Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (1)

Пролог

Дъждът го накара да си спомни приказката. Струите блъскаха по прозорците, вятърът брулеше покривите и страховитият му дъх проникваше през праговете.

Измъчваха го болки в ставите от влагата, въпреки че седеше до огъня. Старостта го обсебваше все повече в дългите дъждовни нощи на есента и той знаеше, че ще му бъде още по-тежко в мрачните зимни дни, които щяха да се занижат.

Децата се бяха събрали, сгушени едно до друго на пода или по две-три на стол. Лицата им сияеха срещу него в очакване на приказката, която им бе обещал, за да прогони скуката в сивия ден.

Не смяташе да им разказва точно тази, защото някои от тях все още бяха твърде малки. Тази приказка съвсем не бе красива. Но дъждът упорито му нашепваше още неизречените думи.

Дори сладкодумен разказвач като него не можеше да не се вслуша.

— Знам една приказка — започна той и няколко деца нетърпеливо се раздвижиха. — В нея има смелост и страх, кръв и смърт. Тя разказва за най-важните неща в живота. За любовта и загубата.

— В нея има ли чудовища? — попита едно от най-малките деца, момиченце със сини очи, ококорени по-скоро от радост, отколкото от уплаха.

— Винаги има чудовища — отвърна старецът. — Както и мъже, които стават техни съюзници, и други, които се борят срещу тях.

— И жени! — извика едно по-голямо момиченце и го накара да се усмихне.

— И жени. Смели и честни, и коварни измамници. В живота си съм срещал всякакви. А приказката, която ще ви разкажа, е много стара. Тя може да започне по различен начин, но краят е един и същ.

Докато вятърът свиреше, старецът повдигна чашата си, за да накваси гърлото си. Огънят запращя и към лицето му полетяха искри — като позлатени пръски кръв.

— Приказката започва така: В последните дни от разгара на лятото под черното небе, раздирано от сини светкавици, магьосника стоеше на висока скала, надвесена над яростно бушуващото море.