Нора Робъртс
Ключът на познанието (11)

Единадесета глава

Джордън спеше, обвил ръка около талията на Дейна, с крака, преплетени с нейните, сякаш се страхува да не избяга. Въпреки че не тя го бе изоставила, този път далеч не бе сигурен, че ще му позволи да остане.

В леглото й или в живота й.

Държеше я здраво, докато лежеше, унесен в сън.

Беше гореща лунна нощ в разгара на лятото, когато всичко ухаеше на зеленина и тайни. Горите бяха потънали в мрак, сред който проблясваше само пулсиращата златиста светлина на светулки. В съня си знаеше, че е мъж, а не момчето, което бе пристъпвало през високите треви покрай тези гори. Сърцето му биеше учестено от… страх? Очакване? Осъзнаване? Взираше се във великолепната черна къща, която царствено се издигаше към плаващата луна.

Приятелите му не бяха наблизо както в горещите летни нощи, които помнеше. Флин и Брад не бяха там с незаконно отмъкната каса бира и цигари, палатка и младежката дързост и безразсъдство на тийнейджъри.

Беше сам, а зад гърба му бяха воините, които пазеха портала на къщата, пуста и тиха като гробница.

„Не, не е пуста“, каза си той. Погрешно бе да се мисли, че старите къщи са пусти. Те криеха безброй спомени и заглъхващо ехо на гласове, плач, стенания, смях и гневни сцени, които се бяха разигравали между стените им през годините.

Нима това не бе вид живот?

Знаеше, че има къщи, които дишат. Тези дървени, каменни или тухлени здания носеха душа, която бе почти човешка.

Но имаше нещо в тази къща и това място, което той трябваше да си спомни. Тази нощ. Знаеше го, но не можеше да изплува ясно в съзнанието му. Ту се появяваше, ту се губеше като полузапомнена песен и не преставаше да го измъчва.

Важно бе, дори съдбовно да го избистри в съзнанието си, все едно да завърти фотоапарат на фокус, докато получи ясен образ.

В съня си затвори очи, бавно вдиша и издиша и се опита да освободи съзнанието си от всичко друго, за да остане само това, което му е нужно.

Когато повдигна клепачи, я видя. Вървеше по парапета под бледата, кръгла луна — сама като него. Може би и тя сънуваше.

Пелерината й се развяваше зад нея, въпреки че нямаше вятър. Сякаш въздухът бе застинал. Звуците на нощта, шумолене на листа и викове на птици отекваха в гробната тишина. Сърцето му щеше да изскочи. Жената върху парапета започна да се обръща. След миг щяха да застанат лице в лице.

Накрая… Обля го ослепителна светлина. Леко залитна при внезапния преход от непрогледна нощ към слънчев ден. Звучаха птичи песни като жизнерадостна музика на флейти и арфи. Долови шуртене на вода, която сякаш се спуска от голяма височина и с грохот се влива в себе си.

Трудно му бе да се ориентира. И тук имаше гори, но непознати. Бяха разлистени и искрящо зелени под лазурносиньо небе, с клони, натежали от плодове с цвят на рубин или топаз. Въздухът бе наситен със сладостни ухания, сякаш човек може да вкуси от него.

Запристъпва между дърветата по наситенокафява пътека и мина покрай ярък син водопад, под който плуваха златни рибки.

Обзет от любопитство, потопи ръка във водата. Почувства приятния й хлад. Когато я остави да изтече от шепите му, не бе прозрачна, а със същия искрящ син цвят.

Всичко наоколо въздействаше върху сетивата му така силно, че за съзнанието му бе трудно да възприеме цялата тази красота. Веднъж видял и усетил това, как би могъл да продължи живота си в бледата, мрачна реалност?

Покорен от гледките, отново посегна към водата и съзря елен, който пие от другата страна на малкото езеро. Бе огромен, с лъскава, златиста козина на гърба и сребриста шия. Животното вдигна глава, срещна погледа на Джордън с хладни сини очи, ярки като водата помежду им. На шията му висеше медальон със скъпоценни камъни, които улавяха слънчевата светлина и отново я излъчваха, преминала през разноцветни призми.

