Нора Робъртс
Ключът на познанието (13)

Тринадесета глава

Според Дейна имаше много неща, които биха могли да се кажат за Брадли Чарлз Вейн IV.

Бе забавен, остроумен и привлекателен. В зависимост от настроението си и обстоятелствата, можеше да се представи в изискан, градски имидж, който й напомня за Джеймс Бонд пред чаша мартини в Монте Карло, а само след миг да се превърне в зевзек, готов на всякакви щуротии.

Можеше да разговаря за френски филми за изкуството с въодушевлението на човек, който не се нуждае от субтитри, и също толкова разпалено да спори дали Елмър Фъд или Йосемити Сам е по-достоен противник на Бъгс Бъни. Това бяха част от нещата, които харесваше у Брад.

Още едно от тях бе къщата му. Жителите на града я наричаха „къщата на Вейн“ или „къщата край реката“, където бе построена преди повече от четири десетилетия. Бащата на Брад я бе облицовал с дърво, от което бяха направени първите изделия, сложили началото на империята „Вейн“. Използвайки свойствата на дървото и естетическия си усет, Б. Ч. Вейн III й бе придал семпъл и същевременно впечатляващ облик.

Златистата постройка се издигаше на брега на реката и привличаше вниманието с просторните си веранди и множество тераси. Покривът бе начупен и всичките му части бяха балансирани в неповторима хармония така, че красотата на дървото да изпъква. От терасите се откриваше изглед към реката, дърветата или майсторски проектираната раздвижена градина. Всичко това не издаваше благосъстояние, а по-скоро будеше възхищение.

Често бе идвала тук заедно с Флин като дете, а по-късно с Джордън. Винаги се чувстваше спокойна на това място, сякаш приоритетът при проектирането е бил обстановката да носи успокоение, а на второ място да издава стил.

Друго, което Дейна можеше да каже за Брад, бе, че не се скъпи за храна и напитки, когато в дома му има събиране. Не бяха нищо изискано или поне не бяха поднесени по изискан начин. Невероятна италианска салата, която непрекъснато я изкушаваше да си вземе още, интересни хапки, тънко нарязана шунка и плътен, пълнозърнест хляб за сандвичи.

Имаше купа, пълна с едри, сочни малини и бисквити, толкова тънки, че изглеждаха почти прозрачни, които тя хрупаше с наслада. Бирата, виното, безалкохолните и минералната вода бяха в изобилие. Вече знаеше, че няма да устои на сладките със сметана, с които бе отрупан огромен поднос.

Всичко това бе подредено на шведска маса в голямата приемна, където в камината гореше силен огън, а мебелите приканваха госта да се настани удобно и да не стане от тях със седмици. Не изглеждаше толкова разкошно, че човек да се срамува да опре крака на масичката. Просто бе стилно. Край нея се водеха непринудени разговори, които заедно с вкусната храна и топлината я унасяха в блажена дрямка. Наистина щеше да заспи, ако Зоуи престанеше да нервничи до нея.

— Сякаш имаш мравки в гащите — каза Дейна.

— Съжалявам. — Зоуи за пореден път хвърли поглед към сводестата врата. — Просто се безпокоя за Саймън.

— Защо? Изяде достатъчно за цял изгладнял батальон, а сега е в стаята за игри. Мечта за всеки деветгодишен хлапак.

— В тази къща има толкова вещи — прошепна Зоуи. — Скъпи вещи. Стъклени и порцеланови съдове, произведения на изкуството. Не е свикнал да бъде заобиколен от такива неща. — „Аз също“, помисли си тя и положи усилие да потисне ново нервно движение. — А ако счупи нещо?

— Е — Дейна вяло сложи още една малина в устата си, — тогава Брад ще го направи на пихтия.

— Той бие деца? — ужасено промълви Зоуи.

— Не. За бога, Зоуи, стегни се. Тази къща е оцеляла след игрите на доста деветгодишни, трима от които са живи и здрави в тази стая. Спокойно. Пийни чаша вино. Когато станеш да си налееш, донеси ми още малко малини.

„Половин чаша“, помисли си Зоуи и се изправи. Но преди да вземе бутилката, Брад я изпревари.

