Нора Робъртс
Ключът на познанието (8)

Осма глава

Въпреки че в момента минаваше за безработна, Дейна не помнеше някога да е била толкова заета. Трябваше да се занимава с Мо, а това бе като да се грижи за четиридесеткилограмов малчуган. Той се нуждаеше от храна, от разходки, от време на време от смъмряне, от игри и зорък надзор.

Посвещаваше се на бояджилък по няколко часа на ден, което я накара да изпитва доста повече уважение към онези, които изкарват прехраната си по този начин. Но забавните игри с Мо й носеха успокоение, а ремонтът — удовлетворение и гордост.

Сградата все още не бе започнала да добива желания облик. Бяха решили първо да грундират всички стени в бяло, преди да ги боядисат в избраните цветове. Но за три упорити, всеотдайни жени, работещи като сплотен екип, бе само въпрос на време да осъществят плановете си.

Дейна имаше стратегия за бизнеса, който щеше да започне да развива след няколко месеца. Бе съставила дълги списъци от книги и й хрумваха интригуващи идеи какво да предлага в кафенето си, какви мебели и съдове да подбере. Едно бе да мечтае за собствена книжарница, а съвсем друго да се залови с хилядите подробности, свързани със създаването й.

Към всичко това се добавяха и дългите часове, които прекарваше всяка вечер в търсене на насоки към ключа. Четенето бе нейна страст, откакто се помнеше, но сега то бе и мисия. Някъде в някоя книга се криеше отговорът на загадката. Или поне следващият въпрос. А ако този отговор или въпрос бе в една от книгите, които бе поверила на приятелките си? Ако го пропуснеха, защото тя бе единствената, способна да го открие?

„Това е пътят към лудостта“, каза си Дейна. Точно сега, когато имаше толкова много грижи, трябваше да се готви за среща. Бе направила огромна грешка, приемайки поканата. Явно, наистина полудяваше.

Ако се опиташе да отмени уговорката, Джордън щеше упорито да я преследва, докато търпението й прелее и го накълца с кухненския нож, за което щеше да прекара целия си живот в затвора. Или още по-лошо, самодоволно щеше да й натяква, че й е доказал колко се бои да бъде близо до него. Далеч по-приемлива бе версията за кухненския нож и женския затвор.

Единственият избор, който й оставаше, бе да отиде въоръжена с целия си арсенал. Щеше да му покаже, че никак не се смущава от присъствието му, и същевременно да го доведе до лудост. Бе невежа по отношение на ароматите, но намаза тялото си с крем, който ухаеше приятно, преди да сложи най-еротичното си бельо. Не само щеше да даде възможност на Джордън да го види, а и мисълта, че носи черен дантелен сутиен и бикини, и ефирни чорапи с жартиери щеше да й вдъхва самочувствие.

Застана пред огледалото и остана доволна от вида си в профил, анфас и полуанфас.

— Чудесно. Изяж се от яд, Хоук.

Повдигна роклята, която бе избрала, от леглото. Изглеждаше измамно семпла, с дълга права пола от ефирна черна материя, но когато я облече, бе съвсем различно. Изпъна я по тялото си и отново се завъртя пред огледалото. Овалното деколте добиваше ново измерение, когато корсажът прилепваше към гърдите й, надничащи съблазнително над него. Цепката отстрани разкриваше целия й строен крак и при най-лекото движение. Сложи обувки с тънък ток, който добавяше десет сантиметра към и без това внушителния й ръст. Никога не се бе смущавала заради височината си. Харесваше й.

Трябваше да благодари на Зоуи за косите си. Бяха лъскави и разпуснати от едната страна, а от другата — прихванати над ухото с малка шнола с лъскави камъчета. „Още нещо неустоимо“, помисли си Дейна. Шнолата служеше не толкова, за да придържа кичурите, колкото за блясък. Сложи парфюм на шията, китките и във вдлъбнатината между гърдите си. След това метна коси назад.

