Нора Робъртс
Ключът на познанието (2)

Втора глава

Дейна лениво се завъртя на стола си зад бюрото в библиотеката.

— „Макдоналдс“ започнаха да предлагат „Биг Мак“ през хиляда деветстотин шестдесет и осма. Да, господин Херц, сигурна съм. „Биг Мак“ е въведен в системата през шестдесет и осма, а не през шестдесет и девета, както мислехте. Този път печели господин Фой, а? — засмя се тя. — Желая ви повече късмет утре.

Затвори и зачерта облога на Херц и Фой от графика си за деня, а след това старателно записа името на победителя.

Предишния месец господин Херц бе спечелил повече облози, с което бе заслужил обяд в гостилницата на главната улица за сметка на господин Фой. Въпреки това от началото на годината съперникът му водеше с две точки, което означаваше, че има по-добри шансове да получи мечтаната годишна награда — вечеря и питиета в кръчмата „Маунтин Вю“.

Този месец състезанието бе оспорвано и в момента резултатът бе пълно равенство. Нейна задача бе всеки месец официално да обявява победителя и още по-тържествено да огласява шампиона на годината.

Двамата бяха започнали тази игра преди двадесет години, а Дейна се чувстваше част от нея, откакто с новата си диплома в ръка бе постъпила на работа в библиотеката на Плезънт Вали.

Този ежедневен ритуал бе едно от нещата, които щяха да й липсват, когато подаде оставката си.

Но щом влезе Санди, с коси, вързани на конска опашка, и усмивка на вечна кандидатка за мис, тя си каза, че някои други неща определено няма да й липсват. Вече бе дала двуседмичното си предупреждение. Работното й време в библиотеката бе намалено до двадесет и пет часа на седмица, но използваше останалата част от деня за полезни занимания на друго място.

Скоро щеше да открие книжарницата си, като част от центъра „Малки удоволствия“. Съвместното им начинание със Зоуи и Малъри щеше да отвори врати само след два месеца. Освен да набави всички документи и да обмисли ремонта на своята част от сградата, която бяха купили, трябваше още да поръча и стока.

Бе подала молба за необходимите разрешителни, вече бе получила каталози на издателства и кроеше планове за допълнителните си дейности. Следобед щеше да предлага чай, а вечер вино. След време щеше да започне да организира сбирки на литературен кръжок и срещи с писатели.

Винаги бе мечтала за това, но доскоро не вярваше, че е постижимо. Задължена бе на Роуина и Пит, че го бяха направили възможно; но не само с двадесет и петте хиляди долара, които бяха превели в банковата й сметка (както и на другите две избраници), а и като я бяха свързали с Малъри и Зоуи.

При първата им среща в „Уориърс Пийк“ всяка от тях бе на кръстопът. Едновременно бяха взели решение да променят живота си и заедно бяха поели по нов път. Не й се струваше толкова страшно да започне собствен бизнес, когато има две приятелки и партньорки в същото положение. Разбира се, трябваше да мисли и за ключа.

Малъри бе успяла да открие своя едва в края на четириседмичния срок. Търсенето далеч не бе забавна игра. Сега знаеха повече за това, срещу което бяха изправени, и за риска. Би трябвало да се чувстват по-уверени. Но въпреки че им бе известно откъде са се взели ключовете, за какво трябва да послужат и кой не желае да бъдат намерени, нямаше гаранции, че ще открият втория.

Дейна се отпусна на стола си и се замисли върху напътствията, които й бе дала Роуина. В тях ставаше дума за минало, настояще и бъдеще.

Голяма помощ. Естествено, познание. Лъжа и истина. Ум и сърце. „Където една богиня броди.“

В напътствията на Малъри също се говореше за богиня, пееща богиня, и тя, любителката на изкуството бе открила ключа си в картина. Ако следваха същата логика, Дейна, която обожаваше книгите, би трябвало да намери своя ключ в тях или в нещо, свързано с тях.

— Не си се наспала снощи, а, Дейна?

Отвори очи и срещна укорителния поглед на Джоан.

— Не, съсредоточавам се.

— Ако нямаш друго занимание, можеш да помогнеш на Санди с подреждането на новите издания.

Тя се усмихна приветливо, макар и да й костваше усилие.

— С удоволствие. А тя ще ме замести ли на информацията?

— Не изглеждаш затрупана с въпроси и молби.

