Нора Робъртс
Ключът на познанието (5)

Пета глава

Дейна реши да превърне отпускащата вана в събитие. Това бе първият лукс, който можеше да си позволи една безработна. Би могла да го приеме като начин да отпразнува напускането си или като на търсене на утеха.

Избра масло с аромат на манго за тропическа екзотика и сипа значително количество. Запали свещи и реши, че малко бира би направила удоволствието още по-голямо. Вече гола, отскочи до кухнята да си налее чаша.

Когато се върна до ваната, прихвана косите си високо и намаза лицето си с хидратиращия крем, който Зоуи й бе препоръчала, макар да го бе приела с неохота. Нямаше да й навреди.

Осъзнала, че липсва един съществен елемент, отново излезе от банята, прегледа колекцията си от компактдискове и намери стар албум на Джими Бъфет. „Пълна екзотика“, каза си тя и под звуците на музика от островите с дълбока въздишка се потопи в горещата, ароматна вода.

През първите пет минути просто се наслади на топлината, уханията и пълното блаженство.

Голяма бяла топка с намръщеното лице на Джоан заподскача надолу по стръмен склон. Удряше се в камъни и по нея полепваха песъчинки, докато стигна до ръба на една скала и полетя от него с израз на ужас. Последва я руса конска опашка. Капка по капка, напрежението изтичаше от тялото на Дейна.

— Чао — промълви тя на себе си със задоволство.

Напрегна сили да попие крема от лицето си с кърпа и си напомни да сложи овлажняващ лосион, когато излезе от ваната. Хвърли поглед към пръстите на краката си с недоволна гримаса. Крайно време бе за педикюр и ярък лак, който би подхождал на една бъдеща бизнес дама.

Не можеше да не се възползва от приятелството и партньорството си с професионална козметичка.

„Готови за втори етап“, каза си тя и взе книгата от ръба на ваната. Отпи глътка бира, докато отваряше на първа страница, и след миг бе погълната от историята.

Тропическата обстановка, романтиката и интригата бяха точно това, което й бе нужно. Понесе се с думите и пред погледа й се разкриха тъмносинята океанска шир и искрящият бял пясък. Почувства топлия, влажен въздух с кожата си, долови мириса на солената вода, горещината и силния аромат на лилиите на широката веранда.

Спусна се по дървените стъпала към напечения пясък. Над нея като монотонен напев отекваха викове на чайки. Усети допира на песъчинките до босите си ходила и на ефирна коприна до коленете си. Пристъпи покрай водата, наслаждавайки се на красотата и уединението си. Можеше да отиде където пожелае или да остане там, където е. Дългите години на отговорности и работа, графици и задължения вече бяха зад гърба й.

Защо си бе мислила, че тези неща са толкова важни?

Вълните напредваха към брега, подобни на дипли, поръбени с дантела, и се оттегляха обратно към сърцето на океана с въздишка. Над тях проблясваха лъскавите сребристи гръбнаци на скачащи делфини, а в далечината се виждаше нежната ивица на хоризонта. Всичко бе съвършено красиво и спокойно. Обзе я опияняващо усещане за пълна свобода и усамотение.

Дейна се запита защо се бе чувствала длъжна да работи толкова упорито и да се тревожи за настоящето и бъдещето, щом най-съкровеното й желание бе да бъде съвсем сама в свой собствен свят. Свят, напълно понятен за нея, който не й поднасяше изненади. Би могла да го промени както желае с една-единствена мисъл.

В него нямаше болка, освен ако сама не поискаше да я изпита. Нямаше и компания, освен ако не й хрумнеше да я създаде. Животът й бе въртележка от цветове, движения, тишина и звуци, сякаш разгръщаше книга, която никога не ще свърши.

Ако пожелаеше да бъде с някого, приятел или любовник, бе достатъчно да си го представи. Но истината бе, че не се нуждае от никого. Хората носеха проблеми, отговорности, грижи и задоволяване на чужди потребности. Животът в уединение бе далеч по-прост.

