Нора Робъртс
Ключът на познанието (7)

Седма глава

Пит вече бе в приемната, облечен с черна риза и панталони, които подхождаха на небрежно-елегантния тоалет на Роуина.

Дейна се запита дали винаги изглеждат толкова безупречно. „Още една загадка“, каза си тя. Дали имаше дни, когато стоят несресани, дали някога страдаха от лошо храносмилане или отекли крака? Или тези неща бяха твърде прозаични за богове, живеещи в света на смъртните…

— Просто се наслаждаваме на огъня и пийваме вино. Ще се присъедините ли към нас? — попита Роуина.

— Разбира се, благодаря. — Привлечена от топлината, Дейна се приближи към камината. — Така ли прекарвате всяка вечер?

Пит спря да налива вино, смръщи вежди и я погледна.

— Как?

— Седите у дома елегантно облечени, пиете хубаво вино от… какво е това, „Бакара“?

— Мисля, че да. — Домакинът допълни чашата и й я подаде. — Често си почиваме по час-два заедно в края на деня.

— А през останалото време? Непрекъснато ли се мотаете из тази къща?

— Аха! Чудиш се с какво се занимаваме. — Роуина седна и потупа по възглавницата до себе си. — Аз рисувам, както знаеш. Пит отделя голяма част от времето си за финансите ни. Обича да си играе с пари. Четем. Харесвам книгите ти, Джордън.

— Благодаря.

— Пит си пада по филмите — добави Роуина и хвърли поглед, изпълнен с топлота, към любимия си. — Особено онези, в които има много въздействащи експлозии.

— Ходите ли на кино? — полюбопитства Дейна.

— Обикновено не. Предпочитаме да гледаме у дома, на спокойствие.

— Мултиплекс — промърмори Пит. — Така го наричат. Жалко, че отмина модата на големите киносалони.

— Това е още нещо, на което многократно сте били свидетели. Смяната на модите.

Роуина повдигна вежди.

— Да, така е.

— Зная, че този разговор ви се струва безсмислен — продължи Дейна, — но се опитвам да започна отнякъде. Предполагам, че знаете всичко за мен. Наблюдавали сте ме през целия ми живот, нали?

— Разбира се. Проявявахме огромен интерес към теб още от раждането ти. Но не сме се намесвали в съдбата ти — добави Роуина и пръстите й заиграха с медальона на шията й. — Разбирам интереса ти към нас сега. Приличаме на вас повече, отколкото предполагаш, но сме и по-различни, отколкото можеш да си представиш. Позволяваме си това, което наричате „земни удоволствия“. Добра храна и питиета, топлота, суета. Секс. Обичаме… — Докосна ръката на Пит. — За нас е толкова естествено, колкото и за вас. Плачем и се смеем. Наслаждаваме се на това, което предлага вашият свят. Възхищаваме се на щедростта и силата на човешкия дух, но тъгуваме заради тъмната му страна.

— Но докато живеете тук, не сте нито в единия, нито в другия свят. Така ли е? — „Има нещо в начина, по който се докосват — помисли си Джордън. — Сякаш без този контакт ще загинат.“ — Можете да избирате как да живеете, но с ограничения. В рамките на това измерение. Все пак то не е ваше. Усещате топлината, но не можете да се опарите. Вечер заспивате, но когато се събудите на сутринта, не сте остарели. Часовете не са ви променили. Милиони часове не биха могли.

— И според теб това безсмъртие… е дар? — попита Пит.

— Не, не мисля. — Джордън съсредоточи поглед върху лицето му. — По-скоро проклятие. Наказание, определено, защото сте прокудени от своя свят и сте принудени да прекарвате тези милиони часове тук.

Изражението на събеседника му не се промени, но очите му заискриха.

— Очевидно си много проницателен.

— Има още нещо, което вече ми е пределно ясно. Наказанието, ако Дейна не успее да открие ключа, е година от живота й. Както и от този на Малъри и Зоуи. От ваша гледна точка това е нищо, но човешкият живот е кратък.

— Да. — Пит се облегна на полицата над камината. — Значи си дошъл да оспорваш договора?

Преди Дейна да го смъмри, Джордън я стрелна с поглед.

— Не, защото Дейна ще намери ключа и няма да се стигне дотам.