Стори му се, че проговаря, въпреки че не помръдна, и той не чу друг звук, освен думите, които се оформиха в съзнанието му.

— Ще се бориш ли за тях?

— За кого?

— Иди и виж.

Еленът се обърна и тръгна към гората. Сребърните му копита пристъпваха безшумно, сякаш не докосваха земята.

Не бе казал „Ела“, а „Иди и виж“. Доверявайки се на инстинкта си, Джордън тръгна по пътека в обратната посока.

Когато излезе от гората, се озова в градина с ярки цветя, чиито цветове бяха нов шок за сетивата му. Алени, сапфирени, аметистови и кехлибарени венчелистчета проблясваха на слънчевата светлина, сякаш всяко от тях бе съвършено изваян скъпоценен камък. В средата на това море като най-красив цвят бяха трите дъщери, спящи в кристални ковчези.

— Не, не сънувам — заговори той на глас, за да докаже на себе си, че чува собствения си глас, и да се съсредоточи, преди да тръгне към центъра на градината и да се вгледа в трите лица, които вече познаваше.

Изглеждаха заспали. Красотата им бе ненакърнена, но студена. Застинала красота, която никога нямаше да се промени, прикована завинаги в един миг от времето.

Изпита жалост и гняв, когато впи поглед в лицето на онази, която толкова приличаше на Дейна, и го обзе разкъсваща скръб, каквато бе изживял само когато бе загубил майка си.

— Това е адът — каза той. — Да бъдеш заклещен на границата между живота и смъртта и да не можеш да преминеш нито от едната, нито от другата страна.

— Да. Намери много точно описание. — Срещу него стоеше Кейн. Бе загърнат с черна мантия, а върху буйните му черни коси блестеше корона със скъпоценни камъни. Усмихваше му се. — Имаш проницателен ум, за разлика от повечето си себеподобни. Адът, както го наричате, е просто безкрайна празнота.

— Би трябвало в него да попада онзи, който е заслужил.

— Аха. Философия. — Гласът му издаде лека насмешка и лукава пресметливост. — Не би могъл да отречеш, че понякога адът се наследява. Баща им и смъртната му кучка ги обрекоха на тази съдба. — Посочи към ковчезите. — Аз бях само инструмент, така да се каже, който… — Вдигна ръка и раздвижи китката си. — … завъртя ключа.

— За слава?

— Да. И за власт над всичко тук. — Разпери ръце, сякаш за да обхване целия свят. — Всичко, което никога не ще бъде тяхно. В царството на боговете няма място за смъртни същества с чувствителни сърца и човешки слабости.

— И боговете обичат, мразят, ламтят за слава и богатство, заговорничат и водят войни, смеят се и плачат. Не са само човешки слабости, нали?

Кейн вдигна глава.

— Струваш ми се интересен. Осмеляваш се да спориш с мен, когато знаеш кой съм? Знаеш, че аз те доведох тук, отвъд Завесата на силата, където си по-незначителен от мравка. Мога да те убия с една-единствена мисъл.

— Така ли? — Джордън решително заобиколи ковчега. Не искаше дори двойницата на Дейна да стои помежду им. — Защо досега не си го направил? Може би защото предпочиташ да тормозиш жени. Различно е, когато застанеш срещу мъж, а?

Ударът тласна Джордън няколко крачки назад и го повали на земята. Усети вкус на кръв в устата си и я изплю върху смачканите цветя, преди да се изправи. Лицето на Кейн издаваше и нещо друго, освен сила. Беше ярост. А там, където има гняв, има и слабост.

— Дим и огледала. Нямаш смелост да се биеш като мъж. С юмруци. Само един рунд, копеле. Един рунд, по моите правила.

— По твоите правила? Ти нямаш право да определяш правилата тук. Ще ти покажа какво е да изпиташ болка.

