Нора Робъртс
Ключът на познанието (15)

Петнадесета глава

— Виждаш ли — каза Кейн — как предаваш себе си в съня?

Дейна гледаше от високо леглото, в което спяха с Джордън. Кучето потръпваше на пода до тях и дишаше учестено.

— Какво си сторил с Мо?

— Дадох му безобиден сладък сън. Гони зайци в слънчев пролетен ден. Ще бъде зает и няма да ни пречи, докато си говорим. Имаме да си кажем доста неща.

Десният заден крак на Мо се движеше, сякаш тича.

— Не желая да разговарям с натрапници, които се промъкват в спалнята ми нощем, за да зяпат.

— Не зяпам, а те наблюдавам. Струваш ми се интересна, Дейна. Притежаваш интелект. Уважавам това. Трупащите познание са на почит и в моя, и във всеки свят. Един до друг лежат пазителка на книгите и бард. — Махна с ръка към нея и Джордън. — Някои биха казали, че са страхотна двойка, но ние знаем, че не е така.

Тя изпита едновременно уплаха и умиление при вида на двете прегърнати тела.

— Ти не ни познаваш. Никога не ще ни опознаеш. Затова ще те победим.

На лицето му се появи усмивка. Мракът го обгръщаше като кадифено наметало. Подхождаше му и подчертаваше искрящия цвят на очите му.

— Ще търсите, но няма да намерите. Как бихте могли? Вашият живот е илюзия, Дейна, сън, почти като този. Виж как се притискаш към него, докато спиш. Ти, силната, интелигентна жена, която се смята за независима и безкрайно упорита, си се вкопчила в мъж, който веднъж те захвърли и ще го направи отново. Поддаваш се на страстта си и това те прави слаба.

— А какво движи теб, ако не твоите слабости? — просъска тя. — Амбиция, алчност, омраза и суета. Всичко това са страсти.

— Ето защо ми харесваш. Можем да водим толкова интересни разговори. Така е, страстите са присъщи не само на смъртните. Но сама да се обричаш на страдание заради любовта и плътската наслада… — Поклати глава. — По-разумно беше да го мразиш. А сега отново му позволяваш да те използва.

„Той лъже. Лъже.“

Не биваше да се вслушва в този мелодичен глас и да забравя, че думите му са лъжа.

— Никой не може да ме използва. Дори ти.

— Явно трябва да освежиш паметта си.

Валеше сняг. Тя усещаше как снежинките, меки, студени и влажни, докосват кожата й, въпреки че не ги виждаше да падат. Сякаш висяха във въздуха. Вятърът брулеше лицето й, но не чуваше свиренето му и не чувстваше студ. Светът бе черно-бяла снимка. Черни дървета на фона на бял сняг. Към бялото небе се издигаха бели възвишения, на едно от които се открояваше черният силует на „Уориърс Пийк“.

Всичко бе като вкаменено и цареше тишина. В края на улицата имаше човек, застинал с лопатата за разчистване на сняг в ръце. Бе вдигната във въздуха и снегът, полетял при загребването, стоеше неподвижно във въздуха.

— Познаваш ли това място? — попита я Кейн.

— Да.

Три преки южно от пазара и две западно от Пайн Ридж.

— А тази къща?

Малка двуетажна постройка, бяла, с черни капаци. Два малки прозореца на горния етаж, по един във всяка спалня. Дрян със заскрежени клонки в двора и тясна алея, която минава покрай него. На нея бяха паркирани стар пикап и мустанг втора употреба.

— Къщата на Джордън. — Устата й бе пресъхнала. С мъка промълви: — Това е… беше къщата на Джордън.

— Е — поправи я той. — В този застинал миг.

— Защо съм тук?

Заобиколи я, но не остави следи в снега. Дългият му плащ се спускаше на сантиметри от бялата повърхност. На врата му висеше кръгъл рубин на верижка, която достигаше почти до кръста му. Открояваше се сред черно-белия свят като алена капка кръв.

— Ще проявя благосклонност, като ти кажа, че това е спомен, и ти позволя да постоиш с мен и да наблюдаваш. Разбираш ли?

— Разбирам, че е спомен.

— Показах на първата от вас какво би могла да има. Както и на теб. Но осъзнавам, че ти си по̀… земен човек, който предпочита реалността. Достатъчно смела ли си да се изправиш срещу нещо реално?