— Вярваш в приятелката си — отбеляза домакинята.

— Не съм му приятелка — припряно възрази Дейна. — И Кейн ли ни наблюдава от началото на живота ни?

— Не бих могла да кажа — отвърна Роуина и нетърпеливо махна с ръка, когато лицето на Дейна издаде недоверие. — Наистина. Както каза Джордън, има граници, които не ни е позволено да преминем. Нещо се е променило, знаем това, защото той успя да увлече Малъри и Флин в сънищата им и да нарани Флин. По-рано не е бил способен или може би по свой избор не се е опитвал да го направи.

— Разкажи им какво причини на теб.

Думите на Джордън прозвучаха като заповед и разпалиха гнева на Дейна. Но преди да му се сопне, Роуина хвана ръката й.

— Кейн? Какво се е случило?

Повтори разказа си и този път гласът й не затрепери нито веднъж до края. „Страхът избледнява с времето“, помисли си тя. Но когато видя изражението на Роуина, у нея се прокрадна съмнение дали е така.

Не желаеше да мисли какво може да изплаши една богиня.

— Нали не е имало реална опасност? — Кожата на Дейна настръхна и сякаш по гърба й запълзяха малки ледени мравки. — Искам да кажа, нали не бих могла да се удавя, когато се хвърлих в морето, защото то не съществува?

— Напротив — възрази Пит. Лицето му имаше хладен и суров израз. „Лице на воин, който наблюдава битката от високо и очаква подходящия момент да извади меча си — помисли си тя. — А аз съм долу, на бойното поле, където се лее кръв.“ — Възникнало е от твоите фантазии, а после се е разбушувало от страховете ти. Това го прави почти реално.

— Просто не виждам смисъл — настоя тя. — Когато Малъри беше в своя илюзорен свят и рисуваше, ние я виждахме. Просто стоеше неподвижна в онова таванско помещение.

— Тялото й и може би част от съзнанието й е била там. Но останалото… — Роуина си пое дъх. — Останалата част от нея е преминала от другата страна. Ако там я бе сполетяло нещо… или пък тялото й бе пострадало… — обясни тя и протегна ръка. — Рана, нанесена от която и да е страна, би навредила на цялата й същност.

— Ако пореже ръката си в единия свят — каза Джордън, — от нея потича кръв и в другия.

— Възможно е да се предотврати. — Явно обезпокоена, Роуина стана и наля още вино. — Ако например аз реша да ти подаря малка фантазия, мога да те изпратя в сънищата ти и да бдя над теб, за да не пострадаш. Но това, което прави Кейн, не е безопасно. Целта му е да подмамва и тероризира.

— Защо просто не потопи главата ми под водата във ваната, докато сънувах?

— И за него има граници. За да поддържа илюзията, не бива да докосва телесната ти обвивка. Тъй като илюзията е плод на съзнанието ти, не би могъл и да те принуди сама да навредиш на себе си. Да те излъже, да, да те измами, да те уплаши и дори да те убеди в нещо — да, но не и да те накара да изневериш на волята си.

— Благодарение на това се е завърнала. — Джордън бе търсил потвърждение на този отговор. — Първо, като е избрала да осъзнае, че всичко е измама, тя е предизвикала промяна в създадения от собствените й фантазии свят. От рай се е превърнал в кошмарно място.

— Силите, породили това, са били нейното познание и страх, и гневът на Кейн — съгласи се Пит. — Плодът, който си изпуснала — обърна се той към Дейна. — Умът ти е прозрял, че сърцевината му е гнила. Илюзията е била не рай, а затвор за теб.

— И когато е предпочела да се хвърли в морето, вместо да приеме тази фантазия или кошмар, е сринала и двете — заключи Джордън. — Значи оръжието й срещу него е да остава вярна на себе си, независимо с какво я примамва.

— Казано с прости думи.

— Твърде прости. — Роуина поклати глава. — Той е хитър и лукав. Не бива да го подценяваш.

— Той вече я подцени. Нали, Дългучке?

— Мога да се грижа за себе си. — Шеговитият тон, с който се бе опитал да й вдъхне увереност, подейства успокояващо на нервите й. — Какво би могло да му попречи да навреди на Зоуи, докато умуваме как да се предпазя аз?