Доволно присви устни, докато вървеше по плажната ивица, където единствените стъпки, отпечатани в пясъка, бяха нейните, към буйната гора от палмови дървета, натежали от плод.

Бе привлечена от прохладата, която знаеше, че ще намери там. Започна да усеща тревите под краката си. Между палмовите клонки проникваха слънчеви лъчи и ярките пера на птиците, които прелитаха край нея, заблестяваха като диаманти.

Откъсна един плод — манго, разбира се, и отхапа първата сочна хапка. Беше студен, почти замръзнал, както го обичаше, вместо да бъде затоплен от силното слънце. Повдигна ръце и забеляза, че кожата й е гладка, със златист загар. Усмихна се, когато хвърли поглед към ноктите на краката си, оформени и лакирани в яркорозово.

„Точно това исках“, осъзна тя.

Развихри фантазията си, докато вървеше през тревна площ, и се загледа в рибките, танцуващи в шадраван с бистра синя вода. Пожела си да ги види червени като рубини и те станаха такива. Изумруденозелени. След миг желанието й бе изпълнено.

Искрящите цветове във фонтана я накараха да се засмее и стреснати от гласа й, в съвършено ясното небе полетяха няколко пъстри птици. Би могла да остане на това място завинаги. Промените настъпваха само по нейна прищявка. Тук никога вече нямаше да почувства болка, празнота или разочарование. Винаги всичко щеше да бъде такова, каквото желае… докато й хрумне, че желае нещо различно.

Отново повдигна плода и в съзнанието й се прокрадна една мисъл: „Но какво ще правя тук, ден след ден?“.

Стори й се, че чува гласове, които сякаш шептят зад гърба й. Лекият бриз ги заглуши, но тя се обърна. Сред буйната зелена растителност грееха цветя, а клоните на дърветата бяха отрупани с плодове, ярки и съвършено гладки. Във въздуха се носеше примамливият шепот на вълните.

Тя стоеше сама в рая, който си бе създала.

— Не.

Изрече думата на глас, като вид проверка. „Не е редно. Това не съм аз. Не е моята воля.“

Плодът падна от ръката й, разцепи се пред краката й и сърцето й подскочи, когато видя, че в средата е гнил. Цветовете около нея бяха твърде неестествени, а повърхностите изглеждаха плоски. Като декори на сцена, сложно проектирана за безкрайна пиеса.

— Това е измама. — Около гнилия плод забръмчаха гневни оси. — Фалш!

Когато изкрещя тези думи, синьото небе изведнъж притъмня. Засвири вятър, който разлюля палмовите клони и полетяха цветя и плодове. Студ скова всичко наоколо. Тя побягна под ледените дъждовни струи, които обливаха лицето й и залепваха коприната за тялото й. Знаеше, че вече не е сама в този див и коварен свят, истински или фалшив.

Тичаше, докато ураганът свистеше и палмите размахваха клоните си като пипала с остриета на върха, които се опитват да достигнат ръцете и краката й.

Задъхана и ужасена, излезе на плажа. Морето бе кошмарна гледка. Стени от мазна черна вода се издигаха и ненаситно разяждаха брега. Зад нея падаха палми, повалени от вятъра. Краката й затънаха в белия пясък. Сякаш целият свят се сриваше. Въпреки че се бе възцарил мрак, тя усети надвисналата сянка. Остра болка я накара отново да побегне. Залитна напред, когато нещо се изтръгна от нея. Напрегна цялата си сила, цялата си воля и вече направила избора си, се хвърли в разяреното море.

 

 

Дейна изправи гръб, задъхана и разтреперана, и в гърлото й се надигна писък. Седеше във ваната си, пълна със студена вода, която се разплиска над ръба. Книгата й се носеше по повърхността, а от ароматните свещи бяха останали само малки локви восък.