— Срещу какво?

Но Дейна вече знаеше. Светът се изпълни с цветове. Под снега по клоните на боровете се подадоха тъмнозелени иглички. Пощенската кутия на ъгъла стана яркочервена, а якетата на децата, които майсторяха снежни човеци в съседните дворове, се обагриха в синьо, зелено и червено.

Заедно с цветовете се появиха и движенията. Снегът валеше, мъжът на ъгъла отново загреба с лопатата си и във въздуха отекна весела детска глъчка и удари на снежни топки, улучили мишените си.

Видя себе си, увита в шушляково яке с цвят на боровинки. Какво си бе мислила навремето? Приличаше на Вайълет от „Чарли и фабриката за шоколад“. На главата й бе нахлупена вълнена шапка, а около врата й бе увит плетен шал. Вървеше бързо, но се спря за кратка ожесточена битка със снежни топки с малките синове на семейство Добсън и приятелите им. Чу собствения си смях и си спомни какви мисли се бяха въртели в съзнанието й и какви чувства бе изпитвала.

Отиваше да се види с Джордън и да го убеди да излезе навън. Откакто майка му бе починала, той прекарваше твърде много време затворен в дома си. Нуждаеше се от компанията на човек, който го обича. Бе преживял няколко кошмарни месеца в болница сред лекари, страдание и скръб. Имаше нужда от утеха и лек, внимателен тласък обратно към живота. Имаше нужда от нея.

Изкачи се по неразчистената алея и изтупа ботушите си. Не почука. Никога не бе нужно да чука на тази врата.

— Джордън?

Свали шапката и прокара пръсти през косите си. Тогава бяха по-къси, подстригани на прическа, която се бе оказала ужасно неподходяща за нея, и тя чакаше с нетърпение да пораснат отново.

Отново го повика, докато разкопчаваше якето си. В къщата все още се долавяше мирисът на госпожа Хоук. Не ароматът на лимон от препарата за полиране, който бе ползвала, или на кафето, което винаги се вареше на печката, а на болестта й. Дейна изпита желание да отвори всички прозорци и да прогони тъгата и скръбта.

Той застана на площадката на стълбите. Сърцето й се разтуптя, както винаги, когато го види. Бе толкова красив, висок и строен, с опасен блясък в очите и загадъчна усмивка.

— Мислех, че си в сервиза, но се обадих и Пийт ми каза, че днес не си на работа.

— Така е, няма да ходя.

Гласът му бе пресипнал, сякаш току-що бе станал от сън. Но вече бе два следобед. Около очите му имаше тъмни кръгове, които я изпълниха с болка.

Пристъпи към стълбите и закачливо му се усмихна.

— Защо не излезеш да се позабавляваме? Хлапетата на Добсън ми устроиха малка засада, докато идвах насам. Хубаво ще ги напердашим.

— Имам работа, Дейна.

— По-важна от бой със снежни топки с малките Добсън?

— Да, трябва да събера багажа си.

— Багаж? — Не бе разтревожена, а само озадачена. — Къде ще ходиш?

— В Ню Йорк.

Той се обърна и се отдалечи.

— В Ню Йорк? — Все още не изпитваше тревога. Но обзета от вълнение, изтича по стълбите при него. — Във връзка с книгата ти? Обадили са ти се от импресарска агенция? — Втурна се след Джордън в спалнята и обви ръце около врата му. — Получил си отговор и не си ми казал? Трябва да го отпразнуваме. Да направим нещо щуро. Какво казаха?

— Просто проявяват интерес.

— Разбира се. Джордън, това е чудесно. Имаш среща? Ще разговаряш с импресарио от Ню Йорк! — радостно извика тя, но след миг видя два отворени куфара, брезентов чувал и дървен сандък за багаж.

Тревогата започна бавно да се прокрадва у нея и я накара внезапно да свали ръце от раменете му.

— Приготвяш твърде много багаж за една среща.

— Отивам да живея в Ню Йорк.

Не се обърна с лице към нея, а пъхна поредния пуловер и джинси в единия куфар.

— Не разбирам.

— Вчера обявих къщата за продан. Може би няма да се намери купувач до пролетта. Един приятел ще ми помогне да разпродам мебелите и почти цялата покъщнина.

— Продаваш къщата? — Краката й се подкосиха и седна на ръба на леглото. — Но, Джордън, ти живееш тук.

