак трябваше да каже нещо, то щеше да бъде, че никога не й е било толкова приятно, когато някой се е възползвал от нея по този начин. Не би имала нищо против това да й се случва често.

Но проблемът между тях нямаше нищо общо със секса. Може би проблемът бе фактът, че тя не знаеше какъв проблем са имали в миналото. Или все още имат.

„По дяволите.“

— Отново се замисли — промърмори Джордън и бавно прокара пръст по гърба й. — Толкова ти личи, когато размишляваш. Едва ли би могла да го отложиш за по-късно, когато възстановя известен брой мозъчни клетки.

— Мъртвите мозъчни клетки не се възстановяват, глупчо.

— Беше метафора… тактичен евфемизъм.

— Тактичността не ти е присъща. Особено при употребата на евфемизми.

— Не мога да приема това като комплимент. — Дръпна косите й и я накара да вдигне глава. — Изглеждаш невероятно, Дългучке, разрошена и изтощена. Ще останеш ли?

Тя подозрително наклони глава.

— За да ме разрошиш и изтощиш отново ли?

— Това е планът.

— Тогава мисля, че бих могла да остана за втори рунд.

Обърна се встрани, изправи гръб и прокара пръсти през косите си. Когато усети допира на ръката му, многозначително повдигна вежди.

Той се намръщи и нежно плъзна длан по гърдите й.

— Одрасках те тук-там. — Потърка брадичката си. — Ако знаех, че ще наминеш, щях да се обръсна.

— Когато казах, че просто съм наминала, също беше евфемизъм. — Трябваше да се държи шеговито, защото иначе сърцето й щеше да се стопи и да падне право в ръцете му. — Освен това винаги когато съм те заварвала в такъв бохемски вид, си успявал да ме вкараш в леглото си. — Закачливо потърка бузата му и се протегна. — Господи, умирам от глад.

— Искаш ли да поръчам пица?

— Не мога да чакам. Имам нужда от незабавно презареждане. Сигурно в кухнята ще се намери нещо, което да става за ядене.

— Едва ли. Кухнята е изтърбушена и превърната в строителна площадка.

— Истински мъжкар би отишъл да потърси храна.

— Мразя да ми го напомняш. Винаги съм мразил.

— Помня. — Това определено й достави удоволствие. — Все още ли действа?

— Да. По дяволите. — Стана от леглото и нахлузи джинсите си. — Ще получиш каквото искаш. Няма да мърморя.

— Чудесно. — Доволна, Дейна отново се отпусна на леглото и зарови лице във възглавницата. — Проблем ли има? — попита тя, когато го видя да стои неподвижен и загледан в нея.

— Не, възстанових мозъчните си клетки.

Трапчинките й затрептяха.

— Гладна съм.

— Добре, добре.

Самодоволно се усмихна, когато той излезе от стаята. Може би не биваше да злорадства, но все още знаеше как да докосне слабото му място. Щом това я караше да се чувства толкова поласкана, какво нередно би могло да има?

По-добре бе, отколкото да се тревожи и умува какво ще стане по-нататък, нали? Този път щеше да бъде по-умна, да се наслаждава на мига, вместо да се стреми към нещо повече.

Приятно им бе заедно дори когато се заяждаха един с друг. Имаха общи познати, които означаваха много и за двамата, и помежду им съществуваше силно физическо влечение. Това бе основа за чудесна неангажираща връзка.

Защо, по дяволите, трябваше да е влюбена в него? Ако не бе тази малка пречка, всичко би било идеално. Всъщност, ако човек подходеше реалистично, проблемът бе лично неин. Точно както и преди. Джордън не бе длъжен да отвръща на чувствата й и каквото и да влагаше тя в отношенията им, вината бе изцяло нейна.

Той държеше на нея. Затвори очи и сдържа въздишката си. Господи, колко болеше. Нима имаше нещо по-мъчително и унизително от това да знае, че е влюбена в човек, който просто държи на нея? Най-добре бе да не мисли, да заключи тази част от съзнанието си, докато може. Този път нямаше илюзии, че ще останат заедно завинаги и ще изградят дом, семейство и общо бъдеще.

Неговият живот бе в Ню Йорк, а нейният бе тук. Имаше предостатъчно приятни неща, с които да запълва времето си, и нямаше смисъл да бленува за Джордън Хоук. Той й бе причинил страдание, защото сама бе допуснала това. Сега бе не само по-зряла, а и по-мъдра и по-силна.

Докато се опитваше да убеди себе си, неволно хвърли поглед към лаптопа му. Беше се включил скрийнсейвърът и по черния екран пробягваше разноцветна спирала. Минута взиране в нея, и Дейна се почувства замаяна. Как можеше той да търпи това? Веднага щом й хрумна тази мисъл, се досети за отговора. Нещо толкова изнервящо би го накарало бързо да продължи работата си.