— Сразен си, приятел.

Осъзна, че всъщност с нетърпение очаква вечерта. От седмици не се бе обличала за среща. Освен това не би могла да отрече любопитството си. Как ли щеше да се държи Джордън? Как ли щеше да протече разговорът им? Не можеше да си представи една тяхна среща като зрели хора, а не почти деца.

Трябваше да признае, че е развълнувана. Особено защото бе сигурна, че целта му е да я спечели отново, а тя нямаше никакво намерение да допусне това. Приближи се към огледалото, сложи ярко червило на устните си, стисна ги и отново ги разтвори с леко пукване.

— Играта започва.

Когато Джордън почука на вратата точно в седем и тридесет, реакцията му бе такава, каквато бе очаквала. Очите му се отвориха широко, а после се премрежиха. Видя как гърлото му затрептя от учестения пулс. Той сви ръка в юмрук и потупа гърдите си, сякаш да успокои сърцето си.

— Опитваш се да ме измъчваш, а?

Дейна закачливо наклони глава.

— Разбира се. Как се справям?

— Зашеметяващо. Вече се гърча в агония.

Тя се усмихна и посегна да вземе палтото си от закачалката. Джордън се промъкна зад нея, наведе се към шията й и вдъхна аромата на парфюма.

— Ако започна да стена, опитай… — Замълча, когато видя книгите. До дивана имаше няколко огромни купчини, на масичката още една, а в кухнята цяло море. — За бога, Дейн, ти се нуждаеш от лечение.

— Не са просто за четене, въпреки че в това няма нищо нередно, във връзка с работата и търсенето ми са. Проверявам една гледна точка към загадката с ключа и се готвя за новия си бизнес с книжарницата.

Дейна облече палтото и се опита да прикрие разочарованието си, че в момента той проявява по-голям интерес към книгите, отколкото към невероятната й външност.

— „Ключът на Ребека“, „Ключови свидетели“, „Къща без ключ“. Ясно ми е към какво си се насочила. „Ключът към сексуалната наслада“?

Хвърли й самодоволен, дяволит поглед.

— Млъкни. Ще ядем ли?

— Да, да. Заела си се с непосилна работа. — Джордън приклекна и прелисти една от книгите. — Искаш ли да ти помогна с няколко от тези?

— Вече поделих находките си с Малъри и Зоуи. — Знаеше, че след миг той ще се вглъби в четивото, не би могъл да се сдържи. В това отношение бяха като еднояйчни близнаци. — Стига. Гладна съм.

— Какво друго ново? — Остави книгата върху купчината, от която я бе взел, изправи се и отново я огледа от главата до петите. — Изглеждаш убийствено.

— Много мило. Тръгваме ли?

Отвори вратата и й стори път.

— Къде е Мо?

— В парка с най-добрия си приятел. Флин ще го остави, преди да се прибере. Къде ще вечеряме?

— Госпожицата мисли само за ядене. Качвай се в колата. Няма да останеш гладна. Как е бояджийската бригада? — попита Джордън, когато затвори вратата й и седна зад волана.

— Напредваме. Сериозно. Не мога да повярвам колко работа сме свършили. Но всичко ме боли.

— Ако искаш масаж, обади ми се.

— Това безкористно предложение ли е, Джордън?

— Разбира се, познаваш ме.

Дейна кръстоса крака с бавно движение и цепката се разтвори до бедрото й.

— Крис ще се погрижи за мен.

Погледът му се плъзна към обувката й и обратно нагоре.

— Крис? — едва не изръмжа той.

— Мм-хм.

— Кой е този Крис?

— Много талантлив масажист с вълшебни ръце. — Дейна се протегна, сякаш бе под тези ръце, и издаде тих стон. „О, да“, помисли си тя, когато усети как Джордън затаи дъх. Вече бе започнала да използва арсенала си. — Препоръчан от Зоуи. В нейния салон ще се предлагат разнообразни процедури.