— Вече не.

— Но… не можеш просто да опаковаш багажа си и да се преместиш в Ню Йорк. Зная, че искаше да отидеш там, но…

— Нямам работа тук. Нищо не ме задържа.

Думите му се забиха право в сърцето й.

— Защо говориш така? Как можеш да твърдиш, че нищо не те задържа тук? Зная, Джордън, зная колко ти е тежко, че загуби майка си. Все още скърбиш. Сега не е моментът да вземаш толкова сериозно решение.

— Вече го взех. — Хвърли поглед към нея, но очите им не се срещнаха. — Трябва да свърша още няколко неща и тръгвам. Ще пътувам утре сутринта.

— Просто така? — Гордостта я подтикна да скочи на крака. — Имаше ли намерение да ми кажеш, или щеше да ми изпратиш картичка, когато пристигнеш?

Най-сетне се обърна към нея, но тя не долови нищо в очите му. Сякаш бе издигнал стена помежду им.

— Щях да намина довечера да се сбогувам с теб и Флин.

— Трогателно е, че си се сетил.

Джордън зарови пръсти в косите си, което бе познат жест на нетърпение и смущение.

— Слушай, Дейна, трябва да направя това.

— Не, искаш да го направиш, защото вече нищо не те задържа в този град. И никой. — Трябваше да сниши гласа си почти до шепот, защото иначе би започнала да крещи. — Включително и аз. Явно изминалите две години не означават нищо за теб.

— Знаеш, че това са глупости. — Затвори единия куфар и закопча каишките. — Винаги си означавала много за мен. Заминавам, защото… чувствам нужда да го направя. Не мога да пиша тук. Дори не мога да мисля, а трябва да пиша. Имам шанс да постигна нещо в живота си и ще се възползвам от него. И ти би постъпила така.

— Да, ще постигнеш нещо, егоистично копеле. Планирал си го отдавна и си се забавлявал с мен с намерението да ме зарежеш, когато настъпи най-удобният момент.

— Няма нищо общо с теб. Просто искам да се махна от тази къща и този проклет град. — Когато закрачи около нея, стената се пропука и тя долови отвъд нея ярост. — Не желая цял живот да цапам ръцете си със смазка, за да свързвам двата края, и да пиша само когато успея да се освободя за няколко часа.

— Мислех, че аз съм част от живота ти.

— Господи.

Отново прокара пръсти през косите си, преди да отвори гардероба за още дрехи.

„Няма дори да прекъсне събирането на багажа си — помисли тя, — докато стоя тук и се терзая заради него.“

— Разбира се, че си част от живота ми. Ти, Флин и Брад. С какво заминаването ми за Ню Йорк променя това?

— Доколкото зная, не си спал с Флин и Брад.

— Не мога да се погреба във Вали само защото с теб си прекарваме страхотно в леглото.

— Подъл циник. — Дейна усети, че започва да трепери и едва сдържа напиращите сълзи. Напрегна всички сили, за да потисне мъката и да даде воля на гнева. — Можеш да омаловажаваш връзката ни. Можеш да унижаваш себе си, но не и мен. Недей. — Отблъсна ръката му, когато посегна към нея. — Не смей да ме докосваш отново. Напускаш Вали? Изоставяш ме? Е, добре, тогава край, вече не желая да имам нищо общо с теб. Ако имаш късмет, ще издържиш най-много месец в Ню Йорк с евтините истории, които съчиняваш. Когато допълзиш обратно, не ми се обаждай. Няма какво да си кажем. Защото в едно отношение си прав, Хоук. Вече нищо не те задържа тук.

Обърна му гръб и побягна навън.

„Забравих шапката си“, осъзна Дейна, докато гледаше себе си как тича по алеята. Топка, хвърлена от едното от момчетата на Добсън, я удари по гърба, но тя не обърна внимание. Не усещаше студа и сълзите, които се стичат по лицето й. Не чувстваше нищо.

Той се бе държал с нея като с нищожество. Как бе могла да забрави? Как бе могла да прости? Тогава не бе видяла и сега отново не видя Джордън, който бе застанал до прозореца на спалнята си и я проследи с поглед, докато се отдалечава.