„А ти не изглеждаш затрупана с административна работа — помисли си Дейна, — щом имаш време да слухтиш около мен.“

— Току-що разреших един спор, свързан с частно начинание. Но ако предпочиташ…

— Извини ме.

Пред бюрото застана жена, сложила ръка на рамото на около дванадесетгодишно момче. Притискаше го така силно, че напомни на Дейна за начина, по който Флин държи каишката на Мо. Сякаш се боеше, че ако го изпусне от поглед за миг, то веднага ще хукне нанякъде.

— Бихте ли ни помогнали? Синът ми има домашно за… утре — довърши тя с тон, който накара момчето да затрепери. — За Континенталния конгрес. Можете ли да ни посочите източници на информация по този въпрос?

— Разбира се. — Като кожа на хамелеон, навъсеното лице на Джоан изведнъж промени израза си и на него се появи топла усмивка. — С удоволствие ще ви покажа няколко книги от раздел „История на САЩ“.

— Извинявай. — Дейна не се сдържа и потупа унилото момче по рамото. — В седми клас ли си? При госпожа Джейнсбърг?

Нацупената му долна устна увисна още повече.

— Да.

— Зная какво иска тя. Ако се поровиш в книгите тук два часа, ще я шашнеш.

— Наистина ли? — Майката хвана ръката й, сякаш е спасително въже. — Би било истинско чудо.

— И аз съм учила история при госпожа Джейнсбърг. — Намигна на момчето. — Зная номерата й.

— Оставям ви в способните ръце на госпожица Стийл.

Въпреки че усмивката й не изчезна, Джоан изрече последните думи през стиснати зъби.

Дейна се наведе напред и заговорнически прошепна на момчето:

— Все още ли се просълзява, когато говори за разказа на Патрик Хенри „Дайте ми свобода“?

Изражението му стана по-ведро.

— Да. Започна да подсмърча и извади кърпичка.

— Някои неща никога не се променят. Е, ето ти това, от което се нуждаеш.

Петнадесет минути по-късно, докато синът й прелистваше книгите, с новата си абонаментна карта в ръка, майката се спря до бюрото на Дейна.

— Искам отново да ви благодаря. Аз съм Джоана Риърдън. Току-що спасихте живота на първородния ми син.

— О, госпожа Джейнсбърг е строга, но не би го убила.

— Аз щях да го убия. Събудихте у Мат интерес към историята само като го накарахте да повярва, че така ще надхитри учителката си.

— Целта оправдава средствата.

— Споделям това мнение. Оценявам помощта ви. Много сте добра в работата си.

— Благодаря. Успех.

Наистина бе добра, по дяволите. Злобната Джоан и зъбатата й племенница скоро щяха да съжаляват, че няма с кого да се заяждат.

Когато смяната й свърши, тя подреди работното си място, прибра книгите, които бе избрала за домашен прочит, и взе куфарчето си. Рутината в края на деня бе още едно от нещата, които щяха да й липсват — въвеждането на ред и последният оглед на малкия храм на книгите, преди да си тръгне.

Щеше да й липсва и приятната кратка разходка до дома й, който бе съвсем наблизо. Това бе една от причините за отказа й да се пренесе при Флин, когато бе купил къщата си. Би могла да ходи и до „Малки удоволствия“, ако имаше настроение да върви пеша по три километра, което бе малко вероятно. Реши да се понаслаждава на това, което все още имаше, преди да го загуби.

Харесваше й неизменният маршрут, който бе изминавала ден след ден, сезон след сезон, година след година. Сега, когато есента бе в разгара си, улиците бяха изпълнени с ярки златисти багри, сияещи от дърветата, а възвишенията наоколо приличаха на великолепен гоблен, извезан от боговете.

Заслуша се в гласовете на децата, които тичаха след часовете из малкия парк между библиотеката и кооперацията, в която бе апартаментът й. Въздухът бе свеж и в него се долавяше лекият аромат на хризантемите, посадени край стените на общината.

Големият кръгъл часовник на площада показваше 16:05. Потисна негодуванието, което се надигна в нея, когато си спомни, че преди машинациите на Джоан на път за дома бе виждала стрелките да сочат 18:35. По дяволите. Просто искаше да се порадва на свободното си време и на спокойната разходка в слънчевия следобед.

Терасите на къщите бяха украсени с тиквени фенери и таласъми за празника на Вси светии. „Жителите на малките градчета държат на традициите“, помисли си тя. Дните ставаха все по-кратки и хладни, но все още имаше достатъчно светли и топли часове за прекарване на открито.