— Цялото име Кристин ли е или Кристофър?

Дейна сви рамене.

— Днес разтри врата и раменете ми, беше нещо като тест. Крис се представи блестящо. — Намръщи се, когато излязоха от града. — Къде ме водиш?

Долавяше аромата й при всяко вдишване и това го влудяваше. В случай че бе забравил колко дълги крака има, тя очевидно се стараеше да му го напомни. Може би гласът му бе леко пресипнал, но имаше оправдание.

— Аз черпя, така че аз избирам ресторанта. Във „Веню“.

— Дано да подобава на тоалета ми и да задоволи апетита ми или ще платиш не само сметката.

— Помня апетита ти. — Джордън си заповяда да остане спокоен. Играта, която Дейна бе започнала, му се струваше интригуваща, но бе твърде рано да се предава. — Е, кажи ми, какъв е ключът към сексуалната наслада?

— Прочети книгата. Ти ми кажи какво е първото, което ти хрумва, когато свържеш думата „ключ“ с литературата?

— Сещам се за мистерии със заключени врати.

— Хм. Възможно да има друг ъгъл. А „богиня“, във връзка с нещо различно от митологията?

— Образът на фаталната жена. Като загадъчната дама в „Малтийският сокол“.

— Какво я превръща в богиня?

— Притежава силата да омагьосва мъжете със секс, красота и лъжи.

— Аха. — Дейна съзнателно прокара ръка по дългата извивка на косите си. — Не е зле. Ще помисля върху това.

Потъна в размисъл и загуби представа за посоката и времето. Наближаваше осем часът, когато се опомни и примигна при вида на голямо бяло здание в подножието на един хълм.

„Впечатлена е“, помисли си Джордън, когато видя широко отворените й очи.

— „Лучано“? — Устните й се разтвориха. — По това време на годината ти е нужно съдействие от Конгреса, за да получиш резервация тук. Когато не е разгарът на сезона, трябва да се обадиш седмици предварително, а през октомври е невъзможно, дори да дариш кръв.

— Половин литър стига.

Той слезе и подаде ключовете на служителя от паркинга.

— Винаги съм мечтала да вечерям тук. Не е по джоба ми.

— Веднъж се опитах да издействам резервация за твоя рожден ден. Не ми се изсмяха, но навярно едва са се сдържали.

— Тогава не можеше да си позволиш дори… — Замълча и едва скри колко поласкана се чувства. Спомни си, че това бе напълно в негов стил. Безразсъден опит да я изненада. — Страхотно хрумване — каза тя и го целуна по бузата.

— Този път успях да го уредя. — Накара я да загуби ума и дума, когато повдигна ръката й към устните си. — Честит рожден ден. По-добре късно, отколкото никога.

— Много си галантен. На какво дължа това?

— Подобава на тоалета ти.

Задържа ръката й в своята, докато се качваха по стъпалата.

Ресторантът бе някогашна вила на богата и влиятелна фамилия от Питсбърг. Дейна не знаеше дали би могла да се нарече резиденция, но определено отговаряше на представата й за такава с колоните и терасите си. Природата наоколо бе прекрасна и през пролетта, лятото и ранната есен отвън имаше маси, така че клиентите можеха да се наслаждават едновременно и на гледката, и на изисканите ястия.

Интериорът бе възстановен, разкошната обстановка се поддържаше като в дом на хора с високо обществено положение. Фоайето бе с мраморен под, украсено с произведения на италиански художници и обзаведено с удобни кресла и дивани. Дейна едва бе успяла да възприеме светлината и цветовете, когато оберкелнерът забърза към тях.

— Господин Хоук, толкова се радваме, че ни гостувате тази вечер. Signorina^[1], добре дошли в „Лучано“. Масата ви е готова, ако желаете веднага да седнете. Или предпочитате първо да ви поканя в предния салон?

— Дамата е гладна, така че направо ще седнем на масата, благодаря.

— Разбира се. Мога ли да взема палтото ви?

