Нора Робъртс
Ключът на познанието (6)

Шеста глава

Започнаха работата по терасата, възползвайки се от топлото есенно време и опита на Зоуи.

Дейна и Малъри единодушно я обявиха за кралица на ремонтите. С най-старите си дрехи и въоръжени с нови инструменти, подготвяха терасата за боядисване под нейните инструкции.

— Не знаех, че ще падне толкова много работа. — Малъри се отпусна на пети и погледна ноктите на ръцете си. — Развалих маникюра, който ми направи онзи ден — каза тя на Зоуи.

— Отново ще го оформя. Ако не олющим старата боя, новата няма да хване. Повърхността трябва да бъде равна и пореста, иначе ще се наложи напролет отново да боядисваме.

— Свалям ти шапка — каза Дейна и се загледа в нея, докато умело боравеше с електрическо ренде. — Мислех, че просто намазваш боята и чакаш да изсъхне.

— Щом си мислила така, наистина трябва да ми сваляш шапка.

— Не се главозамайвай — промърмори Дейна и събори няколко парчета от ронещия се пласт боя с шпатулата си.

— Не бих имала нищо против да нося корона. Нещо фино и изящно. — Докато говореше, Зоуи нагледа чирачките си. — Ще изглежда страхотно. Ще видите.

— Защо не ни позабавляваш по време на тази досадна работа? — предложи Малъри. — Разкажи ни за вечерята с Брад.

— Не беше нищо особено. Поигра видеоигри със Саймън, вечеряхме и си тръгна. Излишно беше да се тревожа толкова. Просто от доста време не ми е гостувал мъж. А и не съм свикнала да готвя за милионери. Струваше ми се, че трябва да сервирам в луксозни съдове, каквито нямам.

— Брад не е такъв — възрази Дейна. — И богатите могат да бъдат нормални. Когато бяхме деца, често хапваше у нас, а не сме ползвали луксозни съдове всеки ден.

— Не е същото. Първо, аз не съм израснала заедно с него. Освен това твоето семейство има повече допирни точки с неговото. Една фризьорка, прекарала детството си в каравана в Западна Вирджиния, няма за какво да разговаря с наследник на американска империя.

— Нечестна си и към него, и към себе си — отбеляза Малъри.

— Може би. Просто съм реалистка. Както и да е, смущавам се в негово присъствие. Не само заради парите. Сигурно и Джордън е натрупал състояние, щом романите му са бестселъри. Но не ме кара да се чувствам така. Беше ми приятно да си поговоря с него, когато дойде да поправи колата ми.

Дейна се разсея за миг и нарани палеца си.

— Колата ти? — Намръщи се и втренчи поглед в пострадалия си пръст. — Джордън е поправил колата ти?

— Да. Не знаех, че се е занимавал с коли. Наистина разбира от двигатели. Намина онзи ден следобед с цял куп инструменти и каза, че ще я погледне. Беше много мило от негова страна.

— Понякога е голям сладур — каза Дейна с усмивка, но стисна зъби.

— О, стига, Дейна. — Зоуи изключи рендето и извърна глава. — Нямаше нужда да си прави труда. Загуби цели два часа, а не поиска да го почерпя нищо друго, освен две чаши чай с лед.

— Не се и съмнявам, че добре е огледал задника ти, докато си вървяла към къщата да му ги донесеш.

— Може би. — Зоуи се постара изражението й да не издаде насмешка. — Но просто като приятел, без греховни помисли. Нищожна отплата за това, че ми спести ново ходене в сервиза. Колата ми не е вървяла толкова гладко, откакто я купих. Всъщност, дори когато я купих.

— Да, винаги се е справял с колите. — „И щедро е отделял от времето си“, мислено добави Дейна. — Права си, много мило от негова страна.

— Голям сладур — подхвърли Малъри и многозначително погледна Дейна.

— Да — промълви тя.

— Позволи на Саймън да се повърти около него, когато се прибра от училище. — Зоуи отново включи рендето и се залови за работа. — Забавно ми е да гледам как моето момче се сприятелява с мъже. Трябва да призная, че и Брадли се държа чудесно с него, оценявам това.

— Значи никой от двамата не се е опитал да стане по-близък и с майка му? — полюбопитства Дейна.

— Не — почти се засмя Зоуи и продължи да придвижва инструмента по дюшемето. — Разбира се, че не. Джордън просто направи услуга на приятел, а Брадли… Няма нищо подобно.