 

 

Събуди се в слънчев есенен ден с пот по бузите и настръхнала кожа. Мъката бе толкова истинска, толкова свежа в паметта й, че я накара да се свие на кълбо и да отправи молитва да отмине. Не би могла да понесе това отново. Нима напразно бе положила толкова усилия да го забрави и да преодолее болката и страданието, а сега рискуваше отново да изживее същото?

Толкова ли бе слаба и глупава? Може би ставаше такава, когато се появеше Джордън. Може би наистина бе проявила слабост и глупост, но не за дълго. Измъкна се от леглото и го остави да спи. Облече халата си, сякаш е защитна броня, и се отправи към кухнята за кафе.

Мо стана от пода до леглото, изтича след нея и затанцува на място, стискайки каишката между зъбите си.

— Рано е, Мо. — Тя се наведе и потърка лице в козината му. — Все още не съм готова.

Усетило, че нещо я тревожи, кучето изскимтя, пусна каишката и я близна по лицето.

— Ти си добро момче, нали? Тичал си след зайци, а? Е, и аз тичах след някого. И двамата не ще ги догоним.

Изпи кафето си права и тъкмо наливаше втора чаша, когато чу стъпките на Джордън. Бе облечен, но все още изглеждаше разрошен и сънен. Тихо се засмя, когато Мо опря предни лапи на гърдите му, и грабна чашата от ръката на Дейна.

— Благодаря. — Върна й я и се наведе да вземе каишката. Това накара кучето нетърпеливо да заподскача около тях. — Искаш ли аз да го изведа?

— Да. Можеш да го заведеш у Флин.

— Добре. Искаш ли да потичаме преди закуска? — обърна се той към Мо, докато закачаше каишката за нашийника. — Разбира се.

— Не искам да се връщаш.

— Мм? — Той вдигна поглед към лицето й. — Какво каза?

— Не искам да идваш тук. Нито тази сутрин, нито когато и да било.

— Долу, Мо. — Нещо в спокойния тон накара кучето да се подчини. — Да не би да съм проспал кавга или… Кейн — каза той и сграбчи ръката й. — Какво ти стори?

— Няма нищо общо с него. Сама осъзнах нещо. Направих грешка, като те допуснах отново в живота си. Ще я поправя.

— Защо се държиш така, по дяволите. Снощи…

— Правихме страхотен секс. — Дейна сви рамене и отпи глътка кафе. — Не ми е достатъчно. Или може би е твърде много за мен. Както и да е, положението не ми харесва. Веднъж ти изтръгна сърцето ми.

— Дейна, нека…

— Не, стига. — Отдръпна се от него. — Няма да ти го позволя отново. Имам чудесен живот. Доволна съм. Не те искам в него. Не те искам тук, Джордън. Присъствието ти ме измъчва. Казвам ти да си тръгнеш, докато все още е възможно да се разделим без огорчение. Докато имаме шанс да останем приятели. — Забързано мина покрай него. — Ще взема душ. Когато изляза, не искам да си тук.

 

 

Все още бе замаян, когато влезе в къщата на Флин. Нима наистина я бе накарал да се чувства така? Нима й бе причинил такова страдание? А какво ли бе започнала да изпитва, след като бе преодоляла мъчителното чувство за празнота? Болка? Гняв? Или и двете. Би избрал гнева. Искаше му се да го разпали и у себе си.

Влачейки каишката, която Джордън бе забравил да откачи, Мо хукна към кухнята и след тежките му стъпки прозвуча веселият поздрав на Флин.

— Момче и куче. — Малъри изтича надолу по стълбите, бодра и облечена с жълтеникав панталон и тъмносин пуловер. — Рано се прибираш тази сутрин. Или аз съм станала късно. — Изведнъж замълча и втренчи поглед в него. — Какво има? Какво се е случило? — В гласа й прозвуча нотка на страх. — Дейна…

— Не, нищо, добре е.

— Но не и ти. Ела. Да поседнем.

— Не, трябва да…

— Ела да седнеш — настоя тя, хвана ръката му и го задърпа към кухнята.

Флин седеше на сгъваемата маса, на която временно се хранеха, докато стаята бе в ремонт. Стените бяха боядисани в яркосиньо, което подчертаваше златистия естествен цвят на дървото на новите шкафове. Подът бе оголен и готов за чамовия паркет, който Малъри бе избрала. Парче фазер, поставено върху два шкафа, служеше за временен плот.

Той хапваше зърнена закуска и виновният му израз, както и доволният вид на кучето издаваха, че е споделил порцията си с Мо.