„Вали е най-красив през есента — каза си тя. — Доближава се до американските представи за съвършенство.“

— Хей, Дългучке, да ти помогна ли с този багаж?

Насладата й от разходката изведнъж се изпари. Преди да изръмжи срещу Джордън, той грабна книгите от ръцете й и ги стисна под мишница.

— Дай ми ги.

— Аз ще ги нося. Страхотен следобед, а? Няма нищо по-прекрасно от Вали през октомври.

Сякаш бе прочел мислите й и това я изпълни с гняв.

— Мисля, че в песента се пееше „Ню Йорк през есента“.

— Обичам тази песен. — Той хвана книгите и прочете заглавията. Бе взела една за келтските митове, една за йога и последния роман на Стивън Кинг. — Йога?

Напълно в негов стил бе да се захване за нещо, което би могло да я смути.

— Да. Е, и?

— Нищо. Просто не мога да си те представя в поза „водно конче“. — Присви очи и в тях проблесна дяволито пламъче. — Всъщност, като си помисля…

— Нямаш ли си друго занимание, вместо да ме причакваш около библиотеката и да ми досаждаш?

— Не съм те причакал и не ти досаждам. Просто нося книгите ти. — Влезе в крачка с нея като стар приятел. — Не за първи път ще те изпратя до дома ти.

— През последните няколко години успявам да намеря пътя и сама.

— Справяш се сама с много неща. Как е баща ти?

Дейна преглътна злобната реплика, която се канеше да изрече, защото знаеше, че въпреки всичките си недостатъци Джордън проявява искрена загриженост за баща й. Джо Стийл и Джордън Хоук си бяха допаднали в много отношения.

— Добре е. Преместването в Аризона му се отрази чудесно. С Лиз имат малка къща и спокоен живот. Захванал се е с производство на закуски.

— Джо пече закуски?

— Кифлички и вкусни хлебчета. — Дейна не можа да сдържи усмивката си, както всеки път, когато си представяше едрия мъжага Джо с бяла престилка и изпоцапани с брашно ръце. — Веднъж на два месеца ми изпраща колет. Отначало едва смогваше, но през последната година се справя отлично.

— Предай му много поздрави от мен.

Дейна сви рамене. Нямаше намерение да споменава името на Джордън Хоук, освен когато го проклина.

— Стигнахме — заяви тя, щом спряха пред вратата на кооперацията.

— Искам да вляза.

— Нито в този, нито в някой следващ живот. — Посегна към книгите, но той ги задържа далеч от нея. — Стига, Джордън. Не сме десетгодишни.

— Имаме да си кажем доста неща.

— Не, нямаме.

— Напротив. Престани да ме караш да се чувствам като хлапак. — Джордън въздъхна дълбоко и се помоли за търпение. — Слушай, Дейна, преди време между нас имаше нещо. Да постъпим като зрели хора.

Наглостта да я обвинява в незрялост я вбеси. Чашата преля.

— Добре, тогава ми дай книгите и си върви.

— Чу ли какво каза Роуина снощи? — В тона му имаше нотка на раздразнение, която бе знак, че предстои ожесточен спор. — Обърна ли внимание? Твоето минало, настояще и бъдеще. Аз съм част от миналото ти, както и от настоящето.

— Ще останеш в миналото. Пропилях две години от живота си с теб, но всичко свърши. Не можеш ли да го приемеш, Джордън? Нима монументалното ти его не може да се примири с факта, че съм напълно безразлична към теб?! Отдавна!

— С моето его всичко е наред, Дейна. — Подаде й книгите. — Но ти определено имаш проблем със своето. Знаеш къде да ме намериш, когато си готова.

— Няма да те потърся — промърмори тя зад гърба му, докато той се отдалечаваше.

По дяволите, за него бе необичайно да се оттегля от битка. Бе доловила гнева в изражението и гласа му. Какво бе станало със свирепия звяр, когото помнеше? Беше се настроила за скандал, а сега нямаше къде да излее злобата си, което бе вбесяващо.

Щом влезе в апартамента си, стовари книгите на масата и веднага посегна към кофичка крем „Бен енд Джерис“. За успокоение я преполови.

— Копеле. Подло копеле, което си позволява да ме дразни. Той е виновен за тези калории. — Облиза лъжичката и загреба още. — Защо вредните неща са толкова вкусни?