Изпаднала в паника, тя изпълзя от ваната и за миг се сви на кълбо върху рогозката до нея. Зъбите й затракаха и положи усилие да стане, за да се загърне с хавлиена кърпа. Изведнъж осъзна, че голотата прави страха й още по-непоносим. Залитайки, излезе от банята и с все още разтуптяно сърце потърси халат в гардероба. Струваше й се, че никога вече няма да почувства топлина.

Той я бе подвел. Кейн, злият магьосник, който се бе изправил срещу краля на боговете и бе похитил душите на дъщерите му.

„Защото са наполовина смъртни — помисли си Дейна. — Не е могъл да се примири с това. И защото иска да властва.“

Бе създал стъкленото ковчеже с три ключалки и бе изковал трите ключа, които никой бог не можеше да завърти. „Жестока шега“, каза си тя, докато се опитваше да успокои дишането си. Грубо бе натрил носа на един бог, който бе имал неблагоразумието да се влюби в смъртна жена.

Проклятието, изречено от Кейн зад Завесата на сънищата, действаше от три хиляди години. Това означаваше, че той притежава огромна мощ. Току-що здравата я бе разтърсил, за да й напомни, че я наблюдава. Беше се промъкнал в съзнанието й и я бе накарал да се увлече в собствените си фантазии. Колко ли време бе прекарала в онзи нереален свят? Колко дълго бе лежала гола и безпомощна, извън тялото си?

Притисна ръце към гърдите си в отчаян опит да се стопли. Бе съвсем тъмно и тя запали лампата, обзета от страх, че може би някой дебне в мрака. Но стаята бе празна. Бе сама в дома си, както на онзи илюзорен плаж. Едва не изпищя, когато чу отчетливо почукване на входната врата. Направи опит да успокои пулса си, докато тичаше натам.

Който и да бе, щеше да я избави от самотата. Поне така мислеше, преди да зърне Джордън.

„Господи, не и той. Не точно сега.“

— Какво искаш? — сопна се тя. — Върви си. Заета съм.

Преди да затръшне вратата, той сложи ръка на касата.

— Искам да поговорим за… Какво има? — Беше бледа като призрак, а в широко отворените й тъмни очи се четеше ужас. — Какво е станало?

— Нищо. Добре съм. — Отново я побиха тръпки, още по-силни. — Не искам… О, по дяволите. По-добре ти, отколкото никой. — Залитна към него. — Толкова ми е студено. Умирам от студ.

Джордън я понесе на ръце и затвори вратата зад гърба си.

— На дивана или на леглото?

— На дивана. Не мога да спра да треперя.

— Спокойно. Няма страшно. — Седна, задържа я в скута си и я зави с покривката от облегалката. — За минута ще се сгрееш. Само стой близо до мен. — Разтри гърба и раменете й, а след това я притисна в прегръдката си и изчака топлината на тялото му да свърши останалото. — Защо си мокра?

— Бях във ваната. Изведнъж се озовах някъде другаде. Не зная как се случи. — Ръката й се сви в юмрук под якето му. — Онзи кучи син влезе в ума ми. Не зная как го прави, става неусетно. Трябват ми още няколко минути да се опомня.

— Не се безпокой. Следя мисълта ти. — Докато галеше косите й, неволно скъса ластика, с който бяха прихванати. Разпусна ги и прокара пръсти през тях. — Кейн е бил тук?

— Не зная. — Крайно изтощена, Дейна отпусна глава на гърдите му. Най-сетне дишаше равномерно. Вече нямаше чувството, че нещо сковава разтуптяното й сърце. — Както казах, не зная как го прави. Просто исках да си почина във ваната.

За да отклони мислите й от преживяното, той доближи нос до шията й.

— Ухаеш страхотно. На какво?

— Манго. Стига. — Но не направи опит да се отскубне. — Както често правя, сипах масло, запалих свещи и взех книга, за да почета във ваната. Действието се развива на Карибите, затова избрах манго и диск на Бъфет.

Отклоняваше се от съществената част на разказа си, но Джордън я остави да говори.