— Тя все още не представлява пречка за него. Но могат да се вземат предпазни мерки — замислено каза Роуина и заудря с пръсти по ръба на чашата си. — Да я защитим, докато започне да тече нейният срок.

— Ако започне — поправи я Пит.

— Той е песимист по натура — усмихна се Роуина. — Аз имам повече вяра. — Върна се до дивана и седна на облегалката с вродената грация, която притежават някои жени. Обхвана с длани лицето на Дейна. — Ти разпознаваш истината, когато я чуеш. Можеш да се преструваш на глуха за нея, да заключиш съзнанието си. Както моят любим е непоправим песимист, ти си непоправим инат.

— Убедил съм се в това — промърмори Джордън.

— Но когато избереш да я чуеш, истината е напълно ясна за теб. Това е дарбата ти. Той не може да те измами, освен ако сама не му позволиш. Когато приемеш всичко, което вече знаеш, ще получиш и останалото.

— Можеш ли да бъдеш по-конкретна?

На устните на Роуина заигра усмивка.

— Вече имаш достатъчно поводи за размисъл.

 

 

Когато останаха насаме, Роуина се сгуши на дивана до Пит, отпусна глава на рамото му и се загледа в пламъците. Отвъд тях видя Дейна, хванала здраво волана, докато шофира в тъмнината надолу към тихата долина в подножието на хълма.

Възхищаваше се на подобна увереност и у боговете, и у смъртните.

— Тя го притеснява — промълви накрая.

Пит гледаше огъня и виждаше същите образи.

— Кого? Похитителят на душите или сладкодумеца?

Роуина вяло потърка рамото му.

— И двамата, разбира се. Всеки от тях я е наранил, макар и само единият съзнателно. Но острието на любимия се забива по-дълбоко от това, на който и да е враг. Притеснила е Кейн, но приятелят й се тревожи за нея.

— Помежду им има страст. — Пит зарови устни в косите й. — Защо не си легнат заедно и не излекуват старите рани?

— Мъжете си въобразяват, че това е решението на всички проблеми.

— Добро е.

Пит леко я побутна и след миг тя се озова на голямото легло в спалнята им. Погледна го дяволито. Сребристата й рокля бе изчезнала и бе съвсем гола. Подобни закачки бяха част от забавните му, интересни навици.

— Страстта не е достатъчна. — Роуина разпери ръце и в стаята пламнаха десетки свещи. — Топлотата, скъпи, единствен мой, е това, което лекува раненото сърце.

Все още с разперени ръце, тя се надигна и го притегли към себе си.

 

 

Дейна току-що се бе разделила с Джордън, бе затворила вратата след него и тъкмо сядаше отново с „Отело“ в ръка и с достатъчно ясно съзнание, за да се съсредоточи върху задачата си, когато отново чу почукване. Предположи, че Джордън е измислил хитър план да го допусне в дома си, и не отвори.

Господи, най-сетне щеше да прекара поне два часа в работа върху гледната точка към загадката, която я бе подтикнала да вземе тази книга. После щеше да поразмишлява за разходката до „Пийк“, за всичко, което бе чула там, и за онова, което бе останало неизречено по пътя обратно към града. Нямаше да мисли за Джордън, докато той е наблизо. Засега щеше да го прогони от съзнанието си като досадно кутре.

Следващото почукване бе по-настойчиво. Дейна оголи зъби, докато преглеждаше поредната страница от пиесата. Но кучешкият лай привлече вниманието й. Осъзнала, че няма да бъде оставена на мира, докато не отвори, стана и тръгна към вратата.

— Какво правите тук, по дяволите? И двамата. — Намръщи се на Флин, а после се наведе, почеса Мо зад клепналите уши и му изпрати въздушни целувки. — Да не би Малъри да те е изритала? Горкичкият. — Жалостивият й тон стана леден, когато се изправи и погледна брат си. — Няма да спиш тук.

— Нямам такова намерение.

— Каква е тази чанта?

— Разни неща. — Флин мина покрай сестра си и кучето и влезе. — Чух, че снощи си имала премеждие.

— Беше ужасно изживяване и не съм в настроение да разказвам за него. Минава десет. Ще поработя и ще си легна.