— Да.

Но Джордън го изпревари и плъзна пръсти по раменете й, докато внимателно събличаше дрехата. Палтото й бе отнесено, преди да бъдат отведени по внушително стълбище до уединено сепаре, вече подготвено за двама.

Появи се сервитьор с бутилка шампанско.

— Както пожелахте — каза оберкелнерът. — Подходящо ли е за вашата вечер?

— Съвършено — увери го Джордън.

— Bene.^[2] Ако желаете нещо, само кажете. Приятна вечер. Buon appetito.^[3]

Оттегли се и ги остави насаме.

— Престарал си се — отбеляза Дейна след миг.

— Държа всичко да бъде изпипано. — Джордън повдигна чашата си за тост и леко докосна нейната. — За хубавите моменти. Минали, настоящи и бъдещи.

— Струва ми се безобиден повод. — Тя отпи глътка. — Господи. Сега разбирам какво има предвид старият Дом, когато казва, че при първата си глътка от тази пенлива течност е видял звезди. — Отпи още веднъж и го погледна над ръба. — Е, добре, впечатлена съм. Напоследък сте станали важна клечка, а, господин Хоук?

— Може би, но по-скоро дължа това внимание на способността си да преценявам как мога да се добера до нещо, което искам. За местно момче, постигнало много, не е трудно да си уреди резервация в ресторант.

Сепарето изглеждаше доста романтично. Имаше цветя и свещи не само на масата, а и на старинен поднос, поставен върху дългия резбован бюфет. Ароматът им и нежната музика на цигулки изпълваха въздуха. В малка камина от черен мрамор гореше огън, а на полицата над нея бяха подредени още вази с цветя. Голямо огледало с форма на мидена черупка ги отразяваше, създавайки усещане за интимност.

— Страхотна маса — провлачено каза тя.

— Исках да бъда насаме с теб. Не разваляй всичко — прошепна той и сложи ръка върху нейната, преди да я отдръпне. — Това е просто една вечеря, Дългучке.

— Нищо не може да се нарече просто на подобно място.

Джордън обърна ръката й и прокара пръст по дланта й, без да откъсва поглед от лицето й.

— Тогава ми позволи един опит да те ухажвам. Само тази вечер. Бих могъл да започна, като ти кажа, че в момента само като те гледам, сърцето ми спира.

Нейното подскочи и започна да бие неудържимо.

— Доста добре се справяш за начинаещ.

— Почакай. Ще ставам все по-добър.

Дейна не отскубна ръката си. Струваше й се, че подобна подла постъпка би била нередна, след като толкова се бе постарал да й предложи нещо специално.

— Нищо няма да излезе, Джордън. Вече сме различни от това, което бяхме.

— На мен ми се струва, че сме същите хора. Нека се отпуснем и се позабавляваме, докато сме тук. — Кимна на сервитьора, който дискретно бе застанал недалеч от сепарето. — Нали каза, че си гладна?

Дейна взе донесеното меню.

— За това имаш право.

 

 

Би трябвало да прояви невероятно упорство, за да не се отпусне и да не се позабавлява тук. Освен това би било проява на неуважение. Въпреки че подло я бе принудил да приеме поканата му, бе сторил всичко, на което е способен, за да направи срещата им незабравима и дори вълшебна. Сам бе признал, че се опитва да я ухажва, което бе нещо ново. По време на връзката им, колкото и много да бяха означавали един за друг, старомодната романтика не бе част от отношенията им.

О, определено бе способен на мили жестове, когато бе в настроение. И на изненади. Но дори и най-трогателните от тях не биха я накарали да нарече Джордън Хоук галантен романтик. Тогава бе харесвала променливите му настроения. Те я привличаха и възбуждаха.

Все пак не би се отказала поне веднъж да бъде ухажвана от чаровен и забавен мъж, който изглежда твърдо решен да й осигури вечер мечта.

— Кажи ми какви са плановете ти за книжарницата.