— Седях си в горещата пенлива вода, с музиката на Бъфет, бира и книга. Романтичен трилър с много напрежение и хапливи диалози. Сцената, която четях, е разказана от името на героинята. Стои на терасата на стаята си в тропически курорт и това е мястото, където… няма значение, не е важно. — Затвори очи и се наслади на успокояващите ласки на ръката му. — Тя стои там, загледана в океана. Има вълни, бриз, чайки. Описанието е толкова въздействащо, сякаш всичко е пред очите ми. После се оказа, че не си го представям, четейки думите на страницата, а съм там, във фантазиите си. Най-страшното е, че не усещаш как става.

Нервно потърка страните си.

— Трябва да се пораздвижа. — Отметна завивката, стана и завърза по-здраво колана на халата си. — Бях на плажа. Не просто си мислех за него и си го представях, а наистина бях там. Долавях мириса на водата и цветята. На терасата имаше саксии с лилии. Дори за миг не ми се стори странно, че вървя по пясъка и усещам слънцето и полъха на вятъра, че съм боса, ноктите на краката ми са лакирани и имам тен. Бях вързала на кръста си дълъг ефирен шал. Чувствах как коприната докосва краката ми.

— Не се и съмнявам, че си изглеждала страхотно.

Хвърли поглед към Джордън и за първи път, откакто бе влязъл, трапчинките се появиха на бузите й.

— Опитваш се да ме разсееш, за да не изпадна отново в паника.

— Така е. Все пак, сигурно си изглеждала страхотно.

— Разбира се. Това бяха фантазиите ми. Мой собствен тропически остров. Чудесно време, синьо море, бял пясък и уединение. Дори докато вървях по плажа, си мислех колко съм била глупава да се тревожа за отговорности и задължения. Бих могла да имам всичко и да правя каквото поискам.

— А какво искаше, Дейн?

— В онзи момент ли? Само да бъда сама и да нямам никакви грижи. Да забравя колко съм разстроена, защото злата Джоан ме манипулира и ме принуди да напусна работата, която истински обичах, и колко се страхувам от началото на второ действие на драмата „Животът на Дейна“.

— Човешко е. Напълно естествено.

— Да.

Хвърли поглед назад към него. Красавецът Джордън Хоук мълчаливо я гледаше с ярките си сини очи. Явно разбираше, че няма смисъл от банални фрази за утеха и израз на съчувствие.

— Да — повтори тя, успокоена от разбирането му, колкото от допира на ръцете му. — Тръгнах към горичка от палми и плодни дървета. Откъснах едно манго. Усетих вкуса му. — Замълча и докосна устните си. — Общо взето, разхождах се и си мислех: „Господи, това е животът“. Но не беше моят живот. Не беше това, което истински желаех.

Върна се на дивана изплашена, че краката й ще се подкосят, докато разказва края.

— Когато ми хрумна тази мисъл, чух гласове. Бяха далечни, но ми се струваха познати. Казах си: „Не е реално. Всичко тук е измама“. Тогава се случи нещо ужасно. Боже мой. — Отново почувства стягане в гърдите и притисна юмруци в тях. — Мили боже.

— Спокойно. — Той хвана ръката й и я задържа в своята, докато погледите им се срещнаха. — Не бързай.

— Разрази се буря. Меко казано. Когато осъзнах, че този свят е нереален, той изведнъж се превърна в истински ад. Вятър, дъжд, мрак и студ. Господи, Джордън, толкова беше студено. Побягнах. Знаех, че трябва да се измъкна, защото всъщност не бях сама. Той бе там и вървеше по петите ми. Върнах се на плажа, но океанът беше полудял. Надигаха се черни вълни, високи двадесет метра. Паднах. Усещах го над себе си и около себе си. Студ. И болка. Ужасна, разкъсваща болка. — Гласът й бе пресипнал. Едва успя да довърши. — Искаше да изтръгне душата ми. Бях готова на всичко, за да не му позволя това, и се хвърлих в морето.

— Съвземи се. Отново трепериш.