Изрече това, но си помисли: „На запалени лампи“. Така бе спала предишната нощ.

— Добре. Това е багажът му.

— Чий багаж?

— На Мо. Утре ще донеса торба с кучешка храна, но тук има достатъчно за закуска.

— За какво говориш? — Тя надникна в чантата, която бе пъхнал в ръцете й, и видя издраскана топка за тенис, оръфано въженце и кутия кучешки бисквити върху голям пакет суха храна. — Какво има тук, по дяволите?

— Неговите неща — весело отвърна Флин и изсумтя, когато четириногият подскочи и сложи лапи на раменете му. — Мо е новият ти временен съквартирант. Е, трябва да тръгвам. До утре.

— О, почакай! — Дейна стовари чантата на един фотьойл, изпревари го, докато вървеше към вратата, и застана на пътя му. — Няма да си тръгнеш без това куче.

Усмивката му бе леко загадъчна и безкрайно невинна.

— Нали каза, че аз не мога да спя тук?

— Точно така. Нито пък той.

— Слушай, засягаш чувствата му. — Флин погледна със съжаление към Мо, който бе пъхнал нос в чантата. — Няма нищо, приятел. Тя не искаше да те обиди.

— Стига.

— Не знаеш какво разбират кучетата. Резултатите от научните експерименти са неубедителни. — Братски я потупа по бузата. — Както и да е, Мо ще постои при теб няколко седмици. Като куче пазач.

— Пазач? — Дейна забеляза, че Мо е захапал хартиена кесия. — Сигурно се шегуваш.

Явно амбалажът не бе по вкуса му и кучето започна да души наоколо за трохи, а Флин седна и изпъна крака. Сега бе моментът да приложи хитрата си стратегия.

— Добре, щом нямаш доверие на Мо, аз ще бъда кучето пазач. Да хвърлим ези-тура за леглото.

— Аз ще спя в леглото си, а на теб имам по-малко доверие, отколкото на тази голяма топка косми, която в момента се върти като пумпал. Мо! Престани, преди да превърнеш апартамента ми в кочина.

Дейна едва не заскуба косите си, когато в отчаяния си опит да захапе опашката си животното се блъсна в една маса и книгите, които бяха върху нея, паднаха на главата му. С жално скимтене то се втурна към стопанина си.

— Върви си Флин! Заедно с тъпото си куче!

Брат й повдигна крак върху гърба на Мо, сякаш е табуретка.

— Да обсъдим възможностите — започна спокойно.

Двадесет минути по-късно Дейна крачеше нервно из кухнята си. Спря за миг и просъска, когато видя съдържанието на кошчето за смет, разпиляно от единия край на стаята до другия, докато Мо весело подскача между отпадъците и дъвче хартиени кърпи за ръце.

— Как го прави? Как успя да ме придума, по дяволите?

Това бе най-голямата мистерия на Флин Хенеси. Човек неусетно се оказваше поведен в посоката, избрана от него.

Приклекна срещу кучето и носът й почти докосна неговия. Мо завъртя очи, за да избегне погледа й.

Дейна изрече проклятие и си помисли, че ако кучетата могат да подсвиркват, мелодията, която би зазвучала, би била израз на пълно нехайство.

— Добре, приятел. Ще се наложи да свикнеш с някои правила в тази къща.

Отговорът бе близване по лицето и лягане по гръб.

 

 

Когато се събуди, слънцето грееше право в лицето й и не можеше да мръдне. За блясъка намери обяснение бързо — просто бе забравила да спусне пердетата. А след миг на паника осъзна, че краката й не са парализирани, а ги притиска туловището на Мо.

— Няма да се разберем така. — Надигна се и го бутна силно. — Казах, че в леглото ми е забранено за кучета. Правилото е съвсем ясно.

Звукът, който песът издаде, странно й напомни за човешко мърморене и я накара да се усмихне. Единият му клепач се повдигна. Блясъкът на окото под него бе предупреждение за изблик на бурна радост.

— Не!

Но бе твърде късно. Един скок и вече не само краката й, а цялата бе притисната от тежестта му. Лапите му затанцуваха по корема и гърдите й. Езикът му обсипа лицето й с грубовати ласки.

— Стига! Долу! Света Богородице!