Дейна хапна от превъзходния рибен специалитет.

— С колко време разполагаш?

— Колкото ти е нужно.

— Първо, искам да бъде достъпна. Хората да могат спокойно да влязат, да разгледат и може би да почетат. Все пак не бих допуснала да я смятат за своя лична библиотека. Мечтая да се превърне в приятно място за срещи и в квартална книжарница, където обслужването на клиентите е приоритет.

— Защо ли никой във Вали не се е опитал да осъществи тази идея досега?

— И аз се питам същото — сподели Дейна. — Вероятно има основателна причина.

— Защото няма друга като теб — каза той. — Към какво още се стремиш? Всякаква литература ли ще предлагаш или специализирана?

— Всякаква. Искам да има разнообразие, но дълго работих в библиотеката и отлично зная какво харесват местните жители. Някои жанрове, например любовни романи, криминалета, местна история, ще преобладават над по-езотеричните заглавия. Искам да поддържам връзка с училищата, за да зная какво изискват преподавателите, и ще се постарая да организирам поне един литературен кръжок през първите шест месеца. — Дейна взе чашата си. — Това ще бъде само началото. С Мал и Зоуи ще работим заедно и се надяваме да привлечем обща клиентела. Нали разбираш, някой влиза да си купи книга и си казва: „Каква чудесна ръчно изработена ваза, идеалният подарък за рождения ден на сестра ми“. Или клиентка на Зоуи решава да почете нещо леко, докато й правят прическа.

— Или влиза, за да разгледа картините, и й хрумва, че се нуждае от маникюр.

Тя вдигна тост и отпи.

— Това е планът.

— Добър е. Вие трите изглеждате добре заедно. Пасвате си, взаимно се допълвате. Имате различни стилове, но се съчетават чудесно.

— Странно, онзи ден ми хрумна точно същата мисъл. Ако преди време някой ми бе предложил да започна бизнес, в който да вложа буквално всичките си пари, заедно с две жени, които познавам от по-малко от месец, бих му се изсмяла. А сега нямам колебания. Убедена съм, че искам да се занимавам с това.

— Що се отнася до книжарницата, бих заложил всичко, че ще успееш.

— Запази парите си. Възможно е да се наложи да поискам заем, преди да потръгне. В тази връзка, кажи ми какво би желал да откриеш в една квартална книжарница. От гледната точка на писател.

И двамата се бяха облегнали назад, което бе знак, че келнерът може да отсервира.

— Нарече ме писател без никакви отрицателни епитети.

— Не се възгордявай. Просто не искам да развалям добрия тон тази вечер.

— Тогава да поръчаме десерта и кафето и ще ти кажа.

 

 

Докато го слушаше, Дейна съжали, че не бе взела със себе си бележник. Трябваше да признае, че е предвидлив. Засегна аспекти, за които не се бе сетила досега, и й даде ценни идеи за други, върху които вече бе започнала да мисли.

Когато заговориха за самите книги, осъзна колко много й е липсвал този чешит. Винаги бе изпитвала нужда да общува с човек, който споделя страстта й към тях. Заедно да ги обсъждат, докато напълно ги разнищят, и да изпитват безкрайно удоволствие от това.

— Страхотна вечер — каза той, докато й помагаше да стане. — Какво ще кажеш да се поразходим из градината, преди да тръгнем?

— Това ли е тактичният ти начин да ми кажеш, че съм изяла толкова много, че трябва да изразходвам калориите?

— Не. Търся начин да прекарам малко повече време насаме с теб.

— Наистина ставаш все по-добър в ухажването — отбеляза тя, докато излизаха.

Получи палтото си също толкова бързо, колкото го бяха отнесли. Забеляза, че Джордън остана напълно спокоен, когато оберкелнерът му подаде негова книга за автограф.

„И с това се справя добре“, помисли си тя. Държа се приятелски и непринудено благодари за приятната вечер.

— Как се чувстваш, когато някой ти поиска автограф? — попита го, когато спряха на площадката.