— Изглеждаш малко разсеяна. — Напълни една от чашите на масата и й я подаде. — Проблем ли има?

— Не. — По дяволите, искаше само половин чаша. Защо той все се изпречваше на пътя й? — Просто си мисля дали да не нагледам Саймън.

— Спокойно. Вече знае къде се намира всичко в стаята за игри. Но ще те придружа до там, ако все пак искаш да се увериш — добави Брад, когато видя намръщеното й лице.

— Не. Сигурно е добре. Много мило от твоя страна, че му позволи да си поиграе.

Знаеше, че думите й прозвучаха хладно и сковано, но не можа да ги изрече по друг начин.

— Това е предназначението на стаята — отвърна Брад със същия тон.

Зоуи кимна.

— Хм. Дейна иска още малко от тези.

Смутена поради причина, която не би могла да назове, сложи няколко малини в по-малка купа и ги отнесе до дивана заедно с виното си.

— Надут пуяк — промърмори под нос и накара Дейна учудено да запримигва.

— Брад? — Взе купата от ръцете й. — Сбъркала си адреса.

Джордън се приближи, седна на страничната облегалка до Дейна и си открадна две от малините й, преди да го спре.

— Вземи си сам от масата.

— Твоите ми харесват повече. — Заигра с косите й. — Как се сдоби с тези руси кичури?

— Благодарение на Зоуи.

Джордън взе още една малина и хвърли поглед към Зоуи.

— Добра си.

— Заповядай, когато решиш да се подстрижеш. Ще те обслужа безплатно.

— Ще запомня това. — Отново се отпусна на облегалката. — Сигурно и трите се питате защо ви повикахме тук тази вечер — заговори той и накара Дейна да се засмее.

— Ето кой е надут пуяк. — Сложи ръка върху бедрото му. — Мисля, че щом сме се събрали, за да говорим за ключа, който аз трябва да открия, имам право първа да взема думата.

Подаде на Джордън купата с останалите малини, стана и взе чашата си от масичката. Още когато направи първата крачка, Джордън се настани на нейното място, усмихна се и сложи ръка на облегалката зад гърба на Зоуи.

— Често ли идваш тук? — попита я той.

— Бих идвала, ако знаех, че ще те срещна, красавецо.

— Страхотна двойка сте — промърмори Дейна и се размина с намръщения Брад, докато отиваше да си налее вино.

Защо да не пийне още? Нямаше да шофира.

— Е, вече всички се настанихте удобно — започна тя. Направи пауза, за да отпие глътка. — Моят ключ е свързан с познанието, тоест с истината. Не съм сигурна дали думите са взаимно заменими, но или и двете, или едната от тях, или съчетанието им, е целта на моя поход. Освен това има връзка с миналото, настоящето и бъдещето. След дълго безуспешно търсене стигнах до извода, че тази връзка е нещо лично за мен.

— Мисля, че си права — намеси се Малъри. — Роуина често ни напомня, че ключовете сме ние трите. Отговорът на моята загадка беше личен. Ако трябва да следваме същата логика, това е част от решението.

— Съгласна съм. Мъжете в тази стая са част от моето минало и настояще. Голяма е вероятността да остана свързана с тях и в бъдеще. Знаем, че съществуват връзки между нас шестимата. Моята с всеки от вас, вашата с мен и помежду ви. Друга връзка са картините, които доведоха Мал до целта.

Всички впериха погледи в портрета, който Брад бе окачил над камината. Още една творба на Роуина, изобразяваща трите дъщери след отвличането на душите им. Лежаха с бледи безизразни лица в кристалните си ковчези.

— Брад я е купил на търг, без да знае какво ще се случи тук, както и Джордън е купил нарисувания от Роуина портрет на младия Артур, преди да изтръгне меча от скалата. Бил е в галерията, където е работила Малъри. Купили са ги години преди да узнаем всичко, което знаем сега. Това… свързва всички ни с Роуина, Пит и богините.

— И Кейн — добави Зоуи. — Не ми се струва разумно да го изключваме.

— Права си — съгласи се Дейна. — И Кейн. Повечето от нас вече се сблъскаха с него. Той несъмнено ще продължи да ни създава неприятности. Знаем, че е зъл. Знаем, че притежава мощ. Но тази мощ не е безгранична.