В съзнанието на Дейна остана дълго „хммм“, когато продължи работата си.

До обяд терасата бе сравнително готова да премине инспекцията на Зоуи. Седнаха на загладените дъски, за да отпуснат уморените си мускули и да хапнат сандвичи с риба тон.

След цяла сутрин работа, когато слънцето я напече и я обзе сънливо настроение, Дейна реши, че е време да разкаже за преживяването си предишната вечер.

— Снощи… имах малка схватка с Кейн.

Малъри затаи дъх и посегна към бутилката с вода.

— Какво? Тук сме от три часа, а ни го казваш чак сега?

— Не исках да започваме деня с него. Знаех, че всички отново ще се паникьосаме.

— Добре ли си? — Зоуи сложи ръка на рамото й. — Нали не си пострадала?

— Не, но трябва да ви кажа, че кратките срещи, които съм имала с него по-рано, не могат да се сравнят с това. Знаех какво се случваше с теб, Малъри, и все пак не го разбирах напълно. Сега го разбирам.

— Разкажи ни.

Малъри се премести и Дейна се озова между двете. Този път бе по-лесно. Успя да разкаже преживяването си по-спокойно и с повече подробности, отколкото на Джордън. Но гласът й отново затрепери няколко пъти и се наложи да вземе термоса си с кафе и бавно да отпие глътка, за да успокои гърлото си.

— Можеше да се удавиш. — Зоуи обви ръка около раменете й. — Във ваната.

— И на мен ми хрумна. Но не мисля. Ако можеше просто да ни ликвидира, защо не ни накара да скочим от някоя скала или да се втурнем пред движещ се камион? Нещо такова.

— Господи, това наистина е успокояващо. — Зоуи погледна към улицата и едва не затрепери, когато премина кола. — Радвам се, че го каза.

— Стига. Сериозно. Струва ми се, че силата му стига дотук. Също както с Малъри. От нас зависи да направим избора, да бъдем толкова верни на себе си, че да прозрем, че всичко е илюзия, и да се отърсим от нея.

— Все пак е успял да те нарани — изтъкна Зоуи.

— Господи. — Дейна сложи ръка на сърцето, когато си спомни. — Да, бих казала. Въпреки че болката беше илюзия, той постигна целта си. По-мъчително от тази болка бе да зная какво означава тя и какво би могъл да ми отнеме.

— Трябваше да ни се обадиш. — Гласът на Малъри издаде едновременно загриженост и укор. — Дейна, трябваше да позвъниш на мен или Зоуи. Или на двете. Зная какво е да бъдеш в плен на тези илюзии. Не е трябвало да оставаш сама.

— Не бях. Канех се да направя точно това. Стоях в спалнята и бях готова да се развикам за помощ, когато Джордън почука на вратата.

— Ооо…

Дейна прониза Малъри с поглед.

— Няма никакво многозначително „о“. Просто се озова там в момент, когато бих се зарадвала на компанията на всеки, дори на двуглаво джудже, стига да може да прогони онзи тип.

— Все пак странно съвпадение — отбеляза Малъри и примигна. — Искам да кажа, ново доказателство за пръста на съдбата и за връзката помежду ви.

— Слушай, това, че ти си хлътнала по Флин, не означава, че всички около теб ги очаква нещо подобно. Отби се и се държа много почтено. Отначало.

— А после? — настоя да узнае Зоуи.

— За разлика от Брад, Джордън очевидно никога не се колебае, преди да предприеме смел ход. Заклещи ме в кухнята.

— Така ли? — въздъхна Малъри. — Първата ни целувка с Флин беше в кухнята ми.

— Както и да е, в събота ще изляза с него. — Дейна изчака реакцията им и смръщи вежди, когато никоя от двете не проговори. — Е?

Зоуи сложи лакът на бедрото си и опря брадичка на свития си юмрук.

— Тъкмо си мислех, че не би било зле двамата да се опитате отново да станете поне приятели. От друга гледна точка това може би е част от пътя ти към откриването на ключа.

— Трябва сериозно да си помисля, преди да се заловя да решавам много проблеми наведнъж. Не зная дали мога отново да поддържам приятелски отношения с Джордън, защото… струва ми се, че все още съм влюбена в него.

— Дейна!

Малъри хвана ръката й, но тя бързо я отскубна и тръгна надолу по стъпалата.