— По-добре, отколкото ако не дават пет пари кой съм.

— Не, сериозно. Не отклонявай въпроса. Как се чувстваш?

— Доволен. — Вяло приглади яката на палтото й. — Поласкан. Изненадан. Освен ако човекът има особен поглед и носи под мишница непубликуван ръкопис.

— И това ли се случва?

— Често. Но почти винаги е приятно да поговоря с някого, който е чел или ще прочете нещо мое и би се радвал да получи посвещение. — Сви рамене. — Нима в това има нещо лошо?

— Не е много темпераментно.

— Аз не съм темпераментен тип.

— Някога беше — промърмори Дейна.

— А ти беше сприхава и вироглава. — Широко й се усмихна, когато тя се намръщи. — Виждаш ли, че и двамата сме се променили?

— Ще сменя темата. Наистина прекарах приятно. — Въздъхна дълбоко, когато излязоха на каменна пътека и погледнаха нарастващата луна. — Започва втората ми седмица — промълви тя.

— Напредваш, Дългучке.

Дейна поклати глава.

— Струва ми се, че съм далеч от вярната следа. Все още. А дните бързо отминават. Няма да изпадна в паника — побърза да добави тя, — но имам сериозен повод за безпокойство. Толкова много зависи от мен. Боя се, че ще разочаровам хора, на които държа. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да. Не си сама в търсенето. Вярно е, че носиш най-голяма отговорност, но не и целия товар. — Джордън сложи ръце на раменете й и я притегли към себе си. — Искам да ти помогна, Дейна.

Приятно й бе с него. Както винаги. Щом осъзна това, в съзнанието й зазвъняха предупредителни камбанки.

— Вече знаем, че сме свързани, по един или друг начин.

— Искам нещо повече. — Той се наведе и плъзна устни по рамото й. — Желая те.

— В момента имам твърде много грижи.

— Каквито и да са, това не променя нищо. — Накара я да се обърне с лице към него. — Не ще престана да те желая. Трябва да го знаеш. — Устните му затрептяха, когато прокара длани надолу и нагоре по ръцете й. — Винаги съм харесвал този поглед.

— Какъв поглед?

— Леко укорителен, защото някой ти е създал проблем, който трябва да разрешиш. Ето тук се появява малка бръчица.

Долепи устни до челото й, точно между веждите.

— Нали щяхме да се разхождаме?

— Това и правим. Според мен тази вечер би трябвало да се случи още нещо.

Джордън изпита задоволство, когато видя устните й да се разтварят и на лицето й да се изписва изненада, защото вместо да я целуне, започна да се поклаща с нея в бавен танц.

— Много хитро — промърмори тя, но бе трогната.

— Винаги съм обичал да танцувам с теб. Всичко, свързано с това. Уханието на косите ти, на кожата ти. Да виждам отражението си в очите ти, докато съм толкова близо до теб. Твоите очи винаги са ме пленявали. Не съм ти го казвал, нали?

— Не си.

Дейна затрепери и учестените удари на сърцето й заглушиха предупредителния звън.

— Все още е така. Понякога, когато прекарвахме нощите заедно, на сутринта се събуждах рано и дълго те гледах, докато спеше, само за да не пропусна мига, когато ги отваряш.

— Не е честно. — Гласът й секна. — Не е честно да ми го казваш сега.

— Зная. Трябваше да изрека тези думи навремето, но не ми остава нищо друго.

Леко потърка устните й със своите. Всмука ги и когато тялото й се отпусна в прегръдката му, едва овладя желанието си. Бавно вкусваше от това, на което някога ненаситно се бяха наслаждавали. Докато ръцете й го обгръщаха под звездната светлина, не биваше да издава жаждата, която го измъчваше. Целта му бе да я съблазни.

Все още се въртяха в танц. Или така й се струваше, защото бе замаяна? Устните му бяха топли, търпеливи и още по-възбуждащи заради сдържаната страст, която долавяше у него.