— Някой или нещо го ограничава. Одра част от кожата ми — продължи Джордън. — После Роуина ми изпрати някакъв мехлем по Дейна. Вчера видяхте раните. — Разтвори ризата си. Бяха останали само избледняващи белези. — Започнаха да зарастват в мига, в който ги намазах. Изводът е, че каквото и да ни стори, не може да издържи срещу Роуина. Но и тя не може да заличи напълно стореното от него.

— Следователно — довърши Дейна вместо него — силите им са равностойни.

— Той има слабости. — Джордън вяло закопча ризата си. — Себелюбие, гордост, избухлив нрав.

— Кой твърди, че това са слабости? — Дейна се приближи и седна на страничната облегалка на креслото, което бе заел Брад. — Както и да е, има и още нещо. Той не разбира напълно човешката природа. Не вижда нашата индивидуалност. Прониква под повърхността, долавя фантазиите и страховете ни, но не е способен да стигне до дълбоката ни същност… или поне все още не е успял. Благодарение на това Малъри го победи.

— Да, но когато си в негова власт, е трудно да разбереш. — Малъри поклати глава. — Не бива да го подценяваме.

— Не го подценявам. Мисля, че засега той ни подценява. — Дейна замислено огледа портрета. — Иска те да страдат само защото отчасти са смъртни. Роуина говори за противоположни сили: красота и грозота, познание и невежество, смелост и страх. Всяка от тях отслабва без своята противоположност. Той е мракът, а не може да съществува светлина без мрак. Мисля, че е важна част от целия път към отговора, а не само пречка. — Поколеба се и отпи нова глътка. — За никого не е тайна, че с Джордън имахме интимна връзка. Мисля, че вече не е тайна и… че отново поддържаме интимни отношения.

Джордън изчака няколко мига.

— Не знаех, че се срамуваш да говориш за секс, Дългучке.

— Просто искам… хората да бъдат наясно, както и ти, че не спя с теб, за да ми помогнеш да се добера до ключа. Дори ако има нещо общо — припряно продължи тя. — Защото, както някой ми каза наскоро, сексът е силна магия…

— Ако го правиш както трябва — прекъсна я Джордън.

— Да видим какво знаем — намеси се Брад, опитвайки се да прекрати отклонението от темата. — Всичко това не би се случило, ако не беше Кейн. В миналото. — Вдигна показалец. — Неговото присъствие и манипулации влияят върху търсенето на ключовете. В настоящето. — Вдигна втори пръст. — Магията не може да бъде развалена без него. — Изправи трети. — Той е необходим фактор. Няма възнаграждение без труд, победа без усилие и битка без риск.

— Още един традиционен елемент при всеки поход — добави Джордън. — Зло, което трябва да бъде преодоляно.

— Разбирам всичко — каза Зоуи. — Но с какво то ще помогне на Дейна да открие ключа?

— Опознай врага — напомни й Брад.

— Казано накратко — съгласи се Дейна.

— Има и друго — отбеляза Флин. — Беше пролята кръв. Също традиционен елемент. И аз мога да чета. Но защо кръвта на Джордън? Трябва да има причина.

— Може би защото Джордън го е вбесил, за което доста го бива — каза Дейна. — Но ми се струва по-вероятно да е, защото се нуждая от него, за да открия ключа.

— Дългучке, нужен съм ти за много неща.

— Да не се увличаме в безсмислено перчене, а да говорим по същество. — Дейна разклати чашата си. — Ключът е познанието. Нещо, което зная или трябва да науча. Да отсея истината от лъжите му. Кое от нещата, които е изрекъл и направил досега, е истина? Това е една от гледните точки, които смятам за най-ценни. Умувам и върху последната част от напътствията. „Където една богиня броди, а друга стои в очакване.“ Но стигнах до задънена улица. Богинята на Малъри пееше и тя пресъздаде този момент и ключа в картина. По същата логика би трябвало моята богиня, Ниниан, да броди. Но къде, защо и кога? А коя е чакащата? Дали става дума за Зоуи?