— Не зная дали съм влюбена в Джордън такъв, какъвто е сега, или какъвто беше преди много време. Нали разбирате, в спомена за него. Може би този образ сега е просто една илюзия. Но трябва да узная истината, нали?

— Да. — Зоуи разопакова кексчетата, които бе донесла, и подаде едно на Дейна. — Трябва да я узнаеш.

— Дори и да съм влюбена, мога да превъзмогна това. — Отхапа голяма хапка. — Веднъж вече го направих. Ако не съм, значи всичко отново е нормално. Поне доколкото е възможно да бъде, докато намеря ключа.

— А неговите чувства? — попита Малъри. — Те не са ли от значение?

— Вече стана така, както той искаше. Този път ще бъде както аз искам. — Раздвижи рамене, сякаш с изричането на тези думи камък падна от плещите й. — Да боядисаме терасата.

 

 

Докато разопаковаха четки и валяци, Джордън разказа на Флин и Брад за премеждието на Дейна.

Бяха в хола на Флин, който се бе превърнал в място за размисъл. Джордън крачеше насам-натам, докато говореше, а кучето на Флин следеше всяко негово движение с надеждата да влезе в кухнята и да му донесе бисквитка. Когато Джордън наближеше вратата, голямата черна опашка на Мо започваше нетърпеливо да удря по пода. Все още не бе получил почерпка, но си бе изпросил погалване с крак по гърба от стопанина си.

— Защо не я доведе тук, по дяволите? — попита Флин.

— Мисля, че бих могъл, като я зашеметя и я вържа. Говорим за Дейна.

— Добре, добре, ясно. Можеше да ми кажеш всичко това още снощи.

— Да! И веднага щеше да хукнеш към апартамента й, за да я убеждаваш да дойде. Щяхте да се скарате, а само това й липсваше. А и исках да го разкажа едновременно на двама ви, когато Малъри не е тук.

— Сега, когато вече знаем, какво да правим по въпроса? — попита Брад.

— Имаш право. — Джордън тръгна към дивана и попари надеждите на Мо, като се настани върху сандъка, който служеше за масичка. — Не можем да измъкнем нито нея, нито която и да е от трите. Дори и да можехме, не зная дали би било редно. Залогът е много висок.

— Три души — промърмори Брад. — Все още не съм свикнал с тази мисъл. Зная какво се случи с Малъри, но не мога да го проумея. Съгласен съм, че не можем да ги измъкнем. Всичко се свежда до два въпроса: как да ги предпазим и как да им помогнем да открият ключа.

— Като се погрижим никоя от тях да не остава сама твърде дълго — започна Флин. — Въпреки че се докопа до Малъри, когато с нея бяха Дейна и Зоуи. Трябва да вземем тази предпазна мярка.

— Тя няма да се премести тук, Флин. Предложих аз да се изнеса, но не успях да я придумам. — Джордън вяло потърка брадичката си и си спомни, че не се бе обръснал. — Но някой от нас би могъл да й погостува. Поне да спи там нощем.

— Да, да, веднага ще се съгласи. — Тонът на Флин бе саркастичен. — Миг след като кажа, че възнамерявам да спя в апартамента й, ще се наежи срещу мен и ще ме халоса с най-близкия тъп предмет. А теб няма да приеме за нищо на света. Нито пък Брад.

— Мислех си за Мо.

Раздразнението на Флин премина в недоумение.

— Мо?

Щом чу името си, Мо весело скочи, събори касетка със списания и въртейки опашка, се втурна към Флин.

— Ти каза, че Мо още на влизане в сградата е усетил присъствието на Кейн или поне опасността.

— Да. — Флин си спомни случката и погали голямата глава на песа. — Втурна се нагоре по стълбите, готов да прегризе нечий гръклян. Нали така, дивако?

— Значи бихме могли да го използваме като предупредителна система. Ако отново се държи както тогава, ще вдигне съседите на крак. Да се надяваме, че ще бъде добър пазач на Дейна.

— Добра идея — съгласи се Брад и изтупа няколко кучешки косъма от панталоните си. — Но как ще убедиш Дейна да приеме Мо за съквартирант?

— Оставете на мен — каза Флин със самодоволна усмивка. — Ще предложа да се пренеса при нея и както очакваме, ще започнем спор. Накрая ще отстъпя и ще я помоля да направи малък компромис, като приеме Мо, за да мога да спя спокойно нощем. Ще се смили над мен и ще се съгласи, за да не се чувства виновна.