С истеричен смях тя се сборичка с кучето, докато то не скочи и не хукна към вратата.

— Пфу!

Дейна приглади косите си. Определено не би искала да се събужда така всяка сутрин, но като за първи ден можеше да направи изключение. Чувстваше нужда да пийне кафе. Веднага.

Преди да отметне завивките, Мо дотича обратно.

— Не! Не си го и помисляй! Няма да донесеш този ужасен мърляв боклук в леглото ми.

Обикновено скоростта й сутрин бе като на охлюв, взел валиум, но щом зърна топката за тенис в устата му, хукна като олимпийска спринтьорка да го спре. Мо се блъсна в рамката на леглото и изплю играчката си пред краката й.

— Няма да играем на „донеси топката“ в тази къща. Особено когато съм гола и преди да изпия първото си кафе.

Мо чаровно вдигна глава и подаде лапа.

— Ще се наложи да направим компромис. Първо ще се облека. — Извади халата си от гардероба. — После ще пийна кафе, след което ще те изведа на много кратка разходка, за да се облекчиш и да поиграем точно три минути. Съгласен ли си?

 

 

Не можеше да си обясни как го прави. „Какъвто господарят, такова и кучето“, помисли си тя, когато прекара цели двадесет минути в игра с Мо в парка.

Това бе доста различно от рутинните й сутрешни занимания, а ако за нея нещо бе свято, то това бяха спокойните й часове след събуждане. Не можеше да отрече, че сега, след ранната разходка с тромавото куче, се почувства по-бодра и весела, но не би го признала нито пред него, нито пред когото и да било.

Песът изгълта закуската си, докато тя хапваше своята, и за облекчение на всички засегнати, легна да подремне и я остави спокойно да разтвори избраното сутрешно четиво — „Отело“.

За да не се отегчи и за да може това, което бе открила, да улегне в съзнанието й, след половин час смени пиесата с книга за магиите. Колкото и коварен и аморален да бе Яго, Кейн бе далеч по-опасен и притежаваше мощ. Може би имаше начин да я разклати или да я насочи срещу самия него, докато търси ключа.

Ставаше дума и за бяла, и за черна магия. За заклинания и некромантия. Осъзна, че човек гледа на тези неща по различен начин, когато знае, че не са фантазии, а реалност. Никакви измислици. Никакви лъжи. А самата истина. „Не бива да забравям това“, каза си тя, когато затвори книгата. Важно бе да помни истината.

 

 

В разгара на работата в „Малки удоволствия“ Дейна откри колко е приятно да види доскоро потъмнелите стени освежени в бяло. „Нашето място“, помисли си тя. Докато боядисваха, разказа на Зоуи и Малъри за посещението в „Уориърс Пийк“ и за новото, което бе научила там.

— Значи той все пак може да ни нарани. — Зоуи добави още боя върху автоматично въртящия се валяк на Малъри. — Или сами да си навредим. Предполагам, че смисълът е такъв.

— Ако се увлечем във фантазиите си и се отдалечим от реалността, да — съгласи се Дейна. — Мисля, че това имат предвид.

— Но не би успял да ни причини болка, ако не му позволим — изтъкна Малъри. — Номерът е да не го допуснем, което не е толкова лесно, колкото изглежда.

— Не е нужно да ми казваш. — Споменът за схватката й с Кейн все още караше Дейна да потръпва. — Трябва не само да намерим двата ключа, а и да защитим себе си.

— И хората около нас — напомни й Зоуи. — Той нападна и Флин. Ако се опита да стори нещо на Саймън… каквото и да е, до края на живота си ще го преследвам.

— Не се безпокой, мамче. — Дейна протегна ръка и докосна рамото й. — Когато дойде твоят ред, ще се грижим за Саймън. Можем да изпратим Мо да го пази — шеговито добави тя и хвърли леден поглед на Малъри. — Една истинска приятелка би ме предупредила, че ми водят куче за съквартирант.

— Една истинска приятелка реши, че ще спиш по-спокойно, ако до леглото ти хърка куче.

— До леглото ми, друг път. Промъкнал се е при мен, докато съм спяла, което означава, че не бих усетила и земетресение, защото Мо определено не се придвижва с леки стъпки. Държа да отбележа, че няма смисъл да живее при мен за пазач. Да не споменаваме, че собственикът на сградата не позволява да се държат кучета в апартаментите.