Тя въздъхна и му позволи да я притисне по-силно. Нежни, бавни ласки. Хладният въздух галеше затоплената й кожа, а уханието на нощта я обгръщаше, докато устните му шепнеха името й почти докосвайки нейните. Ако с годините помежду им се бе появила бездна, тази единствена целувка в пустата есенна градина започна да изгражда мост над нея.

Той се отдръпна пръв и я накара да затаи дъх, когато хвана и двете й ръце и ги доближи до устните си.

— Дай ми шанс, Дейна.

— Не знаеш какво искаш от мен. Не знаеш — повтори тя, преди да я прекъсне. — А аз все още не зная какво да отговоря. Единственият разумен отговор, който мога да дам, е, че ми е нужно време да реша.

— Добре. — Джордън задържа ръцете й, но направи крачка назад. — Готов съм да чакам. Но бях искрен, когато казах, че искам да ти помогна. Няма нищо общо с нещата между нас.

— И за това трябва да помисля.

— Добре.

Все пак имаше нещо, което Дейна знаеше. Осъзна го, докато вървяха към колата му. Не бе влюбена в него, както преди раздялата. И двамата вече бяха различни хора. Някогашните й чувства към момчето бледнееха като утринна мъгла пред това, което изпитваше към него сега.

 

 

Джордън влезе в къщата и угаси лампата на площадката. Отдавна не се бе случвало някой да остави запалена лампа заради него. Естествено, причината бе изборът, който самият той бе направил. Всичко се свеждаше до това. Бе решил да напусне Вали, да изостави Дейна, приятелите си и всичко познато. Винаги би твърдял, че този избор е правилен. Но сега разбираше, че с начина, по който го бе осъществил, е оставил голяма пробойна. А как би могъл да започне да гради нещо ново върху пропукани основи?

Тръгна към стълбището, и спря, когато видя Флин да слиза към него.

— Да не би да си ме чакал, татенце? Наруших ли вечерния час?

— Изглеждаш в добро настроение след вечерта навън. Какво ще кажеш да си поговорим в кабинета ми?

Без да изчака отговора му, Флин тръгна към кухнята. Огледа се. Наистина бе грозна, дори той забелязваше това. Стари, очукани уреди, невзрачни шкафове и балатум, който вероятно бе изглеждал нов и красив по времето на дядо му. Но не можеше да си представи какъв вид ще добие, когато Малъри осъществи плановете си. Не можеше да си обясни също защо перспективата да опразни стаята, а после отново да я обзаведе я прави толкова щастлива.

— В понеделник ще дойдат майстори, за да опустошат всичко тук.

— Нито миг по-скоро? — пошегува се Джордън.

— Рано или късно, щях да се заема с това. Не я ползвах често, но откакто се запознах с Малъри, в тази къща наистина се готви. — Флин ритна печката. — Ужасно ненавижда този уред. Направо ме плаши.

— Доведе ме тук да разговаряме за манията на Малъри на тема кухненско обзавеждане?

— Не. Исках да хапна чипс. Малъри ми забранява да ям в леглото. Това е едно от нещата, които не мога да разбера — продължи той и извади пакет „Чипс Аой“ от шкафа. — Но аз съм непукист. Искаш ли мляко?

— Не.

Флин бе облечен със сиви шорти и тениска, която навярно носеше от първи курс в колежа. Бе бос, с нехайно изражение.

„Външността е нещо измамно“, каза си Джордън.

— Не си непукист, Хенеси. Просто се правиш на такъв, за да постигаш целите си.

— Не си позволявам да ям чипс в леглото, нали?

— Някакви си картофки, синко. В леглото ти има жена.

— Да. — Със самодоволна усмивка Флин си наля мляко, седна и изпъна крака. — Така е. В момента, разбира се, чете, вместо да ми предлага интригуващи и разнообразни сексуални забавления, но мога да почакам.