— Може би трябва да напишеш нещо — предположи Зоуи. — Например разказ. Както Малъри нарисува ключа си.

— Не е лоша идея — замислено отвърна Дейна. — Проблемът е, че никога не съм искала да пиша, както Малъри иска да стане художник. По-скоро трябва да прочета нещо, но бог ми е свидетел, не се натъкнах на него в никоя от шестте милиона книги, които вече прерових. Така че, може би, наистина трябва първо да го напиша.

— Или не ти, а Джордън. — Флин нехайно заигра с косите на Малъри, докато говореше. — Той е писателят. Не омаловажавам собствения си забележителен талант, но аз отразявам истински събития, а той съчинява разни небивалици.

— Доста добри небивалици — напомни му Джордън.

— Няма спор. Мисля, че ако не за друго, поне за да можем да кажем, че сме опитали всичко, не е зле Джордън да опише това, което ни се случва. В художествена форма. Може би, когато Дейна го прочете, мъглата пред очите й ще се разсее, ще види ключа и ще си устроим празненство с торта.

— Предложението не е твърде глупаво — реши Дейна.

— Мисля, че е страхотно. — Зоуи се обърна към Джордън и лицето й засия. — Ще го направиш ли? Обожавам книгите ти, а тази ще ми бъде още по-интересна.

— За теб съм готов на всичко, хубавице.

Повдигна ръката й и я целуна.

— Малко ми се гади. — Дейна докосна корема си. — Кога ще имаш нещо готово, което мога да видя? — попита го тя.

— Говориш като редактор. Това би могло да ме зареди с вдъхновение или да ме накара да изпадна в творчески застой.

— Така ли започва всичко? — въодушевено попита Зоуи. — Нещо те зарежда с вдъхновение? Винаги съм се питала как работят творците.

— Господи, тя го нарече творец. — Дейна се изправи. — Трябва да се прибера и да си легна.

Джордън не обърна внимание на думите й и отговори на въпроса на Зоуи.

— Не. Всъщност, всичко е просто работа. Но доста приятна работа. Редакторката ми… истинската ми редакторка — добави той и хвърли поглед към Дейна — притежава усет, талант и тактичност.

— Редакторът ти е жена? Как се сработвате? Заедно създавате цялата книга или тя ти казва какво да пишеш, или… — Зоуи поклати глава. — Извинявайте, отклоних се от темата.

— Няма проблем. Писателка ли искаш да ставаш?

— Аз? Писателка? — Идеята я накара да отвори широко загадъчните си очи и да избухне в смях. — Не. Просто се интересувам как протича работата.

— Като заговорихме за работа, утре ни очаква напрегнат ден.

Малъри докосна ръката на Флин.

— Тръгваме. Ще доведа Мо — каза той на Дейна.

— Кучешката храна е на привършване. Яде колкото слон.

— Ще донеса още. — Флин обхвана лицето й. — Нали го държиш изкъсо?

— Нямам друг избор.

— Флин, би ли довел и Саймън? — Зоуи машинално започна да отсервира. — Сигурно с Мо са се лепнали един за друг като сиамски близнаци, така че няма да представлява трудност.

— Разбира се. Най-добре е и ние да тръгваме. Ще се опитам да накарам този тук да се залови с домашното си. — Дейна размаха пръст срещу Джордън. — Какъв съвет би ми дала, Зоуи?

— Подкупи го с нещо. Това е моят метод.

Брад се приближи и обхвана ръката на Зоуи със своята. Накара я да подскочи като уплашен заек.

— Зарежи тези съдове.

— Извинявай. — Тя веднага остави чиниите. — Навик.

Струваше му се, че тази жена нарочно разбира погрешно всяка негова дума.

— Просто исках да кажа, че не е нужно да си правиш труда. Някой да желае кафе?

— Аз.

— Не, никакво кафе. — Дейна побутна Джордън към вратата. — Имаш работа, приятел. Ще пиеш кафе, когато напишеш две страници.

— Подкупване — одобрително каза Зоуи. — Винаги сполучлива тактика.

Мо се втурна в стаята с разрошена козина. В изблик на радост, че вижда всички, заподскача с изплезен език, събори няколко чаши от масата с рунтавата си опашка и зарови нос в купата със скариди, преди стопанинът му да го овладее.