— Винаги съм се възхищавал на ловките ти манипулативни методи — отбеляза Брад.

— Просто трябва да имаш ясна цел. Което ни връща на въпроса за ключа.

— Моят график все още е най-гъвкав — каза Джордън. — Разполагам с достатъчно време за проучвания, размисъл и ходене. Ти, като журналист, имаш източници на информация — обърна се той към Флин. — Освен това Малъри има желание и възможност да работи с теб, а и Дейна и Зоуи вече са те приели, доколкото жени могат да приемат мъж в групата си. Брад ще се възползва от положението си на собственик на „Хоуммейкърс“. Би могъл да се отбива при тях почти по всяко време. „Как е, момичета? Изглежда добре. Мога ли да ви помогна с нещо?“

— Разбира се, че мога. Не е зле да споменете пред Зоуи, че не съм психопат убиец и никога не съм бил.

— Ще се опитам да го вметна при следващия ни разговор — обеща Флин.

 

 

„Време е да поработя“, каза си Дейна и запретна ръкави. Трябваше да направи нещо позитивно, за да смаже семената на съмнението за безпомощност, които Кейн се бе опитал да посее в нея.

Проклета да бъде, ако допуснеше да покълнат. Щом нейният ключ бе познанието, трябваше да използва ума си. А кое бе най-подходящото място да черпи познание, ако не библиотеката? Мъчително бе да отиде там като клиент, а не като вътрешен човек, но щеше да преглътне огорчението, за да потърси това, което й бе нужно.

Не отскочи до дома си да се преоблече, а влезе направо с изпоцапаните си работни дрехи в сградата, която бе представлявала ключ в живота й. Веднага бе привлечена от мириса. Книги, светът на книгите. Но се отърси от тази сантименталност. Докато вървеше към компютрите, си напомни, че в книгите се крият отговорите.

Вече бе прочела всичко, което бе успяла да намери за келтската митология и сега възнамеряваше да разшири областта на търсене. Щеше да се съсредоточи върху заглавия, свързани с магии. „Опознай врага — помисли си тя. — Знанието е не само щит, а и оръжие.“

Записа най-ценните си находки и въведе ключовите фрази от напътствията на Роуина. Доволна от резултата, веднага се отправи към рафтовете.

— Забравила ли си нещо?

Санди я пресрещна с вбесяващата си зъбата усмивка.

— Опитвам се да забравя доста неща, но ти все се изпречваш на пътя ми. Разкарай задника си от тук, Санди — каза Дейна с любезен тон.

— Не одобряваме подобен език в библиотеката.

Дейна сви рамене и я заобиколи.

— А аз не одобрявам сладникавия ти парфюм, но няма да се заяждам.

— Вече не работиш тук.

Санди я настигна и сграбчи ръката й.

— Това е обществена сграда, за която случайно имам карта. Пусни ме или ще разбия тези бели зъби, наредени като перли, за които татко ти сигурно е платил доста. — Дълбоко си пое дъх, за да възвърне спокойствието си. Искаше просто да вземе книгите и да си тръгне. — Защо не изтичаш при Джоан да й докладваш, че съм тук и изнасям книги? Или е заминала за страната на Оз да се прави на плашило?

— Ще се обадя на полицията.

— Добре, давай. Интересно какво ще прочетеш в „Диспеч“ за отношението към редовните клиенти в тази библиотека напоследък. — Махна с ръка към лицето на Санди и застана пред една от етажерките. — Не се безпокой, ще се погрижа името ти да бъде написано правилно.

Оказа се по-трудно да преглътне огорчението, отколкото бе предполагала. Дейна призна това пред себе си, докато избираше нужните й заглавия. Изпитваше колкото гняв, толкова и болка, че не може да идва тук дори като клиент, без да я тормозят. Но нямаше да затрепери пред едно малко злобно кутре. Нито пък пред коварен магьосник. Според нея между тях имаше доста общи неща. Дребнава ревност движеше и двамата, обсебваше ги и причиняваше страдание.

„Ревност — помисли си Дейна и присви устни. — Противоположност на любовта, както лъжата на истината, страхът на смелостта и така нататък.“ Това бе нова гледна точка, която я подтикна да грабне томче с „Отело“, най-великата творба, посветена на ревността.

Докато пренасяше книгите, за да запише заглавията, тя се усмихна на една от жените, с които бе работила години наред. Стовари наръча на плота и извади картата си.