Когато се почувства по-бодра, облече домашните си дрехи, свари кафе и се настани на любимия си стол с новата книга за келтската митология. През последния месец бе прочела безброй книги на тази тема, но четенето за нея бе приятно колкото шоколада и жизненонеобходимо като глътката въздух.

Бе заобиколена от книги и на работното си място, и в дома си. Обстановката в жилището й издаваше коя е първата й любов. Всички рафтове и маси бяха отрупани с книги, на които гледаше не само като на източник на познание, развлечение и мъдрост, а и като на средство за създаване на оригинален интериор.

За нехайния наблюдател книгите изглеждаха произволно струпани по ъглите и по масите, но като библиотекар, Дейна имаше системен подход и можеше без затруднение да намери нужното й томче в която и да било от стаите.

Не можеше да живее без книги, без историите, информацията и световете, които оживяват в тях. Дори сега, когато бе поела задачата и времето й вече течеше, бе погълната от живота, любовта, войните, радостите и болките на боговете.

Почукване на вратата я изтръгна от света на Дагда, Епона и Луг и я върна към реалността. С книгата в ръка, отиде да отвори и въпросително повдигна вежди срещу Малъри.

— Какво има?

— Хрумна ми да намина и да разбера какво възнамеряваш да правиш, преди да продължа към къщи. Днес поговорих с няколко местни художници и скулптори. Мисля, че творбите им ще бъдат чудесно начало за галерията ми.

— Страхотно. Носиш ли нещо за ядене? Умирам от глад.

— Само бисквити.

— Няма да свършат работа — каза Дейна. — Ще потърся нещо в хладилника. Гладна ли си?

— Не, но ти хапни. Някакви гениални идеи? Искаш ли ние със Зоуи да направим нещо? — попита гостенката и тръгна след нея към кухнята.

— Не бих ги нарекла гениални. Спагети! Супер. — Дейна извади от хладилника полупразна купа. — Искаш ли?

— Не.

— Имам малко каберне.

— Тогава ще пийна. — Чувствайки се като у дома си в кухнята на Дейна, Малъри извади две чаши. — Какви са идеите ти, гениални или не?

— Книгите. Нали се досещаш — всичко, свързано с познанието. С миналото, настоящето и бъдещето. Щом става дума за мен, целият ми свят се върти около книгите. — Грабна вилица и започна да яде направо от купата. — Въпросът е в коя или в каква книга да търся.

— Няма ли да стоплиш това?

— Какво? — Дейна смутено сведе поглед към спагетите в купата. — Защо?

— Все едно. — Малъри й подаде чаша вино, взе своята и седна при нея на масата. — Логично е да се насочиш към книгите поне за да започнеш отнякъде, но… — Огледа апартамента й. — Ще ти бъдат нужни седмици да преровиш дори само своите. А онези, които са във всички къщи във Вали, в библиотеката, в книжарницата в търговския център?

— Дори и да съм права, това не означава, че буквално ще намеря ключа в някоя книга. Това е само образно казано. Или може да означава, че в тях ще намеря насока към ключа. — Дейна набоде още студени спагети. — Казах ти, че идеята не е гениална.

— Все пак е добро начало. Минало, настояще и бъдеще. — Нацупи устни. — Доста обширна територия.

— Исторически, съвременни, футуристични. Такива могат да бъдат романите.

— А ако има нещо по-лично? — Малъри се приближи и съсредоточи вниманието си върху лицето на приятелката си. — С мен беше така. Пътят ми към ключа бе свързан с Флин, с чувствата ми към него и моята нерешителност. Преживяванията ми, които не бих нарекла сънища, бяха много лични.

— И страховити. — Дейна докосна ръката й. — Зная. Но се справи. И аз ще успея. Може би наистина е свързано с книга, която има лично значение за мен. — Замислено огледа стаята и отново взе вилицата си. — Но и това е обширна територия.

— Хрумна ми нещо друго. Сетих се за Джордън.

— Не виждам какво общо има той. Слушай — продължи, преди Малъри да заговори, — вярно е, че беше част от първия етап. Картините на Роуина, които той и Брад са купили. Върна се в града по молба на Флин и се включи в търсенето, но неговото участие завърши с намирането на твоя ключ. Свързан е с брат ми, а чрез него и с теб.

— И с теб, Дейна.

Завъртя вилицата в купата, но сякаш бе загубила апетит.

— Вече не.

Доловила в погледа й познатото упорство, Малъри кимна.

— Добре. А първата книга, която си прочела? Онази, която те е накарала да се пристрастиш към четенето?