— Съжалявам, съжалявам. — Флин пъхна пръсти под нашийника му и го задърпа или по-скоро самият той бе задърпан към вратата. — Ще го натоваря в колата на Джордън. Изпрати ми сметката за щетите. Чао. А, Зоуи, Саймън иска да поостане още няколко минути, докато довърши играта си. Господи! Мо! Почакай!

— Това е животът ми — засмя се Малъри. — Страхотен е. Благодаря, Брад. Извинявай за чашите. До утре, Зоуи, Дейна. Лека нощ, Джордън.

— Дано този път опазя кожата си. — Джордън сграбчи ръката на Дейна и я повлече към вратата. — Доскоро.

— Престани да ме дърпаш. Чао, Брад. Ще се видим утре сутрин, Зоуи.

Вратата се затвори след тях и настъпи пълна тишина.

„Стана толкова бързо“, бе единствената мисъл на Зоуи. Не бе имала намерение да си тръгва последна. Беше ужасно. Ужасяващо.

Хрумна й да хукне към стаята за игри и да сграбчи Саймън за ръката, но не бе сигурна къде се намира. Боеше се, че ще се загуби и ще се наложи да вика за помощ. Все пак трябваше да направи нещо.

Започна да събира от пода чашите, които Мо бе съборил. Точно в този миг Брад реши да стори същото.

Неволно удариха чела. И двамата бързо се изправиха и застанаха неподвижни, напрегнати като тетива на лък.

— Аз ще ги вдигна.

Той приклекна, събра чашите и ги сложи на масичката до дивана. Бе достатъчно близо до нея, за да долови аромата й. Винаги бе различен, но неизменно свеж и женствен.

Това бе едно от нещата, които го очароваха. Умението й да бъде различна.

— Кафе?

— Трябва да прибирам Саймън у дома. Време е да си ляга.

— Е, добре тогава.

Когато се озова лице в лице с него и срещна погледа му, Зоуи се смути и почувства парене в тила си. Дали не бе сторила нещо нередно? Дали не бе забравила нещо?

— Благодаря за гостоприемството.

— Радвам се, че дойде.

Когато отново замълчаха, Зоуи бе готова да прехапе устни.

— Не зная къде точно е Саймън.

— В стаята за игри. — Брад се засмя на неловкото положение. — Не знаеш къде се намира. Ела, ще те заведа.

Колкото повече виждаше от къщата, толкова повече Зоуи се влюбваше в нея, макар да изпитваше и страхопочитание. Първо, бе толкова голяма и всички просторни помещения бяха уютни и красиви. Сигурна бе, че дребните неща, подредени във витрините и по етажерките, не са евтини дрънкулки.

Брад я поведе по сводест коридор към голяма преходна стая, навярно библиотека. Таванът бе облицован с дърво, придаващо топлота.

— Има толкова пространство. — Зоуи изведнъж спря, ужасена, че е изрекла това на глас.

— Казвали са ми, че щом започнал, баща ми не можел да спре. Хрумвали му нови и нови идеи, които добавял в проекта.

— Чудесна къща — припряно промълви тя. — Толкова много детайли, без да изглежда претрупано. Сигурно си имал щастливо детство тук.

— Да.

Влязоха в друга стая. Зоуи вече чуваше сирени, изстрели и насърчителните викове на сина си: „Давай, давай“.

Видеоиграта бе полицейски екшън, който се разиграваше на огромен телевизионен екран. Саймън седеше с кръстосани крака на пода вместо на някой от удобните меки столове в стаята, която наистина изглеждаше мечта за всяко момче.

Имаше маса за билярд, три лабиринта с топчета и ръчки, два симулатора, автомат за сода и джубокс.

Беше с окачен таван, през който проникваше светлината на луминесцентни лампи.

И тук имаше камина, в която играеха весели пламъци, както и малък барплот и втори телевизор с цял шкаф за дискове.

— Господи, това е представата на Саймън Майкъл Маккорт за рая.

— Баща ми обича играчките. Прекарвахме доста време заедно тук.

— Сигурно. — Зоуи застана зад сина си. — Саймън. Трябва да тръгваме.