В кожата на гърдите му се впиха ледени нокти, остри като бръсначи. Неописуемата агония го накара да падне на колене и от гърлото му се изтръгна вик, който не можа да сдържи.

— Молѝ! — подкани го Кейн с пъклено задоволство. — Молѝ за милост. Пълзи, за да я получиш.

Със сетни сили, Джордън вдигна глава и срещна очите му.

— Върви на…

Погледът му се премрежи. Нечий глас надвика бученето в ушите му и топла вълна разсея ужасяващия студ.

В съзнанието му прозвуча яростният вик на Кейн:

— Не съм свършил!

Джордън изпадна в безсъзнание.

 

 

— Джордън! О, господи, Джордън, съвземи се.

Струваше му се, че се намира на кораб сред бурно море. Предполагаше, че би могъл да се удави. Усещаше парене в гърдите и пулсираща болка в слепоочията. Но някой се опитваше да го свести, притискайки топли устни към неговите. Връщаше го към живота, независимо дали той иска или не.

Но какъв бе този оглушителен кучешки лай в открито море?

Примигна и втренчи поглед в Дейна.

Образът й бе блед, като през замъглено стъкло, но изпита радост, когато я видя. Прокарваше трепереща ръка по лицето му, заровила пръстите на другата в косите му, притискаше го към себе си и го разтърсваше.

През затворената врата на спалнята се чуваше лаят на Мо, който драскаше по касата.

— Какво става, по дяволите? — глуповато промълви той и я накара да се засмее.

— Свести се. Най-сетне се свести. — В гърдите й сякаш се надигаше истерия. — Устните ти са разкървавени, имаш рана на гърдите и си толкова студен.

— Почакай.

Не се опита да помръдне. Все още не се осмеляваше, защото при съвсем леко завъртане на главата усети вълна на болка и световъртеж.

Но гледката му донесе невероятно облекчение. Намираше се в спалнята на Дейна, изтегнат на леглото й, или по-скоро проснат върху скута й, и тя го притискаше към гърдите си, сякаш люлее бебе. Ако не се чувстваше като прегазен от камион, би било доста приятно.

— Сънувах.

— Не. — Дейна потърка буза в неговата. — Не си сънувал.

— Отначало… или може би не. Дългучке, намира ли ти се някакво уиски? Трябва да пийна.

— Имам бутилка „Падис“.

— Давам хиляда долара за три пръста „Падис“.

— Продадено. — Смехът й прозвуча почти като ридание и не му донесе утеха. — Стой тук, не се движи. Ще го донеса. Трябва да се завиеш. Трепериш. — Придърпа завивката над него и го уви като в пашкул. — О, господи.

Самата тя потръпна, когато допря челото си до неговото.

— Две хиляди, ако се върнеш след по-малко от четиридесет и пет секунди.

Дейна побягна от стаята и когато я проследи с поглед, Джордън реши, че навярно не е толкова зле, щом може да оцени красотата на голото й тяло в движение.

Миг по-късно Мо скочи върху леглото и утрои всички болки в тялото му. Той понечи да изругае, но издаде само въздишка на примирение, когато кучето тихо изръмжа, подуши чаршафите и облиза лицето му.

— Да, това ще ни даде добър урок да не затваряме вратата на спалнята само защото искаме да правим секс насаме.

Мо изскимтя, побутна рамото му с нос, направи три безуспешни опита да догони опашката си и седна до него.

Дейна дотича обратно с бутилка в едната ръка и чаша в другата. След като наля значително повече от три пръста уиски, плъзна ръка зад тила му и доближи чашата до устните му.

— Благодаря, мога да се справя и сам.

— Добре.

Въпреки това тя внимателно отпусна гърба му на възглавницата, преди да повдигне бутилката и да отпие глътка направо от нея.

Предположи, че топлината веднага е достигнала до стомаха на Джордън, както загря нейния. Най-сетне по-спокойна, стана, за да се загърне с халат.

— Трябва ли да обличаш това? Харесва ми да те гледам.

Не искаше да му казва, че кожата й е настръхнала като натъркана с лед.