— Здравей, Ани. Как я караш?

— Добре. Чудесно.

С превзето движение Ани се обърна надясно и прочисти гърлото си. Дейна проследи погледа й и забеляза Санди, която стоеше със скръстени ръце и смръщени вежди и я наблюдаваше.

— О, по дяволите — промърмори тя под носа си.

— Съжалявам, Дейна. Съжалявам за всичко — прошепна Ани, огледа книгите и ги подреди.

— Не се безпокой.

След като прибра картата си, Дейна грабна купчината, широко се усмихна на Санди и забърза към вратата.

 

 

Според Флин едно от удоволствията, които носеше зрялата връзка с жена, бе да се прибере от работа и тя да го посрещне. Уханието й, видът й, самото й присъствие внасяше малко повече яснота във всичко.

А когато тази красива, сексапилна и очарователна жена готвеше, това добавяше още една наслада в деня му. Не знаеше какво ще има за вечеря, но му бе все едно. Предостатъчно му бе да види, че разбърква нещо в тенджера, докато Мо спи изтегнат под масата и издава звуци, които биха заглушили товарен влак. Животът му най-сетне бе влязъл в ритъм, когато в него се бе появила Малъри Прайс.

Промъкна се зад нея, обгърна талията й и притисна устни към шията й.

— Връзката ни е най-хубавото, което ми се е случвало.

— Разбира се. — Тя извърна глава и устните им се докоснаха. — Как вървят нещата?

— Добре. — Накара я да се обърне за по-дълга целувка. — Сега е още по-добре. Не беше нужно да готвиш, Мал. Зная, че цял ден си работила.

— Просто стоплям малко готов сос за спагети.

— Все пак, нямаше нужда. — Хвана ръцете й и се намръщи, когато ги обърна. — Какво е това?

— Няколко мазола. Казвам си, че няма нищо страшно. Издават, че не се боя от работа.

Флин ги целуна.

— Ако бяхте почакали до уикенда, бих могъл да ви помогна за ремонта.

— Държим да се справим сами или поне да го започнем сами. Имам няколко мазола и почти похабих чифт джинси, но терасата стана най-красивата във Вали. Не бих възразила, ако ми налееш чаша вино.

Той извади бутилка и две стъклени чаши, които Малъри бе купила. Струваше му се, че в шкафа му се появяват все повече съдове при всяко нейно гостуване. Носеше какво ли не — чаши, меки хавлиени кърпи, луксозни сапуни, които той се колебаеше дали да използва. Това бе едно от странните и интересни неща, свързани с присъствието на жена в къщата.

— Джордън ми разказа какво е преживяла Дейна.

— Така и предполагах. — Въпреки че все още не се бе стъмнило, тя запали високата свещ, която бе избрала за масата. — И двамата разбираме какъв ужас е изпитала. Зная, че я обичаш, Флин. И аз я обичам. Но не можем да я защитим, а само да бъдем до нея, когато трябва.

— Може би, но Джордън предложи нещо, което донякъде би помогнало.

Наля вино и сподели с нея идеята за четирикракия охранител.

— Гениално — реши Малъри и се засмя, загледана във все още спящия Мо. — Сигурно ще се съгласи. Ако не друго, поне няма да се чувства толкова самотна през нощта. — Отпи глътка вино и отиде до мивката, за да напълни тенджера с вода за спагетите. — Предполагам, Джордън ти е казал и това, че в събота вечер двамата ще излизат.

Флин се взираше в пламъка на свещта и си мислеше колко странно изглежда тя върху старата маса за пикник в кухнята му.

— Кой ще излиза? — Когато осъзна какво бе чул току-що, отпи голяма глътка. — Джордън и Дейна ще… излизат заедно?

— Значи не ти е казал.

— Не, не спомена нищо.

— Струва ми се, че не одобряваш идеята — отбеляза Малъри, когато сложи тенджерата на котлона.

— Не зная как да го приема. По дяволите, не искам отново да бъдат заедно. — Той знаеше, че Джордън работи на горния етаж, и погледна към тавана. — Аз съм този, който ще се озове между чука и наковалнята и ще понася удари и от двете страни.

— Тя все още го обича.

— Кого? — В очите му се изписа изумление. — Него? Джордън? По дяволите. Мамка му! Защо ми казваш тези неща?