Джордън седна. От опит знаеше, че не след дълго приятелят му ще постигне своето.

— Значи искаш да обсъждаме сексуалния ти живот? Ще се перчиш ли, или ще поискаш съвет?

— Предпочитам да го правя, отколкото да се перча, и се справям доста добре, без да се нуждая от съвети. Но благодаря за предложението. — Хрупна парче чипс. — Е, как е Дейна?

„Аха, това било“, каза си Джордън.

— Малко е разтревожена заради задачата, с която се е заела, но изглежда твърдо решена да успее. Сигурно си видял планината от книги, когато си оставил Мо.

— Да, заболяха ме очите само при мисълта да прочета половината от тях. А иначе?

— Превъзмогнала е страха след онова, което й се случи. Беше изплашена, но сега е просто любопитна. Нали я познаваш?

— Мм-хм.

— Защо не питаш как вървят нещата между нас?

— Аз? Да се бъркам в личния ти живот?

— Целта ти е сам да заговоря за това, Хенеси.

— Проницателен си. Разбирам защо си станал преуспяващ писател.

— Невинаги. — Въпреки че нямаше особено желание, Джордън посегна и си взе парче чипс от пакета. — Оплесках нещата с нея преди години. „Заминавам. С теб ми беше забавно. Ще се виждаме от време на време.“ — Прониза го остра болка, когато си спомни как Дейна бе изрекла тези думи. — Може би не съм го казал толкова рязко, но почти. — Захапа чипса и изпитателно изгледа приятеля си. — И с теб ли ги оплесках?

— Донякъде. — Флин побутна красивата свещ на Малъри встрани, за да сложи пакета в средата на масата. — Не мога да кажа, че не съм се почувствал изоставен, когато замина, но разбирах желанието ти да се измъкнеш оттук. Самият аз имах подобни намерения, по дяволите.

— Бизнесмен, пробиващ писател и напорист репортер. Страхотно трио.

— Да, всички постигнахме каквото искахме, нали? По един или друг начин. Аз не съм напускал Вали, но се канех да го направя, така че можех да простя на двама ви с Брад. Но не спях с никого от вас.

— Била е влюбена в мен.

Флин изчака няколко мига, когато долови недоумението и болката, изписани на лицето на Джордън.

— Сега ли го проумя? Доста бавно загряваш, приятел.

— Знаех, че ме обича. — Обзет от негодувание, Джордън все пак стана да си налее мляко. — За бога, Флин, всички се обичахме. Бяхме като семейство. Нямах представа, че съм голямата й любов. Как може един мъж да разбере това, ако жената не го погледне в очите и не каже: „Влюбена съм в теб, глупако“? Което би било нещо напълно естествено за Дейна — продължи той. Негодуванието му прерастваше в ярост. — Тя не крие чувствата си. Но този път го направи и не разбрах истината. Затова заслужавам да бъда наричан „жалък нещастник“.

Напоследък Флин бе озадачен от хладнокръвното държане на приятеля си и този изблик на гняв му донесе облекчение.

— Да, както и заради много други неща. Мога да съставя цял списък.

— Ако аз започна да изброявам твоите гафове, списъкът ми ще бъде по-дълъг — промърмори Джордън.

— Чудесно, състезание.

„Изглежда не само ядосан — забеляза Флин, когато се вгледа в лицето му, — а и разстроен.“ Все пак трябваше да довърши това, което искаше да каже.

— Слушай, когато Лили ме изостави, за да търси слава и пари в големия град, страдах. Не съм бил влюбен в нея, както по-късно разбрах. Вие с Брад се оказахте прави. Но мислех, че съм влюбен и готов за това, а нейното заминаване провали всичко. Дейна наистина беше влюбена в теб. Представям си колко й е било тежко, когато я заряза, каквито и да са били причините.

Джордън седна и замислено разчупи парче чипс.

— Предупреждаваш ме да не постъпвам така с нея отново.

— Да, точно това се опитвам да кажа.