— Не биваше да заключваме кучето отвън.

— Да, с Мо тъкмо обсъждахме това. — Джордън сложи ръка върху широкия му гръб. — Той ли те събуди?

— Да, както и твоите викове. — Дейна отново потръпна и седна на ръба на леглото. — Джордън, гърдите ти.

— Какво?

Повдигна завивката и надникна отдолу. Имаше пет драскотини, като от нокти, точно върху сърцето. Изглеждаха плитки, и слава богу, но обилно кървяха и бяха ужасно болезнени.

— Изцапах чаршафите ти.

— Ще се изперат. — Дейна преглътна дълбоко. — Трябва да се погрижа за тези рани. В това време можеш да ми разкажеш какво ти стори онзи негодник.

Отскочи до банята за дезинфектант и марля, подпря се с две ръце на мивката и дълго диша дълбоко, за да престане да се чувства, сякаш в гърлото й има безброй игли.

Едва сега бе разбрала какво е страх. Беше го изпитала, когато на острова се бе разразила буря и черното море се бе надигнало, за да я погълне. Но дори онзи вледеняващ ужас бе нищо в сравнение с мига, в който стенанията на Джордън я бяха изтръгнали от съня.

Сдържа сълзите. Нямаше смисъл, а и не можеше да си позволи да плаче, когато трябва да действа. Взе материалите от аптечката и се върна, за да почисти раните му.

— Донесох ти аспирин. Нямам нищо по-силно.

— И това става. Благодаря. — Джордън погълна три таблетки с водата, която му бе донесла. — Слушай, остави на мен. Зная, че не понасяш да гледаш кръв.

— Няма да се държа детински, ако и ти не се държиш така. — Дейна потисна гаденето, седна и започна да попива кръвта. — Говори ми и вероятността да припадна ще бъде по-малка. Какво стана, Джордън? Къде те заведе той?

— Отначало бях на друго място. Не мога да кажа къде, сънувах. Вървях. Беше тъмно, но имаше пълнолуние. Възможно е да съм се намирал до „Пийк“. Не мога да си спомня ясно. Всичко е като в мъгла.

— Продължавай.

Тя се съсредоточи върху гласа му и думите, които изрича. Всичко, което можеше да отклони вниманието й от окървавения парцал в ръцете й, бе добре дошло.

— За миг се озовах другаде, посред бял ден. Като с… винаги съм си представял, че транспортьорът от „Стар Трек“ действа така. За миг попадаш на ново място и си дезориентиран.

— Не би станал любимият ми транспорт.

— Шегуваш ли се? Беше нещо адски… Мили боже.

— Зная. Съжалявам. — Дейна стисна зъби и продължи да намазва раните с дезинфектант. — Не спирай да говориш. Ще се справим с това.

Нещо накара Мо внезапно да слезе от леглото и да се скрие под него.

Джордън затаи дъх от болка.

— Завесата на силата. Бях отвъд нея — започна той и й разказа за преживяването си.

— Предизвикал си го? Съзнателно? — Тя седна и угриженият израз на лицето й премина в укор и нетърпение. — Беше ли нужно да се правиш на мъж?

— Да, беше. Както и да реагирам, щеше да направи онова, което бе намислил. Защо тогава да не изпратя няколко стрели, макар и само словесни?

— Не зная. Нека помисля. — Всяка дума излъчваше сарказъм. Дейна потърка слепоочията си. — Може би защото… той е бог.

— И ти, разбира се, би стояла със скръстени ръце и би разговаряла с него учтиво?

— Не зная — въздъхна тя и стегна превръзката с бинт. — Вероятно не. — Когато реши, че е сторила всичко, което е по силите й, се наведе и отпусна глава между коленете си. — Дано никога вече не ми се налага да правя това.

— И аз се надявам да не се наложи. — Въпреки че болката бе непрестанна, той се раздвижи и прокара ръка по гърба й. — Благодаря ти.

Дейна успя само да кимне.

— Разкажи ми края.