— Защото така постъпват влюбените, Флин. — Малъри извади три тъкани подложки от чекмеджето, съмнявайки се, че той е знаел за тяхното съществуване, и внимателно ги разгъна на масата. — Споделят всичко един с друг. Надявам се, че няма да изтичаш при Джордън с тази информация.

— Господи. — Флин зарови пръсти в косите си и нервно закрачи из стаята. — Виждаш ли, ако не ми беше казала, нямаше да се налага да крия това, което зная, и от него, и от нея. Просто щях да живея в блажено неведение.

— Мисля, че и Зоуи проявява интерес към Брад, макар и много плах.

— Престани! Престани да ме заливаш с новини.

— Ти си журналист. — Обзета от шеговито настроение, тя извади салатата, която вече бе приготвила, и започна да слага подправки. — Би трябвало да се радваш на всяка информация.

Никога не бе виждал нито купата за салата, нито дървените прибори, с които Малъри разбъркваше зеленчуците.

— Ще ме заболи главата.

— Няма. Нали искаш приятелите ти да бъдат щастливи?

— Разбира се.

— Ние сме щастливи, нали?

Флин колебливо отвърна:

— Да.

— Щастливи сме и сме влюбени. Следователно би искал и приятелите ти да бъдат щастливи и влюбени. Така ли е?

— Подвеждащ въпрос. Предпочитам да не отговоря, вместо това ще отвлека вниманието ти.

— Няма да правя любов с теб, когато вечерята е на печката, а Джордън е горе.

— Не това беше идеята ми, но ми харесва. Ще отвлека вниманието ти, като ти кажа, че майсторите ще дойдат в понеделник, за да ремонтират кухнята.

— Наистина ли? — Точно както бе очаквал, тя забрави за всичко друго. — Наистина ли? — повтори Малъри и се хвърли на врата му. — О, чудесно! Страхотно!

— Знаех си, че ще се зарадваш. Е, ще дойдеш ли да живееш при мен?

Флин докосна устните й със своите.

— Попитай ме отново, когато кухнята е готова.

— Явно си ужасно костелив орех, Малъри.

 

 

След цял ден физически труд Дейна копнееше да вземе гореща вана, преди да се залови да се рови в книгите, но не събра смелост за това. За да прогони мрачните мисли, започна да фантазира за къщата, която мечтаеше да си купи един ден. Голяма, на уединено място. С библиотека колкото хамбар.

„И джакузи“, добави тя, докато разтриваше кръста си. Но до този щастлив ден щеше да се задоволи да живее в апартамент, във всички стаи в него… включително и онази, в която се намираше ваната.

„Мога да посещавам фитнес клуб“, помисли си тя, когато седна пред книгите и се подготви цяла вечер да търси ценна информация. Но мразеше фитнес залите, пълни с потни тела. Голи хора, от които не можеше да се вреди да ползва джакузито.

Не си струваше да усложнява живота си. По-добре бе да изчака, докато може да си позволи собствено жилище. Все някога щеше да има своя къща. С джакузи. Тогава нямаше да прекарва по осем часа в лющене на боя, от което я болеше гърбът.

Заповяда си да слезе на земята и разтвори „Отело“. Имаше свой екземпляр, разбира се. Беше си купила всяко от произведенията на Шекспир, но искаше да ползва различно издание. „За по-свеж поглед върху нещата“, каза си тя. „Яго е бил движен от ревност и амбиция — помисли си Дейна. — Той е събудил у Отело «зеленоокото чудовище, което се надсмива над жертвата си», и е гледал как то го поглъща.“

Същите сили движеха Кейн, който наблюдаваше как чудовището, създадено от него, поглъща жертвите си. Поуката, която би могла да извлече от това, бе, че ревността може да направи един човек и дори един бог бездушен.

Едва бе започнала, когато я прекъсна почукване на вратата.

— Кой ли е пък сега? — промърмори на себе си, докато отиваше да отвори.

Раздразнението й стана още по-голямо, когато видя Джордън.

— Дано не ти стане навик.

— Да се поразходим с колата ми.

Бе готова да затръшне вратата, но той предвиди реакцията й, сложи ръка на дръжката и я задържа отворена.

— Нека ти обясня. Тръгнал съм към „Уориърс Пийк“. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Какво ще правиш там? Ти си само страничен наблюдател.