Притегли я към себе си.

— Събудих се… или се върнах, все едно. Бях във ваната и едва дишах. Водата беше съвсем изстинала. Не зная колко време съм била там, Джордън. Не зная колко дълго ме е държал във властта си.

— Не си била във властта му — увери я Джордън, когато тя поклати глава. Леко я отпусна назад, за да види лицето й. — Имал е власт над теб само отчасти. Не може да те завладее изцяло, защото е неспособен да види цялата ти същност. Фантазия, както каза самата ти. Силата му е само в това. Не може да те потопи в нея толкова дълбоко, че умът ти да не може да изплува и да задава въпроси. И да прозре какво става.

— Може би си прав. Но със сигурност познава страховете ми. Никога не съм била толкова уплашена.

— Когато преодолееш уплахата и на нейно място се пробуди гняв, ще се почувстваш по-добре.

— Да, може би си прав. Трябва да пийна нещо — реши тя и се отдръпна от него.

— Вода ли искаш?

Усмивката й го убеди, че ще се върне бързо.

— Ще допия бирата си. — Стана и изглежда се поколеба. — Ти искаш ли?

Загледан в нея, той докосна китката си, сякаш за да провери пулса.

— Да.

Хареса му одобрителният й смях, преди да се отдалечи. Беше нормален, нещо обичайно за Дейна, за разлика от държането й преди малко.

Ако не бе наминал… „Добре че наминах“, каза си той. Беше тук и тя не бе сама. И вече бе превъзмогнала ужаса.

Изправи се и за първи път успя да огледа апартамента й. „Това е истинската Дейна — помисли си Джордън. — Ярки цветове, удобни мебели и книги.“

Тръгна след нея и се облегна на стената. „Още книги“, забеляза той. Кой друг, освен Дейна би държал томове на Ницше в кухнята си?

— За първи път съм в апартамента ти.

С гръб към него, тя отвори две бири.

— И този път нямаше да влезеш, ако не бях разтърсена.

— Харесва ми, въпреки че не съм добре дошъл тук. Подхожда ти, Дългучке. Предполагам, че затова не би се съгласила да се преместиш у Флин за известно време. Аз мога да пренеса нещата си у Брад, ако това е проблемът.

Дейна бавно се обърна.

— Заради истерията ми преди малко ли си толкова загрижен?

— Загрижен съм, защото искам да се чувстваш в безопасност. Да бъдеш в безопасност.

— Няма нужда да се местиш.

— Държа на теб. — Джордън се раздвижи и препречи пътя й, преди да мине през вратата. На лицето му внезапно се изписа гняв, който също така внезапно изчезна. Къде се бе крило това? И как бе успял толкова бързо да го прикрие отново? — Наистина, Дейна. Само за миг забрави за начина, по който се разделихме. Истински държахме един на друг и ако ще се чувстваш по-сигурна у Флин, няма да ти преча.

— В Ню Йорк ли ще се върнеш?

Стисна устни, докато вземаше едната бутилка от ръката й.

— Не.

Може би бе нечестно непрекъснато да се заяжда с него. Но защо да бъде честна към Джордън?

— Не бих се чувствала по-спокойна у Флин, независимо дали ти си там. Въпреки състоянието, в което ме завари, мога да се грижа сама за себе си. Досега винаги съм се справяла без ничия помощ. Никой, нито ти, нито онзи негодник Кейн ще ме принуди да напусна апартамента си.

— Добре. — Джордън отпи глътка бира. — Виждам, че вече си преминала към етапа на гнева.

— Не обичам да ме манипулират. Той използва собствените ми мисли срещу мен, а ти използваш някогашните ми чувства. Държали сме един на друг, така ли? — извика тя. — Може би, но не забравяй, че това е минало. Ако искаш да се правиш на добър, като се махнеш от пътя ми, направи го сега. Пречиш ми.