— Ти току-що го почисти и превърза. Каквото и да е сторил, боли толкова ужасно, колкото изглежда. Всъщност тогава болката беше значително по-силна.

— Ти крещеше.

— Нужно ли е да ми го напомняш? Караш ме да се срамувам.

— Ако това е успокоение за теб, и аз се разкрещях. Събудих се и те видях да потръпваш, сякаш имаш епилептичен припадък. Беше мъртвешки блед, кървеше и се тресеше. Не знаех какво да правя, по дяволите. Изпаднах в паника. Сграбчих те и започнах да викам. Изведнъж стана неподвижен. Още щом те докоснах, ти се отпусна в ръцете ми. Помислих, че си мъртъв.

— Чух те.

Тя остана на мястото си още няколко мига и отново положи усилие да сдържи сълзите.

— Кога?

— Когато паднах на земята за втори път. Чух те да ме викаш и сякаш отново попаднах в транспортьора. Чух и неговия глас, докато отпътувах, по-скоро в съзнанието си. „Не съм свършил — каза той. — Не съм свършил.“ Беше адски разгневен. Не можа да ме задържи там. Не беше свършил с мен, но не можа да ме задържи.

— Защо?

— Ти се събуди. — Джордън протегна ръка и докосна бузата й. — Повика ме и това ме върна.

— Човешки контакт?

— Може би е нещо толкова просто — съгласи се той. — Когато хората са свързани.

— Но защо теб? — Дейна взе парцала и попи кръвта от устната му. — Защо е завел теб отвъд Завесата?

— Това е нова загадка. Когато… ох, Дейна.

— Извинявай.

— Когато стигнем до отговора, ще имаме още едно парче от този странен пъзел.

 

 

Дейна се нуждаеше от отговори, прости или сложни. Караше към „Уориърс Пийк“, за да ги получи, а Мо седеше на предната седалка до нея и блажено надничаше през прозореца. Търсенето и догадките бяха едно, но този път бе пролята кръвта на любимия й. Искаше хладни, неоспорими факти.

Дърветата все още бяха в ярки цветове, които се открояваха на фона на сиво небе, изпълнено с навъсени облаци. Но по шосето и горските пътеки имаше повече шума.

„Вече повяхват“, помисли си тя. Времето напредваше, оставаха й само две седмици.

Какво мислеше? Какво знаеше? Преповтори всичко в съзнанието си, докато изминаваше последните километри до портала.

Роуина бе в градината и събираше част от последните есенни цветя. Бе облечена с плътен тъмносин пуловер на златисти шарки и — за изненада на новодошлата — с изтъркани джинси и стари ботуши.

Косите й бяха вързани отзад и се спускаха на виеща се опашка между плещите й.

„Горската богиня в градината си“, помисли си Дейна и реши, че Малъри би си представила гледката като картина.

Роуина махна с ръка и на лицето й засия усмивка, щом забеляза кучето.

— Добре дошли. — Затича се към колата, когато Дейна паркира. Отвори вратата на развълнувания Мо. — Ето го моя красавец! — Смехът й зазвъня, когато косматото кълбо скочи да я близне по лицето. — Надявах се да ми гостуваш отново.

— Аз или Мо?

— И двамата ме изненадахте приятно. Какво има? — Скри ръка зад гърба си и когато отново я подаде напред, в нея имаше голям, сочен кокал, който накара кучето доволно да заръмжи. — Да, разбира се, че е за теб. Ако седнеш и подадеш лапа като джентълмен…

Едва бе изрекла думите и Мо отпусна задните си части на земята и повдигна лапа. Здрависаха се и се спогледаха с взаимно възхищение. Внимателно взе кокала от ръката й и го пусна пред краката й, за да го натроши на парчета.

— Да не би да си като доктор Дулитъл? — запита се Дейна и срещна озадачения поглед на Роуина.

— Защо?

— Разговаряш с животните.

— Аха. Би могло да се каже. С какво мога да ти бъда полезна? — попита я.

— С отговори.