Замислено се надигна. Не бе изключил компютъра, когато го бе прекъснала. Навярно не бе затворил документа. Прехапа устни и погледна към вратата. Това означаваше, че написаното все още е там и ако случайно побутне мишката, то ще се появи на екрана. Ако случайно го прочетеше, нима би навредила на някого?

Ослушвайки се за стъпки, стана и тръгна на пръсти към бюрото. Леко потупа по мишката с пръст и екранът светна. След като хвърли последен поглед към прага, върна две страници назад и започна да чете. Веднага бе погълната от историята, въпреки че попадна на описателен откъс. Той притежаваше способността да завладява вниманието на читателя и да го кара да се почувства част от сцената.

Тази бе мрачна, студена и страховита. Нещо се спотайваше. Преди да стигне до края на описанието, вече бе влязла в съзнанието на героя и споделяше чувството му за дебнеща опасност и страха му. Някой го преследваше и сякаш се хранеше от неговата болка.

Когато стигна до края, тя изруга.

— Какво става по-нататък, по дяволите?

— Голям комплимент от една гола жена — отбеляза Джордън.

Дейна подскочи. Мислено се прокле, но едва не излезе от настръхналата си кожа. Дори се изчерви, което бе още по-лошо. Тялото й се изпълни с топлина, когато се завъртя и го видя — застанал на прага, с разкопчани джинси, разрошени коси и пакет „Фритос“, кутия кока-кола и ябълка в ръце.

— Просто… — Нямаше измъкване, затова бе принудена да признае срамната истина. — Не можах да сдържа любопитството си. Извинявай.

— Няма проблем.

— Наистина не биваше да надничам в работата ти. Но файлът стоеше отворен, по твоя вина.

— Ти ме прекъсна и отвлече вниманието ми със секс, следователно вината е твоя.

— Определено не съм използвала секса, за да… — Тя замълча и въздъхна. Джордън й се усмихваше, за което не би могла да го упрекне. — Дай чипса насам.

Вместо това той пристъпи към леглото, седна и се облегна на възглавницата.

— Ела да си го вземеш.

Пъхна ръка в пакета, извади шепа чипс и започна да хрупа.

— Скрийнсейвърът ти ме изнерви. Станах разногледа.

Дейна си придаде нехаен вид, настани се на леглото и грабна чипса от ръката му.

— И аз го мразя. — Джордън захапа ябълката и й подаде кока-колата. — Наистина ли искаш да знаеш какво става по-нататък?

— Проявявам известно любопитство. — Тя отвори кутията и отпи голяма глътка. Хапна малко чипс, размени го за ябълката, а после обратно. Остана невъзмутим, което бе вбесяващо. — Е, добре, кой е героят? Какво го преследва? Как е попаднал там?

Той взе кока-колата. „Едва ли има нещо по-приятно от интереса на човек, който споделя любовта ти към книгите, към една от твоите“, помисли си той. Ако добавеше и факта, че събеседничката му е гола сексапилна жена, удоволствието бе неизмеримо.

— Дълга история. Да кажем, че е мъж, който е допуснал грешки и търси начин да ги поправи. С течение на времето разбира, че не съществуват лесни отговори, а истинското изкупление има тежка цена. Любовта, която е всичко за него, го кара да реши, че си струва да плати тази цена.

— Какво е направил?

— Предал е една жена, убил е един мъж. — Джордън хапна още чипс и се заслуша в дъждовните капки, които барабаняха по перваза. Сякаш долови в този звук шума на гората от фантазиите си. — Досега се е опитвал да намери оправдание и за двете. Може би е имал. Но дали причините са били основателни?

— Ти пишеш книгата, би трябвало да знаеш.

— Не, той трябва да го разбере, което е част от цената на изкуплението. Неведението го преследва, както онова, което го дебне в гората.

— Какво го дебне?

Той се засмя.

— Прочети книгата.

Дейна отново отхапа от ябълката.

— Много удобен метод да осъществиш продажба.

— Човек трябва да изкарва прехраната си. Дори ако твори „посредствена и предсказуема комерсиална литература“. Една от твоите кратки рецензии за работата ми.

Дейна изпита чувство за вина, но веднага го потисна.

— Аз съм библиотекарка. Бивша библиотекарка — поправи се тя. — А скоро ще стана собственик на книжарница. Ценя всички книги.

— Но не еднакво.

— Това е по-скоро въпрос на лични предпочитания, отколкото на професионално мнение. — Искаше й се засрамено да наведе глава. — Комерсиалният ти успех определено сочи, че пишеш книги, които задоволяват масовия вкус.

Той поклати глава и почувства нужда да запали цигара.

— Никой не умее да закопава с подобни половинчати хвалби като теб, Дейна.

— Не исках да прозвучи така.