— Още малко! Още малко! — Лицето му издаваше пълно съсредоточение. — Това е „Голямата автокражба“ три. Близо съм. Скоро ще повикат Националната гвардия. С танкове и всичко останало. Ще ги разбия. Мога да счупя рекорда. Още десет минути.

— Саймън. Тази къща е на господин Вейн.

— Господин Вейн няма нищо против — успокои го Брад.

— Моля те, мамо! Моля те! Танковете!

Зоуи се поколеба. Виждаше на лицето му и нещо друго, освен въодушевление от играта. Виждаше искрена радост.

Героят загина и на екрана потече река от кръв. По задоволството на Саймън тя разбра, че не е неговият играч.

— Има доста насилие. — Брад едва сега осъзна това. — Ако не искаш да играе на подобни неща…

— Саймън разбира разликата между видеоигрите и реалността.

— Браво. Какво ще кажеш да пийнем кафе? Още десетина минути няма да му навредят.

— Добре. Десет минути, Саймън.

— Благодаря, мамо. Ще успея — промърмори той на себе си, вече отново завладян от играта. — Ще го направя.

— Много мило, че му позволяваш да играе с твоите неща — заговори Зоуи, когато оставиха Саймън да води битката си. — Дни наред ми разказваше за първия път, когато е играл тук.

— Страхотно хлапе. Забавно е да бъдеш край него.

— Определено е така.

Влязоха в кухнята, още една красива и просторна стая. Бе боядисана в снежнобяло и весело жълто и навярно дори в най-мрачните дни изглеждаше слънчева.

Вниманието й бе привлечено от огромните плотове и безбройните шкафове, някои от които бяха с врати от матово стъкло. С възхищение огледа лъскавите уреди, с които навярно готвенето бе удоволствие, а не досадно задължение. Изведнъж осъзна, че отново е насаме с него.

— Ще се върна да взема Саймън и ще те оставим на мира. Няма да ти пречим повече.

Брад отмери две дози кафе и се обърна.

— Защо мислиш, че ми пречите?

— Сигурно имаш работа.

— Не.

— Е, аз имам милион неща за вършене. Ще се погрижа Саймън да не се увлече в нова игра. Ще го доведа и си тръгваме.

— Не разбирам. — Забравил за кафето, Брад се приближи към нея. — Наистина не разбирам.

— Какво не разбираш?

— Не се смущаваш от Флин и Джордън, флиртуваш с тях, а с мен не просто се държиш студено, а сякаш не можеш да ме изтърпиш повече от две минути.

— Не флиртувам — троснато отвърна тя. — Нищо подобно. Приятели сме. Те са гаджета на Малъри и Дейна, за бога. Ако мислиш, че съм от жените, които…

— Ето за това говоря — продължи Брад с тон, който според него бе възхитително спокоен. — Правиш прибързани заключения за мен и обикновено са погрешни.

— Не зная какво имаш предвид. Първо, почти не те познавам.

— Не е така. Хората се опознават доста бързо в напрегнати ситуации. Ние сме под напрежение от близо два месеца. Често се виждаме, имаме общи приятели и веднъж ти ми приготви вечеря.

— Не я приготвих за теб. — Зоуи вирна нос. — Просто беше в дома ми, когато стана време за вечеря, и те поканих да хапнеш. Има разлика.

— От твоя гледна точка — съгласи се той. — Знаеш ли, държането ти ме кара да започна да говоря като баща си, когато е ядосан. Възприемам същия тон и поза. Ужасно ме дразнеше, когато бях дете.

— Нямам намерение да те дразня. Тръгваме.

Брад смяташе, че има моменти, в които трябва да се говори, и други, в които е по-добре да се действа. Когато на човек му писне, трябва да пристъпи към действие. Сложи ръка на рамото й и видя как на красивото й лице се изписаха гняв и напрежение.

— Ето — каза той, — обичайната ти реакция, когато разговаряш с мен. Изглеждаш или сърдита, или напрегната. Непрекъснато се питам каква е причината.

— Напразно губиш времето си. Пусни ме. Ще си отида.

— Една от теориите ми е следната — непринудено продължи той.

Обхвана тила й с другата си ръка, притегли я към себе си и я целуна.