— Хей, как си? Ако искаш да закусиш, имаш петнадесет минути, преди да пристигне бригадата.

— Седни, Джордън. Ще ти налея кафе.

Флин се вгледа в лицето на приятеля си.

— Какво има? С Дейна сте се скарали?

— Не, не сме се карали. Просто ми каза да си вървя.

— Как така?!

— Флин. — Малъри сложи чаша кафе пред Джордън и докосна рамото му. — Как можеш да бъдеш толкова нетактичен!

— Е, добре, обясни ми какво става. Щом не сте се карали, защо те е изгонила?

— Не ме иска в дома си.

— И ти просто си тръгна? — извика Флин. — Без да разбереш какво я е ядосало?

— Не беше ядосана. Ако бе така, щях да се справя. Изглеждаше… уморена и тъжна. Съсипана.

Потърка лицето си, осъзнал, че наистина не бе доловил у нея гняв, а само болка.

— Каквото и да е изпитвала, Джордън, каквото и да я е накарало да постъпи така, трябва да разбереш. — Малъри леко разтърси рамото му. — Нима Дейна не означава нищо за теб? — Хвърли й поглед, изпълнен с тъга, и тя с въздишка обви ръце около раменете му. — Добре. Добре.

— Означава много — едва успя да промълви той. — Не бих понесъл отново да видя този израз на лицето й. Щом иска да си тръгна, ще я оставя на мира.

— Мъжете са такива идиоти. Нима не ти е хрумнало, че е поискала да се разделите, защото очаква отново да си отидеш?

 

 

Зоуи посрещна Малъри на входната врата, но я побутна обратно навън.

— Гледах през прозореца кога ще се появиш. Дейна е вътре и боядисва твоята част. Нещо не е наред. Очевидно е, но отказва да говори за това.

— Скъсала е с Джордън.

— О, ако са се скарали…

— Не, има нещо друго, не е толкова просто. Ще видя какво мога да направя.

— Успех.

Зоуи се върна вътре.

— Какъв е този шум?

— Още едно усложнение. Брадли е в частта на Дейна с машината за циклене. Не ми позволява да работя с нея. Много мило, че се съгласи да ни я даде назаем — продължи тя, когато Малъри повдигна вежди. — Но и сама се справям доста добре. Докато той е тук, е много по-трудно да я накарам да проговори.

— Ангажирай вниманието му, аз ще отида при Дейна.

— Не искам да оставам насаме с него. Последния път беше доста нагъл.

— Какво направи?

Зоуи извърна глава по посока на бръмченето.

— След събирането у тях, когато всички си тръгнахте. Бъбрехме си и изведнъж ме целуна.

— Целунал те е? Извратен маниак! Заслужава да го обесиш.

— Ха-ха.

— Ти съпротиви ли се? Неприятно изживяване ли беше?

— Не, но… — Зоуи сниши глас, макар че нямаше опасност да бъде чута дори да крещеше. — Наистина ме целуна и замая главата ми за миг, така че отвърнах. В момента имам толкова много грижи, че не ми е до забавления и игрички. Освен това той ме смущава.

— Да, и аз бих се смущавала от красавец, готов да прекара деня в циклене на паркет заради мен. Слушай, трябва да поговоря с Дейна. След като се погрижа за нея, ще дотичам да те избавя от страшните лапи на Брад. В случай че не можеш да се справиш сама, разбира се.

— Това беше подло. Доста подло.

— Само се погрижи да не чуе какво си говорим с Дейна.

Махна с ръка на Зоуи и тръгна в противоположната посока.

Първата й мисъл бе: „Направих страхотен избор. Стените ми ще искрят от живот в този нежен бледозлатист цвят“. Винаги й се бе струвал най-подходящият фон за творби на изкуството.

Втората й мисъл бе колко студено и безизразно е лицето на Дейна, докато работи. Не биваше да я оставя така.

— Изглежда чудесно.

Явно изтръгната от дълбок размисъл, Дейна се обърна.

— Да, имаш усет за подбор на цветове. Мислех, че ще бъде простовато мръснобяло, а сякаш сияе.

— Но не и ти. Днес не може да се каже, че сияеш.

Дейна сви рамене и продължи работата си.

— Не мога винаги да бъда в добро настроение.