— Ясно и сериозно. Тази сутрин изглеждаш чудесно. Страхотен тоалет. Винаги носиш елегантни сака — отбеляза Роуина и прокара ръка по златистата ленена материя на ръкава. — Харесват ми.

— Предполагам, че можеш да се сдобиеш с такова също толкова лесно, колкото извади кучешкото лакомство.

— Да, но не би било забавно и бих пропуснала удоволствието от пазаруването, нали? Искаш ли да влезеш? Ще пийнем чай пред камината.

— Не, благодаря. Нямам много време. Днес следобед ще подпишем документите за имота и след малко трябва да бъда там. Роуина, има неща, които трябва да узная.

— Ще ти кажа каквото мога. Да се поразходим, а? Ще вали — добави тя, когато хвърли поглед нагоре към небето. — Но няма да започне скоро. Обичам напрегнатата атмосфера на очакване преди дъжд.

Насладата на Мо от сочния кокал бе кратка и в ръката на Роуина се появи аленочервена гумена топка. Хвърли я отвъд тревната площ, към гората.

— Трябва да те предупредя, че Мо ще иска да му я хвърляш и да я носи обратно най-малко три-четири години.

— Няма нищо по-съвършено от едно куче. — Роуина приятелски хвана Дейна под ръка и тръгнаха през градината. — Утеха, приятел, воин и забавна компания. В замяна искат единствено да ги обичаме.

— Защо не си вземеш куче?

Роуина въздъхна и потупа ръката й, а после се наведе да вдигне топката, която Мо бе оставил в краката й. Разроши козината му и запрати топката да я догони.

— Не можеш — осъзна Дейна и потърка слепоочието си. — Искам да кажа, разбира се, че би могла, но реално погледнато… Животът на едно куче е твърде кратък дори в сравнение с този на смъртен човек. — Спомни си думите на Джордън за самотата на Пит и Роуина и че безсмъртието им е по-скоро проклятие, отколкото дар. — За безсмъртни като вас краткият живот на едно куче се превръща в проблем.

— Да. Имах кучета. У дома едно от най-големите ми удоволствия беше да общувам с тях. — Вдигна топката, вече покрита с драскотини от зъби и кучешки лиги, и я хвърли с нежната си ръка на неуморния Мо. — Когато бяхме изпратени тук, чувствах нужда да вярвам, че бързо ще успеем да свършим това, което се изисква от нас, и ще се върнем. Скоро започнаха да ми липсват много неща от дома и за утеха реших да си взема куче. Избрах една хрътка. Беше толкова красив, безстрашен и предан. Десет години. — Въздъхна и тръгна покрай гората. — Беше мой само десет години. Колкото едно щракване с пръсти. Има неща, които не можем да променим и на които нямаме право, докато сме тук. Не можем да удължим нишката на живота на едно същество, дори да е любимото куче.

За пореден път хвърли топката на Мо.

— Като дете имах куче. — Заедно с Роуина, Дейна го проследи с поглед, когато се втурна след топката сякаш за първи път. — Всъщност беше на баща ми. Взел я е година преди да се родя, така че израснах с нея. Умря, когато бях на единадесет. Три дни плаках.

— Тогава значи знаеш какво е. — Роуина се усмихна, когато Мо се завъртя в кръг с топката, вдигна глава и я задържа между зъбите си като ябълка. — Тъгувах и се зарекох никога вече да не си позволя това. Но не издържах. Преживях същото много пъти, докато реших, че сърцето ми не би понесло още една раздяла с някого, когото обичам, след толкова кратко време. Затова съм доволна… — наведе се и обхвана главата на Мо — и благодарна, че си довела този красавец на гости тук.

— Всичко това е бреме, нали? Властта, безсмъртието?

— Нищо не се получава без болка, загуба или друга цена. Това ли искаше да знаеш?

— Отчасти. Има ограничения, докато сте тук. Както и за Кейн, когато се изправи срещу нещо от нашия свят, нали?

— Добър извод. Вие сте същества със свободна воля. Така и трябва да бъде. Той може да изкушава, да лъже и мами, но не и да принуждава.