— Има неща, които искам да ти кажа, и ако няма друг начин да те накарам да ме изслушаш, освен като препреча пътя ти, така да бъде. Не знаех, че ме обичаш. Не зная какво би променило това, но съм сигурен, че би било… различно. Зная само, че тогава не бях готов. Не бях нито достатъчно мъдър, нито достатъчно зрял.

— Беше достатъчно мъдър и зрял, за да правиш каквото искаш.

— Точно така. — Погледна я право в очите и кимна. — Бях самонадеян, мрачен и неспокоен. Какво искаше да правим заедно, по дяволите?

— Идиот. — Загубила желание да пие бира, тя я остави. — Току-що описа типа мъж, в какъвто всяко момиче се влюбва веднъж в живота си. Като добавиш към това импулсивност, остроумие, привлекателност и химия, за мен беше неизбежно. Как е възможно да пишеш за хората, когато не познаваш половината от тях?

Опита се да се промъкне покрай него, но той хвана ръката й. Погледът, който му хвърли, би разтопил стомана.

— Крайно време е да разбереш, Хоук. Казах, веднъж в живота. Повечето момичета надрастват детинските си увлечения по самонадеяни типове и се превръщат в зрели, разумни жени.

— Чудесно. Предпочитам зрелите жени. — Джордън сложи бирата си на плота. — Винаги съм предпочитал теб.

— Нима мислиш, че с това ще трогнеш сърцето ми?

— Не и твоето, Дългучке. Но може би така ще успея.

Обхвана лицето й със свободната си ръка и изпита перверзно задоволство, когато видя яростта, изписана в очите й, миг преди да впие устни в нейните.

„Слава богу“, помисли си той. Слава богу, че бе толкова ядосана, и сега можеше да направи това, което не би си позволил, когато бе бледа и разтреперана.

Никога не бе копнял за нещо толкова силно, колкото да усети вкуса й. Струваше му се необяснимо. Но не изпитваше нужда да си го обясни. Просто бе факт. Би могла да го одере жив, но той трябваше да докаже нещо. И на нея, и на себе си.

Не бе нежен. Дейна никога не бе показвала, че очаква от него нежност. Притисна я с гръб към стената и жадно всмука устните й.

В тялото й нахлу топлина, толкова силна и почти толкова ужасяваща, колкото студа преди малко. Нямаше смисъл да се самозаблуждава, копнееше отново да изживее такава близост. Но трябваше да скрие това от него и го отблъсна, борейки се със себе си.

Той сложи ръка на сърцето й и загледан в очите й, прошепна на сантиметри от устните й:

— Да. Точно както очаквах.

— Няма да се повтори. Трябва да разбереш, че никога не ще се случи отново.

— Някой беше казал: „Миналото е прелюдия към настоящето“.

— Шекспир, нещастнико. „Бурята“.

— Да. — Погледна я с насмешка и възхищение. — Винаги си имала по-добра памет от мен. Във всеки случай, няма да се повтарям. Колкото си приличаме, толкова сме и различни. И двамата сме се променили, Дейна. Искам шанс да разбера дали сега бихме могли да бъдем заедно.

— Не проявявам интерес.

— Напротив. Ти имаш любопитен ум и си задаваш същите въпроси, които и аз. Но може би се страхуваш, че присъствието ми тук ще те накара да се убедиш в доста неща, които ще нарушат равновесието ти.

— Моля те, престани, арогантно копеле.

— Какво ще кажеш да подложим на изпитание твоето равновесие и да задоволим любопитството ми, като излезем заедно?

Успя да я накара да загуби самообладание.

— Моля?

— Нали си спомняш какво означава среща, Дейн? Двама души отиват на уговорено място. — Вяло прокара пръсти по ревера на халата й. — О, може би ти е хрумнало, че искам веднага да се хвърлим в леглото и да се поборичкаме? Е, щом това е желанието ти…

— Престани. — Бе объркана и разгневена, но в същото време й бе безкрайно забавно. Побутна го с лакът. — Не мисля за секс — изрече тази лъжа с шеговит тон. — Няма да има боричкане в леглото, както се изрази. А идеята да излезем заедно е просто абсурдна.