— Тази сутрин видях Джордън. И той не сияеше. Всъщност — продължи тя, докато се приближаваше към Дейна — изглеждаше съсипан.

— Ще го преживее.

— Нима наистина мислиш или изпитваш нужда да мислиш, че така ще се избавиш от терзанията.

— Не се терзая за нищо. — Дейна втренчи поглед в стената, която боядисваше. Златистото постепенно покриваше бялата основа. — Постъпих така, както е най-добре за мен. Това не е твоя работа, Малъри.

— Напротив. Обичам те. Обичам Флин, а той те обича.

— Всички сме едно голямо, щастливо семейство.

— Сърди ми се, ако искаш и ако ти помага. Но трябва да знаеш, че съм на твоя страна каквото и да стане.

— Тогава трябва да разбереш защо скъсах с него и да подкрепиш решението ми.

— Бих го подкрепила, ако беше това, което наистина желаеш. — Малъри прокара ръка по гърба й. — Ако те караше да се чувстваш щастлива.

— Точно сега не се надявам на щастие. — Докато усещаше успокояващия допир на ръката на приятелката си, за миг й се прииска да седне на пода и да заплаче. — Бих се задоволила с малко спокойствие.

— Кажи ми какво се случи от вчера до днес.

— Спомних си… с малко помощ от Кейн.

— Знаех си — извика Малъри и лицето й поруменя от гняв. — Знаех си, че зад това стои той.

— Почакай. Поведе ме на пътешествие в спомените ми. Беше жестоко от негова страна, но нищо не може да промени фактите. — Господи, колко бе уморена. Искаше единствено да остане сама и да продължи да боядисва. Работата облекчаваше болката и умората. — Не промени нищо от случилото се, но и не беше нужно. Просто след като отново видях и изживях всичко, осъзнах, че правя грешка.

— Защо да е грешка да обичаш един свестен мъж?

— Защото той не ме обича. — Рязко свали ластика, с който бяха прихванати косите й, сякаш така щеше да разсее мъчителното главоболие. — Защото ще си тръгне, когато тази история свърши. Защото колкото повече време прекарвам с него, толкова по-дълбоко хлътвам и не мога да овладея чувствата си. Не мога да поддържам връзката ни, без да го обичам.

— Попита ли го какво изпитва?

— Не. Знаеш ли защо? Просто не бих понесла още веднъж да чуя, че „означавам много за него“. За нищо на света.

И двете останаха мълчаливи за миг. Чуваше се само тежкото дишане на Дейна, бръмченето на валяка и машината в другия край на къщата.

— Наранила си го. — Малъри пристъпи към нея и дръпна щепсела. — Може би чувствата му не са толкова прости и повърхностни, колкото смяташ. Мъжът, когото видях тази сутрин, страдаше, сякаш някой бе забил нож в сърцето му. Ако си искала да му го върнеш, Дейна, успяла си.

Тя се завъртя, треперейки от ярост. Валякът падна от ръката й и остави златисти петна върху платнището на пода.

— За каква ме вземаш, за бога? Нима мислиш, че съм спала с него само за да го изритам и да го унижа, както той мен?

— Не. Просто си помислих, че ако наистина търсиш спокойствие, няма да го постигнеш, като повалиш някого в калта и гледаш как се гърчи.

Дейна хвърли ластика и съжали, че няма нищо по-голямо подръка.

— Много си дръзка.

— Такава съм.

— Става въпрос за моя живот, по дяволите. Никой няма право да ми казва кого да допусна в него и кого не.

— Струва ми се, че си позволила на Кейн да стори точно това. Поела си в желаната от него посока. Дори не си задаваш въпроса защо те е тласнал в нея.

— Значи трябва да спя с Джордън заради ключа? Изнасяш ми лекции за собствения ми живот и решенията, които вземам, защото се боиш, че ще проваля сделката?

Малъри дълбоко си пое дъх. Сега не бе моментът да избухва или да упреква Дейна за държането й.

— Ако наистина мислиш така, явно не ме познаваш и не знаеш в какво си се съгласила да участваш. Можеш да продължиш да боядисваш и да се поздравяваш, че си избегнала трудностите по пътя, или да докажеш, че не си страхливка, като уредиш нещата с Джордън. — Малъри тръгна към вратата. — Лесно ще го намериш — извика тя, преди да излезе. — Каза на Флин, че тази сутрин ще отиде до гроба на майка си.