Бе очаквал този миг от седмици. Може би от години. Копнежът да усети вкуса й гореше в устните му, в кръвта му.

„И допира до тялото й“, помисли си, когато обгърна талията й и я притисна към себе си.

Въздействието на чувствените й устни бе по-опияняващо, отколкото бе очаквал. Долови у нея трепет — от удивление или от споделена страст. В този миг му бе все едно.

Все едно му бе и дали тази постъпка е приета като обявяване на война или предложение за примирие. Знаеше, че ако бе чакал още дълго, преди да я прегърне, би могъл да полудее.

Тя се поколеба, вместо веднага да го отблъсне. По-късно, когато дойде на себе си, навярно щеше да реши, че е направила голяма грешка.

От тялото му струеше топлина и възбуда. Устните му бяха опитни. Отдавна не бе изживявала близост с мъж и през нея премина вълна на желание, която нахлу от пръстите на краката до шията й, а после бавно се оттегли.

В миг на лудост се притисна към него, с наслада вдъхна от мъжественото му ухание и почувства прилив на радостно вълнение.

Сякаш се возеше на някоя от най-опасните въртележки в лунапарк и не можеше да бъде напълно сигурна, че няма да полети от седалката си във въздуха.

Усещането бе невероятно.

Изведнъж удари спирачките. Какъв избор имаше? Знаеше какво би могло да се случи, ако се понесе твърде стремително и се издигне твърде бързо.

Не се намираше в своя свят и този мъж не бе част от него. Нейният свят — детето й — си играеше в съседната стая.

Отскубна се от ръцете на Брад.

Бе разтърсен от главата до петите, но без да откъсне поглед от очите й, спокойно кимна.

— Мисля, че бях достатъчно ясен.

Тя не бе нито срамежлива девойка, нито лесно завоевание. Ако се отдръпнеше, би го изтълкувал като бягство, затова остана неподвижна и продължи да го гледа право в очите.

— Да изясним няколко неща. Харесвам мъжете. Компанията им, разговорите с тях и чувството им за хумор. Сама отглеждам един и възнамерявам да се справя добре.

„Прилича на разгневена, възбудена горска нимфа“, помисли си той.

— Справяш се чудесно.

— Обичам и целувките… с подходящ мъж при подходящи обстоятелства. Както и секса, при същите условия.

Сивите му очи неочаквано добиха топъл блясък, който й се стори неустоим. Чаровните вдлъбнати ивици на бузите му, твърде мъжествени, за да ги нарече трапчинки, станаха по-дълбоки. Изпита желание да прокара пръсти по тях, което бе предупреждение за опасност.

— Това ми носи голямо облекчение.

— Трябва да разбереш, че на този етап аз управлявам живота си. Фактът, че имам дете, а не съм омъжена, не означава, че съм лесна.

Лицето му издаде гняв и удивление.

— За бога, Зоуи. Намирам те за интересна и привлекателна, пожелах да те целуна, а ти правиш извод, че те смятам за лесна.

— Просто държа да бъдем наясно. Освен това държа да знаеш, че никой не може да използва детето ми, за да се добере до мен.

Тези думи още повече разпалиха гнева му.

— Ако подозираш, че прилагам тази тактика, обиждаш и трима ни.

Зоуи изпита чувство за вина и срам. Когато понечи да отвърне, Саймън влетя в стаята.

— Разбих ги! Подобрих рекорда ти, новако!

Затанцува танца на победата около Брад и размаха ръце във въздуха.

Брад положи усилие да потисне емоциите си и обви ръка около врата му.

— Няма да бъде за дълго, уверявам те. Не бързай да злорадстваш, малкият.

— Следващия път ще те бия на плейофите на Ен Би Ей.

— Не се и надявай. Ще те накарам да пълзиш пред мен като червей.

Докато гледаше приятелските им закачки, Зоуи се почувства още по-виновна.

— Саймън, трябва да вървим.

— Добре. Благодаря, че ми позволи да те направя на пух и прах.

— Просто те заблуждавам. Така победата ми ще бъде още по-сладка. — Брад задържа ръката си на рамото на момчето и погледна майката. — Ще донеса палтата ви.