— Само за няколко седмици, главно нощем — напомни й Малъри. — Личи си, че си се наспала добре. Настроението ти го издава.

— Може би. Както и да е, ще ви кажа какво смятам да правя във връзка с ключа.

 

 

Когато първата стая бе мината една ръка, се преместиха в следващата и се заловиха с досадното лющене на старата боя около первазите.

— Ревност, магьосничество, влизане под кожата на Кейн. — Покачена на новата стълба, Малъри боядисваше тавана. — Гениално.

— И аз мисля така. Отговорът се крие в книга. Сигурна съм в това. Твоят беше в картина, защото ти се интересуваш от изкуство, а и онази от дъщерите, която има твоето лице, притежава талант на творец. Музиката също е изкуство.

Зоуи хвърли поглед към нея.

— Дано това не означава, че трябва да се занимавам с фехтовка, щом моята героиня е с меч на хълбока.

— Освен това държи в ръцете си малко, сладко кученце — напомни й Малъри.

— Точно сега не мога да си взема куче. Зная, че Саймън би се радвал, но… О, накара ме да се отклоня от темата за меча.

— Продължавай.

Дейна седна на петите си и изпъна гръбнак.

— Кученце, меч. Това са метафори, които ще разгадаем, когато дойде твоят ред. А сега, ако изхождаме от това, че ключът на Малъри беше свързан с живописта и мечтата й е била да рисува, но се е оказало, че е бездарна… — Замълча и прехапа език. — Извинявай. Прозвуча грубо.

— Не, защото е самата истина. — Малъри огледа тавана. Струваше й се, че боядисването й се удава повече, отколкото рисуването. — Нямах талант, така че реших да насоча енергията си към кариера, която ще ми даде възможност да бъда част от света на изкуството по друг начин. Не си засегнала чувствата ми, Дейна.

— Е, все пак можеш да ме сриташ, когато слезеш от там. Кейн използва желанието ти да рисуваш, за да те отклони от търсенето на ключа. Но ти се оказа по-умна от него и го надви.

Малъри гордо вдигна глава.

— Това ми хареса.

— Любимата ми част — съгласи се Зоуи. — Искала ли си някога да пишеш, Дейна?

— Не. — Тя нацупи устни и помисли по въпроса. — Не съм имала подобно желание, но изпитвам нужда да бъда сред книги. Възхищавам се на хората, които ги сътворяват.

— Включително и на Джордън?

— Нека не задълбаваме в тази тема, поне засега. Искам да кажа, че книгите са нещо лично за мен, както изкуството за Мал. Затова мисля, че моят ключ е свързан с тях. Инстинктът ми подсказва, че отговорът е в книга, която съм чела. Отново лично. Ще направя търсене с думи от заглавия. Първо ще въведа „ключ“ и ще видя кои книги ще излязат. — Събра вежди и се замисли. — Може би гледната точка е твърде елементарна, но поне ми дава още една насока.

— Какво ще кажеш да си ги поделим? — предложи Малъри. — Ако направиш списък от книгите, между които смяташ, че е търсената, можем да го разделим на три части и всяка от нас да вземе едната.

— Добра идея. Не знаем какво търсим — продължи Дейна, — но трябва да вярваме, че когато се натъкнем на него, ще разберем, че сме го открили.

— Не е зле да пробваш и с думата „богиня“ — каза Малъри. — Моят ключ беше свързан с фразата „богинята пее“ от напътствията на Роуина. Възможно е следата към твоя да се окаже „една богиня броди, а друга стои в очакване“.

— Логично. — Когато приключи със своята част от стената, Дейна се изправи. — Господи, ще ни заболят очите. Има още нещо. — За да не бездейства, взе валяка си. — Ти откри своя ключ в тази сграда, Мал. Кейн или твоите фантазии я превърнаха в съвършен дом, в който живееш щастливо със семейството си и рисуваш в ателието си. Моите ме отведоха на пуст тропически остров. Не мисля, че ще намеря такова място близо до Вали.

— Не знаеш къде ще попаднеш следващия път.

Дейна остави валяка и ококори очи.

— Господи. Много успокояваща мисъл.