Бе на път да закопае себе си, но за нищо на света не би признала, че е почитателка на книгите му, докато седи гола в стаята му и хапва чипс. И на двамата би им се сторило нелепо.

Дори и да изразеше искрено одобрение, би прозвучало като ласкателство.

— Правиш това, с което винаги си искал да се занимаваш, Джордън, и постигаш успех. Би трябвало да се гордееш със себе си.

— Няма спор. — Той допи кока-колата, остави кутията и обхвана глезена й. — Все още ли си гладна?

Облекчена от смяната на темата, Дейна затвори пакета и го пусна да падне на пода до леглото.

— Всъщност… — започна тя и се нахвърли върху него.

 

 

Не биваше да се чувства толкова дълбоко засегнат и се ядоса на себе си заради това. Не се надяваше всички да харесват творбите му. Отдавна бе престанал да взема твърде навътре лошите отзиви на критиците и от време на време по някоя неодобрителна забележка от читател. Не бе докачлив, темпераментен творец, който изпада в паника при всяка критика. Но ниското мнение на Дейна за книгите му го караше да изпитва мъчителна болка.

Застана до прозореца и се замисли. По-трудно бе да приеме тази тактичност, това любезно потупване по рамото, отколкото хапливите й забележки за таланта му и пренебрежителното й отношение към жанра, в който твори.

Пишеше трилъри, често с привкус на нещо друго, които Дейна заклеймяваше като шаблонен комерсиализъм, който допада на читатели с най-нисък интелект. Би могъл да понесе това, ако тя бе сноб, почитател на елитарната литература, но далеч не бе така. Дейна просто обичаше книгите. Апартаментът й бе препълнен и имаше невероятно разнообразие от жанрове. Но не бе видял сред тях нито едно произведение на Джордън Хоук.

Определено се чувстваше засегнат. Бе изпитал наивна радост, когато се бе върнал в спалнята и я бе видял пред лаптопа, втренчила поглед в екрана. Изражението й го бе заблудило, че проявява искрен интерес към историята, която бе започнал да съчинява.

„Любопитство“, бе отвърнала. Нищо повече.

„Не мисли за това — каза си той. — Заключи го дълбоко в себе си, преди раната да започне да те разяжда.“

Отново бяха любовници и благодареше на Бога. Надяваше се да възстановят и приятелството си. Не искаше да я загуби като любовница или приятелка, и не можеше да се примири с безразличието и неодобрението й за работата му. Тя не знаеше какво означава за него да бъде писател. Как би могла? Да, знаеше, че писането е това, с което винаги е искал да се занимава. Но нямаше представа защо е толкова жизненоважно за него. Никога не го бе споделял с нея.

Призна пред себе си, че не е споделял и доста други неща. За работата си. В миналото често я бе молил да прочете нещо негово и естествено, бе доволен, когато оценката й бе добра. С интерес бе обсъждал с нея идеи за сюжети и бе изслушвал мнението й.

Истината бе, че мнението на Дейна бе най-ценно за него. Но не й бе казвал колко силно желае да постигне нещо. Като човек и като писател. Както заради себе си, така и заради майка си. За Джордън това бе единственият начин да й се отплати за всичко, което бе направила за него, за всички лишения и работа. Но не го бе споделял нито с Дейна, нито с когото и да било. Не бе разговарял с никого за дълбоката скръб, мъчителното чувство за вина и отчаяната нужда.

Е, отново щеше да го стаи в себе си, да се опита да възстанови загубеното, доколкото може и да изгради нещо ново вместо онова, което бе изчезнало безвъзвратно. Не само героят от новата му книга търсеше изкупление.

 

 

Дейна изчака, докато боядиса цяла стена в едно от помещенията, в които щеше да бъде салонът на Зоуи. Сутринта няколко пъти бе прехапвала език и бе необичайно мълчалива, но най-сетне вътрешната й дилема приключи. Реши, че би постъпила нечестно спрямо приятелките си, ако не проговори.

— Спах с Джордън.

След като изрече тези думи, остана с лице към стената в очакване двете да я засипят със забележки и въпроси. След пет секунди мълчание, които й се сториха безкрайно дълги, извърна глава и видя Малъри и Зоуи усмихнато да се споглеждат.

— Знаели сте? Вече сте знаели? Значи онзи арогантен, самодоволен тип се е похвалил пред Флин, че ме е чукал?

— Не. — Малъри едва сдържа смеха си. — Поне доколкото зная. Сигурна съм, че ако Джордън му е казал нещо, Флин не би го скрил от мен. Както и да е, не знаехме. Просто…

Замълча и се загледа в тавана.

— Питахме се докога ще издържите, преди да се вкопчите един в друг — намеси се Зоуи. — Всъщност дори ни хрумна да се обзаложим, но решихме, че би било малко цинично. Аз щях да спечеля — добави тя. — Бях сигурна, че спонтанната експлозия ще стане днес. Малъри смяташе, че ще изтраете още седмица.