— Защо? Печелиш безплатна вечеря. И допълнително удоволствие от възможността да ме разкараш, когато стана настойчив, и да си тръгна възбуден и незадоволен.

— Звучи примамливо.

— В събота вечер. Ще те взема в седем и половина.

— Откъде си толкова сигурен, че нямам друга уговорена среща за събота?

Джордън се усмихна широко.

— Попитах Флин дали се виждаш с някого. Зная как да направя проучване за това, което ме интересува, Дългучке.

— Флин не знае всичко — троснато отбеляза тя зад гърба му, докато се отдалечаваше. — Почакай само минута. — Изскочи от хола и го настигна до вратата. — Имам няколко важни условия. Да ме заведеш в истински ресторант, а не в заведение за бързо хранене или в любимата ти гостилница. И когато казваш, че ще дойдеш в седем и половина, нека това да не означава седем и четиридесет и пет.

— Съгласен. — Джордън замълча. — Зная, че няма смисъл да питам дали искаш да остана и да преспя на дивана. Но можеш да се обадиш на Малъри и да почакам, докато дойде.

— Добре съм.

— Както винаги, Дългучке. Чао.

Дейна замислено заключи вратата след него, преди да се върне в кухнята и да излее затоплената бира в мивката. Явно бе вечер за разхищаване на бира.

Не знаеше дали се приближава към откриването на ключа, но определено бе научила нещо. Кейн вече знаеше, че се е заловила да търси втория, и без да губи време, бе започнал да я сплашва. Искаше да й покаже, че не я изпуска от поглед.

Но нима усилията, които полагаше, не бяха доказателство, че тя има шанс да успее? Да, имаше смисъл. Малъри го бе победила веднъж. Може би този път нямаше да бъде толкова вироглав.

„Но ще бъде още по-коварен“, помисли си Дейна. Бе узнала също, че дълбоко в себе си Джордън е запазил онази почтеност, която винаги я е привличала. Бе изплашена, почти обезумяла от страх, а той й бе дал точно това, от което се нуждаеше, за да се почувства отново сигурна, без да я кара да се смята за глупава или слаба. Не можеше да го отрече.

Когато се залови да почисти банята, осъзна, че е впечатлена и от признанието му, че е бил егоист. Ненавистта й към него нямаше да изчезне заради това, но поне бе имал доблестта да го признае.

Щом зърна книгата във ваната, вече напълно подгизнала, стисна зъби още преди да прекрачи прага на банята. Символично бе, че магьосникът бе проникнал в най-съкровеното й кътче. Целта му бе да я убеди, че няма място, където би могла да се чувства напълно защитена от него, докато не открие ключа или до края на срока.

Отпуши ваната и се загледа в изтичащата вода.

— Ще се справя с теб — решително заяви тя. — Следващия път няма да бъде толкова лесно да ме сплашиш. Ще се справя и с Джордън, и със собствените си чувства, защото тази вечер научих още нещо. Все още съм влюбени в този откачалник, по дяволите.

Не се почувства по-добре, когато го изрече на глас, но се стегна и приведе банята в ред. Докато вървеше към спалнята, се замисли как да въведе ред и в живота си.

Що се отнася до Джордън, по-вероятно бе все още да е влюбена в спомена за него. Момчето и младият мъж, преживял огромно страдание, нейната първа любов. Нали всяка жена запазва съкровени спомени за първата си истинска любов…

Седна на леглото и взе друга книга от чекмеджето на нощното шкафче. Романът, който държеше там, не бе кой да е, а „Неразкрито престъпление“ от Джордън Хоук. Навярно би се почувствал поласкан, ако разбереше, че тя чете последната му творба, и още повече, ако узнаеше, че всяка дума в нея й харесва. Може би бе влюбена в спомена за момчето, но би предпочела да изяде жив плужек, отколкото да допусне той да открие, че е прочела всяка от книгите му. По два пъти.