— Това е твоето мнение. Ще отида да задам няколко въпроса. Всъщност реших да изляза след вечеря, за да оставя влюбените гълъбчета сами. — Облегна се на касата, докато говореше, но не пусна вратата. — Тръгнах накъдето ми видят очите и в един момент усетих, че съм излязъл от града и се движа към хълма. Хрумна ми да продължа, без да спирам, и да си поговоря насаме с Пит и Роуина. После си помислих: „Дейна още повече ще ме намрази, ако отида там, без да й кажа“. Затова се върнах и наминах да ти се обадя.

— Сигурно се надяваш да получиш червена точка.

Крайчецът на устните му затрептя.

— Броиш ли ги?

— Не разбирам за какво искаш да говориш с тях.

— Ще отправя предложението си по друг начин. Ще отида с или без теб. — Изправи се и отмести ръката си от вратата. — Но ако искаш да дойдеш, нямам нищо против ти да шофираш.

— Много важно.

— Моята кола.

Дейна си представи великолепния му мощен класически тъндърбърд. Трябваше да положи голямо усилие, за да не извика от радост.

— Подъл номер.

Джордън извади ключовете от джоба си и ги разклати.

Вътрешната й борба трая около три секунди, преди да ги грабне от ръката му.

— Почакай да взема якето си.

 

 

Каквито и недостатъци да имаше, Джордън Хоук разбираше от коли. Лъскавият тъндърбърд се придвижваше по криволичещия път с бързината и грацията на планински лъв. Вземаше завоите с лекота и сякаш летеше по правите участъци. Някои биха гледали на такава кола като на превозно средство, а други като на играчка.

Но Дейна знаеше, че е машина. При това първокласна. Да седи зад волана й, бе не просто вълнуващо приключение за нея, а и възможност да промени ситуацията така ловко, както превключваше скоростите. Тя щеше да диктува правилата сега. Въпреки че идеята да отидат до „Уориърс Пийк“ бе на Джордън, шофьорът бе тя.

Вечерта бе хладна и ставаше все по-хладна с набирането на височина, но гюрукът бе спуснат. Готова бе да понася режещия вятър, за да изживее удоволствието да фучи по пътя в открита кола.

Дърветата грееха в цялото си великолепие и багрите им изглеждаха още по-искрящи от лъчите на залязващото слънце. Нападалите сухи листа трептяха върху асфалта, където танцуваха светлини и сенки. Сякаш навлизаше в приказен свят, в който зад следващия завой би могло да й се случи всичко.

— Как ти се струва? — попита Джордън.

— Притежава стил. И мощ.

— Винаги съм си мислил същото за теб.

Хвърли му убийствен поглед и отново се съсредоточи върху пътя. Колкото и да й бе забавно, не би пропуснали възможността да го подразни.

— За какво ти е кола, щом живееш в голям град, където общественият транспорт е редовен и надежден?

— Поради две причини. Първо, за случаите, когато съм извън града, както сега. И второ, влюбих се в тази красавица.

— Разбирам те. — Не би го упрекнала. — Първият модел от тази марка е от петдесет и седма, нали?

— Точно така. Имам и стингрей от шестдесет и трета.

Дейна ококори очи.

— Не може да бъде.

— Четири скорости, триста двайсет и седем, инжекцион.

През тялото й премина дълга тръпка.

— Престани.

— Вдигал съм до двеста. Може и повече, но все още се опознаваме. — Замълча за миг. — Набелязал съм един много сладък „Кади“ с гюрук. Петдесет и девета.

— Мразя те.

— Хей, човек има право на хоби.

— Стингрей шестдесет и трета е колата на мечтите ми. Един ден, когато се сбъднат, ще си купя такава.

Джордън леко се усмихна.

— Какъв цвят?

— Черен. Като всяка уважаваща себе си бизнес дама. Четири скорости, ръчно превключване. Не е необходимо да бъде триста двайсет и седем, въпреки че би било върхът. Задължително с гюрук, не бих се задоволила с купе.

Помълча няколко минути, наслаждавайки се на скоростта.

— Зоуи спомена, че си поправил колата й.

— Наминах един ден. Малък проблем с карбуратора, нищо сериозно.

Дейна положи усилие да изрече:

— Много мило.

— Просто имах свободно време. — Джордън сви рамене и изпъна краката си. — Реших да й помогна.

Изведнъж Дейна разбра всичко и се почувства засрамена заради първоначалната си реакция, когато бе чула, че е ходил при Зоуи. Работеща самотна майка с малък син.

Точно като неговата. Разбира се, че би й помогнал.

— Много ти е признателна — продължи тя с шеговит тон. — Особено защото не я смущаваш като Брад.