— Е… — Дейна сложи ръце на кръста си. — … печелиш.

— Не сключихме истински облог — отново заговори Малъри. — Виждаш ли колко добри приятелки сме? Дори не изтъкваме, че нарече Джордън „арогантен, самонадеян тип“ заради евентуалната му хвалба пред Флин, а в момента ти самата се хвалиш пред нас.

— Нямам думи.

— Имаш, имаш. — Зоуи поклати глава. — Няма да ти позволим да мълчиш, докато не кажеш как беше. Десетобалната система ли ще използваш, или описателна ретроспекция?

Дейна избухна в неудържим смях.

— Не зная защо ви харесвам толкова.

— Сигурно знаеш. Хайде — подкани я Зоуи, — изгаряш от нетърпение.

— Беше страхотно! Не само защото бях готова за спонтанна експлозия. Той ми липсваше. Ако мислите, че човек може да забрави какво е да се чувства толкова… свързан с някого, лъжете се. Не се забравя. Винаги сме били добри в леглото. Сега сме още по-добри.

Зоуи въздъхна дълбоко.

— Романтично ли беше или необуздано?

— Кой път?

— Сега наистина се хвалиш.

Дейна се засмя и отново се залови да боядисва.

— Отдавна не е имало с какво да се похваля.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Във връзка е кое?

— Ще му кажеш ли, че си влюбена в него?

Този въпрос хвърли малка сянка върху веселото й настроение.

— Какъв смисъл има? Или ще спре дотук, или ще се чувства виновен, че не е спрял.

— Ако си честна с него…

— Така беше при теб — прекъсна я Дейна. — Трябваше да бъдеш честна пред себе си и пред Флин за чувствата си към него. Но за мен… е, този път не очаквам нищо от Джордън и съм готова сама да поема отговорността за емоциите си и последиците от тях. Не искам да го карам да мисли, че голямото ми, преливащо от любов сърце е в неговите ръце, и да го принуждавам да прави избор. Това, което имаме сега, ми харесва. Поне за днес. Ще се тревожа за утрешния ден, когато той настъпи.

— Хм… няма да възразя — каза Зоуи. — Може би имаш нужда от време, докато нещата улегнат или прераснат в нещо повече. Струва ми се по-вероятно да се случи второто, защото сте свързани. Може би това е част от загадката.

Валякът в ръката на Дейна подскочи.

— Това, че спя с Джордън, да е част от загадката? Откъде ти хрумна, по дяволите?

— Нямах предвид точно секса. Макар и да не може да се отрече, че сексът е силна магия.

— Да, може би сме накарали боговете да запеят, а феите да заплачат от умиление. — Дейна отново плъзна валяка по стената. — Но не вярвам бурната страст между мен и Джордън да ме отведе до ключа.

— Говоря за отношенията ви, за връзката помежду ви, както искаш го наречи. Което е било, е и ще бъде. — Зоуи замълча, когато приятелката й отпусна валяка и подозрително я изгледа. — Не мислиш ли, че се връзва с напътствията на Роуина? Нима не ти се струва възможно да е част от пътя ти към ключа?

Дейна остана мълчалива за миг и потопи валяка в боята.

— Е, добре, отново печелиш. Виждам известна логика в това, Зоуи, но не разбирам с какво би могла да помогне. Не мисля, че ще открия ключа за стъкленото ковчеже между чаршафите следващия път, когато се любя с Джордън, но е интересна гледна точка, която би било забавно да изследвам.

— Може би е на място, което е означавало нещо за теб или за двама ви в миналото. Както и сега, и занапред. — Зоуи тръсна ръце. — Не говоря смислено.

— Напротив — възрази Дейна и между веждите й се появи бръчка. — Точно сега не мога да се сетя, но ще напрегна ума си. Може би не е зле да поговоря с Джордън. Вече се убедихме, че той е част от търсенето, така че би могъл да помогне.

— Ще кажа само едно. — Малъри изправи гръб. — Любовта не е бреме за никого. Ако той е на друго мнение, значи не те заслужава.

След първия миг на изненада Дейна остави валяка. Приближи се и я целуна по бузата.

— Сладурана.

— Обичам ви. Обичам и двете ви. Който не споделя любовта ви, е идиот.

— Господи. И затова заслужаваш прегръдка. — Дейна притисна Малъри. — Каквото и да се случи, радвам се, че ви срещнах.

— Чудесно е. — Зоуи се приближи и ги прегърна. — Добре че Дейна е правила секс, за да изживеем това.

Избухнаха в смях и Дейна побутна приятелките си.

— Да видим какво ще се случи тази нощ и може би утре ще си устроим цяло сантиментално пиршество.