— Може ли да убива?

Роуина отново хвърли топката, този път по-далече, за да може Мо да потича по-дълго.

— Не, освен при война, самозащита или закрила на невинни и близки. Наказанието за убийство на смъртен е толкова жестоко, че едва ли дори той би поел риска.

— Край на съществуването — уточни Дейна. — Проучих. Не смърт, преминаване от един свят в друг, а истински край.

— И боговете имат страхове. Това е един от тях. Другите са лишаване от власт и обричане на затвор между световете, без право на влизане в никой от тях. Такива са рисковете.

— Той се опита да убие Джордън.

Роуина рязко се обърна и сграбчи ръката й.

— Разкажи ми. Подробно.

Дейна й описа всичко, което се бе случило през нощта.

— Завел го е отвъд Завесата? — попита Роуина. — И е пролял кръвта му?

— Точно така.

Роуина закрачи толкова неспокойно, че Мо се отказа от играта и кротко седна с изподрасканата топка в уста.

— Дори сега не ни е позволено да надникнем там, да узнаем какво става. Казваш, че са били сами? Никого ли е нямало наоколо?

— Джордън спомена за някакъв елен.

— Елен. — Роуина застана неподвижно. — Какъв елен? Как е изглеждал?

— Като елен. — Дейна разпери ръце. — Предполагам, че видът му не е бил необичаен за място, където цветята приличат на рубини или нещо подобно. Каза, че имал златен гръб и сребърна шия.

— Значи е бил самец.

— Да. А, и носел медальон със скъпоценни камъни.

— Възможно е — прошепна Роуина. — Но какво означава?

— Ти ми кажи.

— Ако е бил той, защо го е допуснал? — Тревожно запристъпва между гората и тревната площ. — Защо е позволил?

— Кой и какво? — попита Дейна и привлече вниманието й, като разтърси ръката й.

— Ако е бил кралят — каза тя, — ако нашият крал е приел образа на елен, защо е допуснал Кейн да заведе един смъртен отвъд Завесата, без да иска разрешение? И да го нарани, да пролее кръв там? Каква война се води в моя свят?

— Съжалявам, нямам представа. Но единственият ранен, за когото зная, засега е Джордън.

— Ще поговоря с Пит — реши Роуина. — Ще помисля. Не е видял никого другиго… освен двамата?

— Само елена и Кейн.

— Не мога да ти дам отговорите, които искаш. Кейн се е намесвал и по-рано, но никога не е стигал толкова далеч. Магията е негово дело и ограниченията са в самия него. Но той ги нарушава и не се спира пред нищо. Мога да направя още и ще го направя. Но вече не съм сигурна докъде се простира властта му и доколко е уязвим. Дори не съм сигурна дали все още управлява кралят.

— А ако не е така?

— Тогава значи има война — решително отвърна Роуина. — Все още не са ни върнали у дома, което ме кара да мисля, че каквото и да се случи в моя свят, съдбата ми остава да довърша това, за което съм изпратена тук. Трябва да вярвам, че твоята съдба е да ми помогнеш. — Дълбоко си пое дъх, за да се успокои. — Ще ти дам балсам за раните на твоя човек.

— Просто спим заедно. Не зная дали това го прави мой.

Роуина нехайно махна с ръка.

— Трябва на всяка цена да поговоря с Пит. Стратегията е негова област, а не моя. Ела да ти дам мехлема.

— Почакай, още само един въпрос. За Джордън. Участието му е много важно за намирането на ключа, нали?

— Защо питаш за нещо, което вече знаеш?

— Искам потвърждение.

В отговор Роуина сложи пръсти на сърцето й.

— Знаеш и това.

— Той е част от търсенето, защото го обичам?

— Джордън е част от теб, защото го обичаш. А ти си ключът. — Хвана ръката на Дейна. — Хайде, ще ти дам балсама за твоя воин и ще те изпратя. — Отново погледна към притъмняващото небе. — Дъждът наближава.