— Не мисля, че вълшебният ключ за ковчежето с душите е скрит в детски комикс. — Дейна се усмихна и повдигна чашата си. — Но ще проверя.

— Имам предвид първата ти книга за възрастни.

— Явно не си падаш по остроумната сатира в комиксите. — Забарабани с пръсти по масата и се замисли. — Всъщност, не си спомням коя е първата. Чета, откакто се помня. — За миг сведе поглед към чашата си и отпи голяма глътка. — Той ме заряза. Продължих живота си.

„Явно все пак ще поговорим за Джордън“, помисли си Малъри и кимна:

— Добре.

— Това не означава, че не изпитвам дълбока ненавист към него, но тя не е движещата сила в живота ми. През последните седем години сме се виждали само няколко пъти. — Дейна колебливо сви рамене. — Пътищата ни вече не се пресичат. За мен той е просто приятел на Флин.

— Обичаше ли го?

— Да. Беше голяма любов. Копеле.

— Съжалявам.

— Хей, случва се.

Трябваше да си го напомня. Не бе въпрос на живот и смърт и не бе потънала в самосъжаление. Никой не бе застрахован от любовни терзания.

— Бяхме приятели. Когато баща ми се ожени за майката на Флин, с него си допаднахме. Мисля, че беше нещо хубаво. Флин, Джордън и Брад бяха като едно същество с три глави. И аз се сближих с тях.

„Все още сте близки“, помисли си Малъри, но се сдържа да не го изрече на глас.

— С Джордън бяхме приятели. И двамата си падахме по книгите и това още повече ни сближи. Когато пораснахме, нещата се промениха. Искаш ли да пийнем още? — попита тя и повдигна празната си чаша.

— Не.

— Е, аз ще си налея. — Дейна стана и донесе бутилката от кухнята. — Той влезе в колеж. Спечели частична стипендия в „Пен Стейт“ и двамата с майка му здравата работеха, за да покриват останалите разходи по обучението и издръжката му. Майка му беше страхотна жена. Зоуи ми напомня за нея.

— Така ли?

— Не външно, въпреки че и госпожа Хоук беше хубавица. Но беше по-висока и гъвкава като танцьорка.

— Починала е млада.

— Да, нямаше петдесет години. — Споменът все още изпълваше Дейна с болка. — Беше истинско мъчение и за нея, и за Джордън. Накрая всички дежурехме в болницата и дори тогава… — Енергично разтърси рамене и въздъхна дълбоко. — Не ми се говори за това. Исках да кажа, че Зоуи ми напомня за нея с държането си. Притежава качествата, които правят една жена добра майка. Знае какво иска и как да го постигне, не хленчи, а сякаш върши всичко с удоволствие и е очевидно колко много обича детето си. С Джордън бяха близки, точно като Зоуи и Саймън. Бяха само двамата. Баща му не се е мяркал, откакто се помня.

— Сигурно му е било много трудно.

— Щеше да бъде, ако майка му не беше толкова невероятна. Включваше се в игра по софтбол със същата лекота, с която правеше сладки. Успяваше да запълва празнотата.

— И ти си я обичала — осъзна Малъри.

— Да. Всички я обичахме. — Дейна седна и отпи глътка от втората си чаша вино. — Когато Джордън влезе в колежа и започна почасова работа на две места, почти не го виждахме тук. Връщаше се само през лятото и работеше в автосервиз „Тони“. Беше доста добър монтьор. Понякога излизаше с Флин и Брад. Четири години по-късно завърши и още докато беше на едногодишна специализация, няколко от разказите му бяха публикувани. После се върна. — Тя отново въздъхна. — Господи, веднъж погледите ни се срещнаха и сякаш се задейства бомба, която щеше да експлодира. Помислих си: „Какво става? Това е приятелчето ми Джордън. Не бива да развалям едно дългогодишно приятелство“. — Засмя се и отпи нова глътка. — По-късно той ми каза, че и неговата реакция е била същата: „Господи, почакай, това е малката сестричка на Флин. Долу ръцете“. Два месеца задържахме тази експлозия. Или се заяждахме, или се държахме много учтиво.

— И после? — подкани я Малъри, когато замълча.

— Една вечер той намина да се види с Флин, но Флин имаше среща с момиче. Родителите ни не бяха вкъщи. Двамата се сборичкахме. Страстта, която се надигаше в мен, трябваше да намери отдушник. След малко се търкаляхме на килима в хола. Не можехме да се наситим. Никога друг път не съм изпитвала толкова… отчаяно желание. Беше невероятно. Представяш ли си колко бяхме засрамени, когато се опомнихме и осъзнахме, че лежим голи върху красивия персийски килим на Лиз и Джо?