— Така ли? Чувствам се обиден и от сега нататък ще се старая повече да я смутя.

— Какъв часовник носиш?

— Защо? — попита той с недоумение и завъртя ръката си. — Не зная. Просто показва часа.

Дейна отметна косите си назад и се засмя.

— Така си и помислих. Съжалявам, никога не ще я накараш да се смущава от теб.

С неохота намали скоростта, когато наближиха портала. После спря, погледна къщата през решетките и потърси четката за коса в чантата си.

— Хубаво местенце — отбеляза тя, докато разресваше заплетените си от вятъра кичури. — Ако живееше тук, би могъл да си купиш класически корвет и да го държиш в голям, отоплен гараж, както подобава. Питам се дали Пит и Роуина шофират.

— Сигурно.

— Не мисля. Те са такива, каквито са, и живеят на този свят от времето, преди някой дори да е сънувал, че един ден ще бъде открит четиритактовият двигател. Могат да правят каквото поискат, но не мога да си представя който и да е от тях да взема уроци по кормуване, да чака за технически прегледи и да плаща застраховка.

Прибра четката в чантата си и погледна Джордън. Забеляза, че неговите коси все още са разрошени, но не стърчат, а изглеждат секси.

— Как живеят те? — продължи тя. — Не знаем с какво се занимават, когато става дума за обикновени неща. Човешки. Дали гледат телевизия… Дали играят карти… Ходят ли в търговския център… А приятели? Имат ли?

— Ако се сприятеляват с хора, значи има голямо текучество заради лошия навик на човешките същества да умират.

— Прав си — тихо промълви Дейна и отново се загледа в къщата. — Навярно са много самотни. Мъчително самотни. Силата, която притежават, не ги прави едни от нас. Живеят в този замък, но той не е техен дом. Странно, нали? Да изпитвам съжаление към богове.

— Не. Обяснимо е. Би могло да ти помогне да намериш ключа. Колкото повече ги опознаваш и разбираш, толкова по-близо ще бъдеш до истината за своето място в пъзела.

— Може би. — Изведнъж железните порти се отвориха. — Предполагам, че това е покана да влезем.

Дейна потегли в здрача към огромната каменна къща.

Възрастният мъж, когото бе започнала да нарича иконом, се приближи, за да й отвори вратата.

— Заповядайте. Ще се погрижа за колата ви, госпожице.

— Благодаря. — Огледа го внимателно и се опита да отгатне възрастта му. Седемдесет? Осемдесет? Три хиляди и две? — Все още не зная името ви — каза тя.

— О, Кадок, госпожице.

— Кадок. Шотландско ли е? Или ирландско?

— Уелско. Произхождам от Уелс, госпожице.

„Като Роуина“, помисли си Дейна.

— Отдавна ли работите за Пит и Роуина?

— Да, доста отдавна. — Стори й се, че очите му заблестяват. — Служа им от много години. — Погледна над рамото й и кимна към нещо зад нея. — Красива гледка.

Тя се обърна и прикова поглед в огромния елен, застанал точно на границата между тревната площ и гората. Козината на гърба му изглеждаше снежнобяла сред леката вечерна мъгла, а на шията — сребриста.

— Традиционна символика — отбеляза Джордън, въпреки че бе не по-малко поразен от царственото великолепие на животното. — Търсещият вижда бял елен или заек, преди да тръгне на поход.

— Малъри го е видяла — промълви Дейна с пресипнал глас. — Първата вечер, когато дойдохме тук. Но не и аз, нито пък Зоуи. — Застана до Джордън. — Това означава ли, че вече е било предначертано Малъри първа да търси своя ключ? Че жребият не определя нищо, а е просто показност?

— Или ритуал. Ти вече направи избор на диск. Имала си право да решиш дали да последваш елена, или да избягаш.

— Но дали е истински? Наистина ли стои там, или си го представяме?

— Това е още нещо, което трябва да решиш. — Изчака, докато животното се скри в сенките. Когато се обърна, и старецът, и колата бяха изчезнали. След първия миг на изненада Джордън пъхна ръце в джобовете си. — Не можеш да отречеш, че всичко тук е страхотно.

Входната врата се отвори. На прага застана Роуина и светлината на полилея озари огненочервените й коси, а дългата й сребриста рокля заблестя.

— Радвам се да видя и двама ви. — Протегна ръка за поздрав. — Тъкмо жадувах за компания.