— Какво направихте?

— Спомням си, че отначало просто лежахме неподвижни и се гледахме право в очите. Като двама оцелели след ожесточена битка. После дълго се смяхме и отново се вкопчихме един в друг. — Дейна повдигна чашата си за тост. — Най-сетне започнахме да излизаме заедно. Бяхме неразделни. Имената ни се споменаваха като една дума независимо в какъв ред. — Едва сега осъзна колко много й липсва тази близост. — Никой не ме е разсмивал така, както той. И е единственият мъж в живота ми, който ме е карал да плача. Да, за бога, обичах този негодник.

— Какво стана?

— Дребни неща, но и разтърсващи събития. Майка му почина. Не си бях представяла толкова голяма мъка. Дори когато баща ми се разболя, не ми беше толкова трудно. Твърде късно откриха болестта й, рак на яйчниците. Операции, лечение, молитви, нищо не помогна. Тя просто чезнеше. Тежко е да загубиш някого — тихо промълви тя. — А да гледаш как бавно си отива, е непоносимо.

— Не мога да си го представя. — Очите на Малъри се насълзиха. — Не съм преживяла такава загуба.

— Не си спомням как съм загубила майка си. Била съм твърде малка. Но никога няма да забравя деня, в който почина госпожа Хоук. Може би тогава нещо у Джордън се е пречупило. Не зная, той не го сподели с мен. След смъртта й продаде къщата заедно с всички мебели и цялата покъщнина. Скъса с мен и замина за Ню Йорк да търси слава и богатство.

— Не е било хладнокръвно зарязване — отбеляза Малъри.

— Може би. Но се почувствах жестоко наранена. Каза, че трябва да замине. Че има нужда от нещо, което не ще намери тук. За да пише, което винаги е искал да прави, трябвало да напусне Вали и да докаже себе си. Изпълни намерението си, сякаш двете години, през които бяхме заедно, не означаваха нищо за него. — Дейна пресуши чашата си. — Да върви на майната си, заедно с всичките си проклети бестселъри.

— Може би ще ти бъде неприятно да го чуеш, при това точно сега, но мисля, че изясняването на отношенията ти с него е част от загадката.

— Какви отношения?

— Дейна. — Малъри хвана и двете й ръце. — Все още си влюбена в него.

Дейна се опита да отскубне ръцете си.

— Не съм. Живея живота си. Имала съм и други връзки. Имам кариера, която в момента е в задънена улица, но с книжарницата си скоро ще възкръсна от пепелта като феникс. — Замълча, усетила, че започва да говори безсмислици. — Стига толкова вино, щом ме кара да използвам изтъркани метафори. Джордън Хоук е минало — добави тя по-спокойно. — Това, че е първият мъж, когото съм обичала, не означава, че трябва да бъде и последният. Предпочитам да избода очите си с нажежено желязо, отколкото да му доставя подобно удоволствие.

— Зная. — Малъри тихо се засмя и стисна ръцете й, преди да ги освободи. — Още едно доказателство, че все още го обичаш. Освен изражението и гласа ти, докато разказваше какво сте преживели заедно.

Ужасно! Как е изглеждала? Как е говорила?!

— Виното ме настройва сантиментално, което не означава, че…

— Означава каквото означава — припряно каза Малъри. — Трябва да помислиш по въпроса, Дейна. Да направиш внимателна преценка и да вземеш решение дали наистина искаш да се заемеш със задачата. Защото, независимо от всичко, той е част от живота ти и от търсенето на ключа.

— Не искам да бъде — промърмори инатливо. — Но дори да е така, ще се справя. Залогът е твърде висок, за да се откажа още преди да съм започнала.

— Това се казва дух. Трябва да се прибирам. — Малъри стана и прокара ръка по косите й. — Каквито и да са чувствата и мислите ти, можеш да се довериш на мен и Зоуи. Ако ти се ще да поговориш с някого или просто се нуждаеш от компания, трябва само да ни се обадиш.

Дейна кимна и изчака приятелката й да стигне до вратата.

— Мал… Когато той ме заряза, сякаш някой ме простреля право в сърцето. Едва ли има човек, който би могъл да понесе повече от една такава рана.

— Предполагам, че си права. До утре.